Решение № 3273 от 22.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3273 гр. София, 20.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100503468 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20001981 от 10.01.2022 г. по гр.д. № 62380/2020 г.

Софийски районен съд, 165 състав осъдил Ц. П. И., ЕГН **********, да заплати на К. Р. В., ЕГН **********, сумата 8 000 лв., представляваща част от заплатено възнаграждение по неформален договор за изработка, сключен през м. 03.2019 г. между страните, за извършване на строително-монтажни работи в собствено на ищеца дворно място, находящо се в Столична община, с. ****, изразяващи се в събаряне на дървена постройка, разчистване на терена и изграждане на нова дървена постройка, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба на 11.12.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 86.67 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 02.11.2020 г. - 10.12.2020 г.

На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 504 лв. - разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Ц. П. И., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на 1 съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният съд не обсъдил голяма част от възраженията и доказателствата по делото и неправилно възприел други доказателства, което довело до погрешни фактически и правни изводи. Съдът не посочил кои обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства. Изложени били взаимоизключващи се мотиви, лишени от правна и икономическа логика и обоснованост. Съдът не посочил в каква степен цени показанията на св. А. и същите кореспондират с останалите доказателства, а относно показанията на св. Р. посочил, че ги цени при условията на чл. 172 ГПК и с това се изчерпвали правните аргументи на съда. Мотивите на съда, че дадените от ответника обяснения по реда на чл.

176 ГПК не следва да се кредитират били процесуален абсурд. Обясненията на ответника напълно кореспондирали с посоченото в отговора на исковата молба, че между страните е имало единствено договорени отношения във връзка със събарянето на постройките в имота, сортирането, почистването и заравняването на терена. С отговора било оспорено страните да са уговарял изграждане на нова постройка, поради което в тежест на ищеца било да докаже пълно и главно наличието на такива уговорки, което не било направено. При спор относно предмета на договора, в случая конкретните възложени видове СМР, тежестта на доказване била изцяло на ищеца. Не можело да се прави извод за предмета на договора „по косвен път“ на база заключението на СТЕ за стойността на работата, която не се спори да е извършена, и съотношението на тази стойност, определена от вещото лице по пазарни цени, към общия размер на възнаграждението, поради принципа на свобода на договаряне. Не било доказано неизпълнение на ответника, съответно надлежно разваляне на договора от ищеца, за да подлежи на връщане разлика като дадена на отпаднало основание. Не било установено да е имало уговорки за извозване на строителни отпадъци от двора на ищеца, което следвало да се извърши със специализирана техника и на специални депа за отпадъци. Заключението на СТЕ нямало как да е меродавно по отношение на договорките между страните относно цената и срока за изпълнение. Щом било налице доброволно и цялостно плащане от ищеца, същият се бил съгласил с предложената му цена, респ. заключение на СТЕ било недопустимо и ненужно. Ищецът не успял да докаже пълно и главно съдържанието на договора за СМР, напротив, показанията на св. А. подкрепяли изложеното в отговора на исковата молба. Изграждането на къща 2 било предмет на отделна договорка между страните, предмет на друг неформален договор, с отделна цена и срок за изпълнение. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Съображения излага в писмена защита от 20.03.2023 г., с която се навеждат и нови доводи.

Въззиваемата страна К. Р. В. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 22.03.2023 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

С оглед твърденията в исковата молба, уточнена с молба от 03.06.2021 г., съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 8 000 лв., представляваща заплатена от ищеца на отпаднало основание част от възнаграждение по неформален договор за изработка от м. март 2019 г., развален от ищеца – възложител поради неизпълнение от ответника – изпълнител на част от уговорените СМР, и иск с правно основание чл. 86, ал.

1 ЗЗД за сумата 86.67 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата за периода 02.11.2020 г. – 10.12.2020 г. включително.

Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на 11.12.2020 г. до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че през м. март 2019 г. сключил с ответника неформален договор за изработка, по силата на който ответникът се задължил да извърши СМР в имот на ищеца, находящ се в с. **** – да събори намираща в двора дървена постройка (барака) с площ от около 15 кв. м, намираща се до стената на къщата в дворното място, като върху бараката на второ ниво имало 3 изградено дървено помещение с приблизителни размери 2 на 3 кв. м; да сортира и извози строителните отпадъци и разчисти терена, както и да изработи и монтира на мястото на съборената барака нова дървена постройка на площ от 15 кв. м. Уговорено било възнаграждение в размер на 10 000 лв., заплатено от ищеца изцяло на 03.05.2019 г. и на 13.05.2019 г. по банкова сметка на ответника. След плащане на възнаграждението ответникът предприел действия по събаряне, но след събарянето преустановил действията, не извозил боклука и не изградил новата постройка. Ищецът многократно търсил ответника по телефона, който в един момент спрял да отговаря на обажданията, а впоследствие ищецът разбрал, че е заминал за Великобритания. Поради това бил принуден да се откаже от договора и да намери нов изпълнител, като след приспадане на възнаграждението за извършените работи, което ищецът оценява на 2 000 лв., ответникът дължал връщане на сумата 8 000 лв. като платена на отпаднало основание. С нотариална покана, връчена на ответника на 02.11.2020 г., ищецът го поканил да му върне посочената сума поради неизпълнение на задължения по договора, но ответникът категорично отказал.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове. Не оспорва, че между страните бил сключен устен договор, но твърди негов предмет да бил единствено събарянето на стара пристройка към друга съществуваща къща, върху площ от около 40 кв. м и представляваща две стаи на втори етаж, приземен етаж (мазе) около 7 – 8 м дълго и комин. В съседство на първата постройка била съборена и дървена барака с площ от около 15 кв. м, като преди това бараката била разчистена от ответника заради множеството складирани предмети.

След приключване на събарянето било извършено заравняване на терена и почистването му от строителните отпадъци, като последните били сортирани и подредени по искане на ищеца в дворното му място и подготвени да бъдат изнесени от специализиран транспорт за строителни отпадъци за сметка на ищеца. За тези дейности било уговорено възнаграждение от 10 000 лв., платимо на две вноски на 03.05.2019 г. и на 13.05.2019 г. Нямало уговорки за извозване от ответника на строителните отпадъци, всичко договорено било във връзка с разрушаването на описаните постройки, което било изпълнено и по тази причина било налице пълно плащане на възнаграждението. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.

4

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, а като краен резултат го намира за правилно по следните съображения:

При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД изисква съществуване на основанието при получаване на престацията, но след това същото да е отпаднало с обратна сила, например при унищожаване на договора, разваляне поради неизпълнение, при настъпване на предвидено прекратително условие. Фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, отпадане с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване. Съобразно чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова – че е върнал полученото.

В случая страните не спорят, че през м. март 2019 г. са сключили неформален договор за изработка, по който ответникът поел задължение да разруши намираща се в имот на ищеца в с. Мърчаево барака (постройка), пристроена към намиращата се в имота сграда, както и да сортира строителните отпадъци. Не се спори и че уговореното възнаграждение е в размер на 10 000 лв., която сума ищецът е заплатил по банкова сметка на ответника на две вноски от по 5 000 лв. на 03.05.2019 г. и на 13.05.2019 г., видно и от приетите две платежни нареждания. Спорът между страните се свежда до обема на възложените на ответника СМР, в частност дали същият е следвало и да извози строителните отпадъци, както и да изгради нова постройка на мястото на съборената, съответно налице ли е било 5 неизпълнение и възникнало ли е за ищеца – възложител потестативното право да развали договора и да претендира връщане на платеното възнаграждение за неизвършените работи.

Съгласно трайната практика на ВКС (решение № 546 ОТ 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., ІV ГО, решение № 41 от 30.07.2013 г. по гр. д. № 312/2012 г., ІV ГО, решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г., ІІІ ГО, решение № 224 от 22.12.2016 г. по гр. д. № 2169/2016 г., ІІІ ГО и др.), ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК , изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. При издирването на вътрешното съдържание на волята на страните и установяването на точния смисъл на уговореното са допустими всички доказателствени средства и ограничението по чл. 164, ал. 1 ГПК е неприложимо. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му.