Решение № 60 от 03.06.2024, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. Дряново, 03.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на тридесет и първи август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилия Дишева при участието на секретаря Кремена Димитрова като разгледа докладваното от Емилия Дишева Гражданско дело № 20234220100019 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

В исковата молба от Ю. И. Д. от с. Косарка, общ. Дряново, чрез пълномощник адв. Д. М. М., гр. София, бул. "***" № ***, срещу „Сити кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „***“, ул. ***, представлявано от Н. П.

П., се излага, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 33905, като е уговорено отпуснатият заем в размер на 600 лв. да бъде погасен на 1 месечна вноска. Посочен бил годишен процент на разходите малко под 50%, като по този начин привидно били спазени императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. До момента ищцата изплатила кредита в размер на 300%.

В договора било уговорено, че в срок от три дни кредитът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на определени условия. В случай на неизпълнение на това задължение се начислявала неустойка в размер над 100% от размера на главницата, която била начислена и включена в погасителния план още със сключването на договора, но не била включена като разход в годишния процент на разходите (ГПР) по кредита. Твърди се, че неустойката по същество представлявала скрита лихва и задължително следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР. В процесния договор това не било направено, вероятно с цел заобикаляне на закона, като неустойката се изключвала от ГПР, поради схващането, че същият се калкулирал към датата на сключване на договора за потребителски кредит, а задължението за заплащане на неустойка формално възниквало три дни след 1 подписването му, но било включено в първоначалния погасителен план. По този начин се избягвало посочването на ГПР над допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което представлявало незаконна и опасна търговска практика, водеща до свръхзадлъжнялост на кредитополучателите, създаваща обективни предпоставки за изпадането им в неплатежоспособност чрез недобросъвестна употреба на слабата им икономическа позиция. Ако кредитното дружество желаело реално обезпечение по предоставения кредит, като средство за защита на интересите си, то още след задължителната предварителна проверка по чл. 16 ЗПК, следвало да изисква осигуряване на надлежно обезпечение при подписването на договора или да откаже предоставяне на заем.

Твърди се, че уговорената неустойка противоречи на множество императивни норми на ЗПК, поради което била нищожна на основание чл. 26 от ЗЗД. На първо място с нея се целяло заобикаляне на предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимален размер на ГПР. Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР, който да остане под установената граница от 50%, но същото отговаряло на всички критерии, посочени в пap. 1, т. 1 от ЗПК и представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се потвърждавало и от погасителния план, в който разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването на договора. Уговарянето на този разход като неустойка имало за цел единствено увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което клаузата била недействителна на основание чл. 21 от ЗПК.

Налице била изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок исканите обезпечения. Житейски логично можело да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити били материално затруднени и не могат да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи.

Освен това в ЗПК било предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на заемната сума кредиторът счел, че заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването за допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. Ако кредиторът действително искал такова да му бъде осигурено, то е следвало да го изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика.

На следващо място се посочва, че уговорената неустойка е за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Същата била в размер над 100% от главницата, без да става ясно какви вреди обезщетява. Неустойка излизала извън присъщите обезщетителна и санкционна функция, противоречала на закона и добрите нрави и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване на кредитора, поради 2 което била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

На следващо място се твърди, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С клаузата за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Подобна неустойка обаче обезпечавала вредите от това, че вземането можело да не бъде събрано от длъжника в срок, които вреди се обезщетявали с лихвата по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

Счита, че подобно кумулиране на неустойка с мораторна лихва е недопустимо.

Тази клауза не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146 от ЗЗП.

Същата била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.

Съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК, следвало да се тълкува като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, което било основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. Счита, че са налице основания целият договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по същество водело до недействителност и на неустоечната клауза, но моли относно действителността на договора съдът да се произнесе в мотивите на решението, като не е предявен самостоятелен иск за обявяване нищожност на договора.

След изрични указания на съда и уточнения от ищеца е направено искане да се прогласи за нищожна клаузата от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, на основание чл. 26 ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, като противоречаща на закона; евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, като заобикаляща закона и евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като накърняваща добрите нрави. Ответникът да бъде осъден, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, да заплати на ищцата сумата от 10 лв., частичен иск от 100 лв., представляваща недължимо платени суми по неравноправна клауза, над договорната лихва и главницата, по договор за потребителски кредит № 33905, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество, чрез пълномощник юрисконсулт Л. Б., е депозирало отговор, с който заявява, че признава за основателен предявения иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в Договор за паричен заем № 339053/15.07.2019 г. и моли да се постанови решение при признание на иска. Посочва, че нищожността на неустоечната клауза не обосновава нищожност на 3 целия договор за кредит.

