Решение № 190 от 25.04.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 190 гр. Враца, 25.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев при участието на секретаря Веселка Кр. Николова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20241400500104 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 16046/21.12.2023 г. на З. А. Л., чрез адв.Х. Й., преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество "Д.

М.", против Решение № 742/10.12.2023 г. по гр.д.№ 793/2023 г. по описа на Районен съд-Враца, с което са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателя против "Адессо Кредит България" ЕООД, ЕИК ***, иск с правно основание чл.26, ал. 1, пр. първо ЗЗД за прогласяване нищожността на неустоечна клауза в сключен между страните Договор за паричен заем № *** от 06.12.2021 г. поради противоречието й със закона; предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. второ от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ за прогласяване нищожността на неустоечната клауза поради заобикаляне на закона и с правно основание чл.

26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване нищожността на неустоечна та клауза поради накърняване на добрите нрави, както и предявения иск с правно основание чл.55, ал. 1, пр. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 50,00 лева, представляваща частичен иск от общата сума 263,64 лева, дадена от ищеца без основание по неустоечната клауза на процесния договор.

Във въззивната жалба се изразява несъгласие с мотивите на районния съд, че липсват доказателства за сключване на договор между страните и че не е проведено пълно и главно доказване на обстоятелствата, на които ищецът основава своите искания и възражения. Навеждат се доводи, че във връзка с 1 депозирана молба от вещото лице ищецът е изразил становище, в което е разяснил на съда, че е предоставил всички документи, с които разполага, а именно – погасителен план към процесния договор, както и че при сключването на договора не му е било предоставено копие от същия. Посочва се, че именно с това обстоятелство се обосновава и искането по чл.190 ГПК за задължаване на ответника да представи справка от счетоводството си за всички извършени плащания, както и копие от самия договор, с погасителния план и СЕФ. Сочи се също, че това искане е било уважено от районния съд, като на ответника са били указани и последиците по чл.161 ГПК, но в обжалвания съдебен акт самият съд си противоречи като излага мотиви, че не следва да се прилага санкцията по посочената законова разпоредба, макар и ответникът да не е представил изисканите документи. Въззивникът счита, че от представения отговор на ответника към вещото лице и отказът му да предостави счетоводна информация може да бъде направен извод за наличието на нелоялно поведение и умишлено създаване на пречки от страна на ответника за събирането на доказателства.

В жалбата се посочва, че направените с исковата молба доказателствени искания са били поддържани и в хода на съдебното производство, поради което направеното от първоинстанционния съд заключение, че ищецът не е провел пълно и главно доказване, е неправилно и незаконосъобразно. Въззивникът прави и оплакване, че въпреки недопускането на събиране на относими за спора доказателствени средства и въпреки липсата на оспорване относно сключването на договора и наличието на посочените клаузи от ответната страна, съдът приема, че не е доказано сключването на такъв договор. Намира, че неправилно съдът е отхвърлил доказателствените искания за допускане на съдебно-счетоводна експертиза и за издаване на съдебно удостоверение, което да послужи пред БНБ за снабдяване с информация. В тази връзка въззивникът счита, че съдът не му е дал възможност за докаже наличието на договорни отношения между страните, вкл. на задълженията на страните по договора, както и че е изправна страна по договора.

Във въззивната жалба се навеждат доводи, че сключеният договор е такъв за потребителски кредит и регулацията му попада под разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като още в исковата молба е направено възражение за недействителност на договора, поради нарушение разпоредби на посочения закон. Развиват се съображения, че след като съдът е приел, че не е спазена формата на договора, то е следвало да прогласи целия договор за недействителен на основание чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД, а не да приема, че не е спазена формата на договора. Излагат се и аргументи, че в случай, че липсата на подпис се тълкува като липса на съгласие, то това отново води до извод за нищожност на договора на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД. Изтъква се, че тази нищожност е абсолютна и води до пълна невъзможност опорочената сделка да породи правни последици.

