Решение № 379 от 11.07.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 379 гр. София, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Димитър Г. Цончев

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско дело № 20251800500317 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство Р. Х. Г., чрез назначения му особен представител – адв. И. А., срещу Решение № 243 от 11.12.2024 г., постановено по гр. д. № 681/2023 г. по описа на РС – Самоков, с което е прекратен бракът, за който е издаден акт за граждански брак № 0065 от 11. 07. 2019 година, сключен между А. Б. Г. и Р. Х.

Г., като дълбоко и непоправимо разстроен.

В жалбата се твърди, че по делото не е изяснена причината, поради което страните са спрели да комуникират помежду си, както и че сама по себе си фактическата раздяла не обосновава наличие на дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Моли се обжалваното решение да бъде отменено.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна е подаден отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните с оглед предмета на обжалване, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.

С нея се обжалва валидно и допустимо решение на първоинстанционен съд.

Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:

Решението на районния съд е правилно.

Пред първоинстанционния съд е прядевен иск с правно основание чл. 49, 1 ал. 1 СК за прекратяване на брака, сключен между А. Б. Г. и Р. Х. Г. поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на същия. Не е направено искане за произнася по вината.

Страните са сключили граждански брак през 2019 г., видно от приложен по делото акт за граждански брак № 0065 от 11.07.2019 г., съставен от длъжностното лице по гражданско състояние при Община Самоков, и от брака си нямат деца.

Страните никога не са живеели заедно, разделили са се най-късно след две седмици, считано от сключването на брака, като ответникът е заминал за САЩ, а ищцата за Ирландия. През 2021 г. ищцата окончателно се е завърнала да живее в България и не поддържа никакъв контакт с ответника. Тези обстоятелства се установяват от показанията на разпитаните по делото свидетели К. А. и Е. Б., които заявяват, че страните са се разделили десет дни след като са сключили брак, през което време са били на екскурзия и никога не са живели заедно, като не поддържат връзка.

Видно от изисканата от Главна дирекция „Гранична полиция“ справка ответникът в периода от 27.05.2021 г. до 27.04.2024 г. няма отразени преминавания през ГКПП на страната, а видно от Удостоверение № 53640043841/28.05.2024 г., издадено от Дирекция „Миграция“ към МВР, на ответникът, гражданин на САЩ, не е издавано разрешение за пребИ.е, идентификационен номер и няма регистриран адрес на територията на Република България.

Предвид установеното по делото от фактическа страна, а именно, че страните никога не са живели в общо домакинство и са във фактическа раздяла едва две седмици след сключването на брака си, не поддържат контакт и не са се виждали поне от 2021 г., при съобразяване на задължителната за съда практика /ППВС № 10/1971 г., т. 2/ се налага извода, че бракът между страните е дълбоко и непоправимо разстроен и изцяло изпразнен от съдържание. Между съпрузите, които са в трайна фактическа раздяла повече от пет години липсва взаимност, уважение и другарски отношения, като брачната връзка съществува само формално и в нея няма съдържанието, каквото се изисква за брачната връзка и това състояние не може да се преодолее предвид липсата на комуникация между страните, а и от разпитаните по делото свидетели се установи, че нормални отношения между съпрузи, в конкретния случай никога не са били изграждани.

Поради съвпадение в изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд атакуваното първоинстнационно решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото и предвид изявлението на въззиваемата страна, че не претендира разноски за въззивното производство съдът счита, че разноски в нейна полза не следва да бъдат присъждани.

Според разясненията, дадени с т. 6 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, възнаграждението за особения представител е винаги дължимо, независимо от изхода на спора, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от 2 ищеца. Възнаграждението на особения представител следва да се поеме от бюджета на съда само в хипотезата, в която насрещната страна е освободена по силата на закона или от съда от заплащането на държавна такса и разноски, в който смисъл е Определение № 298 от 18.09.2014 г. по ч. гр. д. № 4133/2014 г. на ВКС, II г. о.

Представителството, осъществявано от назначения с определение на съда особен представител - адвокат, е възмездно, тъй като за положения от него труд се дължи възнаграждение в размер, определен съобразно чл. 36 ЗА вр. Наредба № 1, независимо от изхода на делото. Особеният представител е осъществил възложеното му от съда представителство на Р. Х. Г., като е взел участие във въззивното производство и е изготвил въззивната жалба, поради което в негова полза следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение.

Съдът констатира, че е пропуснал да задължи своевременно ищеца да внесе държавна такса по делото, както и дължимото възнаграждение за особения представител и не му е дал указания да заплати предварително възнаграждението по сметката на съда, за да бъде изплатено на особения представител в хода на въззивното производство, което в случая ищецът няма интерес да направи предвид изхода на делото в първата инстанция, но този пропуск не освобождава страната от законовото й задължение, която се явява задължено лице по чл. 47, ал. 6 ГПК, и е достатъчно основание да бъде осъдена с решението да плати възнаграждението направо на особения представител, който имат право да го получи. Допустимостта да се присъжда възнаграждение в полза на особения представител, назначен на разноски на ищеца, е призната в практиката на ВКС /В този смисъл Определение № 139 от 26.02.2014 г. на ВКС по ч.т.д.№ 416/2014 г., II т. о., ТК/.

Съгласно обаче постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната 3 нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални размери.

Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл. 101, §. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не обвързват съда поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.

С оглед посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съдът предвид степента на положен труд и характера на производството, както и като съобрази броя на проведените по делото съдебни заседания, намира, че следва в полза на адвокат И. А. да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева.

По изложените съображения Софийският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 243 от 11.12.2024 г., постановено по гр. д.

№ 681/2023 г. по описа на РС – Самоков.

ОСЪЖДА А. Б. Г. с ЕГН **********, с фамилно име след развода „Б.“ да заплати по сметка на Софийския окръжен съд сумата в размер на 20 лв., представляваща държавна такса за въззивното произвдоство.

ОСЪЖДА А. Б. Г. с ЕГН **********, с фамилно име след развода „Б.“ да заплати на адвокат И. А. А. от САК, с адрес град София, ул. Позитано № 3, етаж 2 офис 22 и 23 – особен представител на Р. Х. Г., сумата в размер на 200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5