На основание чл. 78, ал. 2 ГПК в тежест на ответното дружество да не бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си не е дало повод за завеждане на делото.

Наличието на нищожна клауза само по себе си не обуславяло извод, че по някакъв начин ответникът е дал повод за завеждане на делото. В тази връзка се посочва, че ответното дружество не е изпращало покани, уведомления или други съобщения до ищцата, с които да претендира заплащане на договорената неустойка, като ищцата не е заплатила същата. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение.

С оглед становището на страните, с Определение № 143/22.06.2023 г., с което е изготвен проект за доклад по делото, съдът е приел, че по делото не е спорно обстоятелството, че между тях е сключен Договор за паричен заем № 339053/ 15.07.2019 г. Указал е на ищцата, че следва да докаже твърденията си за нищожност на клаузата за неустойка, както и размерът на сумата, платена като неустойка, като е указал на ищцата, че не сочи доказателства за размера на сумата, платена като неустойка по процесния договор.

Допусната е поисканата от ищцата съдебно-счетоводна експертиза, като освен поставения от ищцата въпрос: Какъв ще бъде размерът на годишния лихвен процент по Договор за паричен заем № 339053/15.07.201 9 г., сключен между Ю. И. Д. и „Сити кеш“ ООД, ако в него се включи и предвидената в договора неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение?, е поставил допълнителна задача на вещото лице, след като се запознае с материалите по делото, при необходимост извърши и справка в счетоводството на „Сити кеш“ ООД, да отговори и на въпроса: Какви суми е изплатила ищцата Ю. И. Д. по процесния договор за паричен заем и в частност заплатила ли е неустойка за непредоставяне на обезпечение и в какъв размер?

По искане на ищеца, съдът, на основание чл. 190 ГПК, е задължил ответника „Сити кеш“ ООД, ЕИК ***, да представи по делото копие от Договор за паричен заем № 339053/15.07.2019 г., като погрешно е посочил, че договорът е сключен с лицето Т.

Д. Д., вместо с ищцата Ю. И. Д..

С протоколно определение от 14.07.2023 г. съдът е изменил определението си в тази част, като е задължил на основание чл. 190 ГПК ответника „Сити кеш“ ООД да представи по делото копие от Договор за паричен заем № 339053/15.07.2019 г., сключен с ищцата Ю. И. Д.. На ответника е указано, че ако не представи документа, с оглед на обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства.

Съдът е указал на ищцата, че във връзка с предявения иск за обявяване нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, не сочи доказателства за съдържанието на процесната клауза.

4

Препис от определението е редовно връчен на ответното дружество на 26.07.2023 г., което не е изпълнило задължението си да представи по делото копие от Договор за паричен заем № 339053/15.07.2019 г., сключен с ищцата Ю. И. Д..

Препис от определението е редовно връчен на процесуалния представител на ищцата на 20.08.2023 г. Въпреки указанията на съда ищцата не е представила доказателства за съдържанието на клаузата, чиято нищожност се иска да бъде прогласена. Процесуалният представител на ищцата е депозирал молба, в която е посочил, че относно разпределението на доказателствената тежест, следва да се вземе предвид, че с отговора на исковата молба, ответното дружество признало иска в частта, относно недействителността на договорната неустоечна клауза.

С молба от 23.08.2023 г. вещото лице е уведомило съда, че за изготвяне на заключението са необходими документи, които не са приложени по делото. Вещото лице направило опити да събере материалите, като написало писмо на официалния имейл на „Сити Кеш“ ООД, провело телефонен разговор със секретарката, отговаряща на публикувания на уебсайта на дружеството телефон, но не получило съдействие. В съдебно заседание вещото лице заяви, че не може да изготви заключението по назначената от съда експертиза, тъй като по делото не е представено копие от процесния договор и няма никаква представа за неговото съдържание.

С оглед на това, че нито една от страните не е изпълнила задължението си да представи копие от процесния договор, като ответното дружество не е подало необходимата информация за изготвяне на заключението по назначената съдебносчетоводна експертиза, съдът е заличил същата.