Прави се искане за отмяна на обжалваното решение в цялост и за уважаване на предявените искове. Претендира се присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна "Адессо Кредит България" ЕООД.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от 2 надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Производството пред Районен съд - Враца е образувано въз основа на искова молба, подадена от З. А. Л., ЕГН **********, чрез пълномощника му адв. Х. Й., преупълномощена от ЕАД „Д. М.”, срещу „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ***, гр. Ботевград, с която са предявени иск за обявяване на нищожност на неустоечната клауза на чл. 4 от Договор за паричен заем № ***/06.12.2021 г. и иск и за заплащане на сумата 50.00 лв. частичен иск от общо 263,64 лв., представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание по неустоечната клауза в същия договор, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане, както и за присъждане на разноски.

В исковата молба се твърди, че на 06.12.2021 г. между ищеца и ответника е бил сключен Договор за паричен заем № ***/06.12.2021 г. за сумата 600,00 лв. с двуседмична погасителната вноска в размер 51,72 лв., като всички вноски били 13 бр. и размерът на общата сума за връщане възлиза на 672,36 лв. Посочва се, че в чл. 4 от този договор е било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно т. 1 и т. 2 на чл. 4, а в чл. 4, ал. 2 страните били уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави обезпечение в срока, кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер 263,64 лв., която се заплаща от кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Така на ищеца била начислена неустойка в посочения размер, тъй като не представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в договора, при което месечната погасителна вноска е станала 72,00 лв. вместо 151,72 лв., а общата сума, която следвало да върне станала 936,00 лв., вместо 672,36 лв.

Поддържа се, че към датата на завеждане на исковата молба З. Л. е изплатил изцяло задълженията по процесния договор за заем. Твърди се, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 4 от договора за паричен заем е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл.26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 ЗЗП.

Излагат се съображения, че настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Поддържа се, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като чрез уговорката, че ако заемателят не предостави при сключването на договора обезпечение, дългът му нараства, се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост, като кредиторът не следва да предоставя кредити без предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника.

Навеждат се доводи, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди за кредитора, е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Твърди се, че подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може 3 да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.

Сочи се, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при непредставено обезпечение, като дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.

Поддържа се и, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка, като клаузата не е и индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Излагат се съображения, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Сочи се, че чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като в случая е налице заобикаляне на ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна.

Според ищеца са налице основания целият договор за потребителски заем да се приеме за недействителен, което по същество води до недействителност и на самата неустоечна клауза, като моли за произнасяне относно недействителността на договора само в мотивите на решението.

Изтъква се, че съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК, следва да се тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което е основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника „Адессо Кредит България“ ЕООД е постъпил писмен отговор, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове.

Поддържа се, че преценката за противоречието на договорната неустойка с добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключването на договора, като в случая конкретните обстоятелства не обуславят извод за противоречие на договорката за заплащане на неустойка с принципите на добросъвестността. Сочи се, че с оглед размера на неустойката, същата не може да бъде определена като прекомерна, защото е под размера на главницата по заема, в рамките на приемливото и допустимото при такъв вид облигационни отношения.

Изтъква се, че в договора е предвидено, че неустойката ще бъде заплатена разсрочено за целия срок на действие на договора, заедно с дължимите двуседмични вноски, а не еднократно, като нейният общ абсолютен размер е функция основно на срока на действие на договора, в който ищецът е пожелал да ползва предоставената му в заем сума. Твърди се, че този размер е съответен на неизпълнението на ищеца като длъжник по договора, тъй като в момента, в който ищецът би изпълнил задължението си по чл.4.1, т. 1 или 2 от 4 договора и би предоставил допълнителното обезпечение, дължимостта и начисляването на неустойката би било преустановено и същата би се дължала в много по-малък размер. Сочи се, че несъразмерността между главницата и неустойката, констатирана към момента на неизпълнението и неудържимото й нарастване в резултат на евентуално продължителен период на забава не са основания за обявяването й за нищожна, тъй като тези критерии са изключени при преценката за нейната нищожност.