Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4265 от 15.07.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 10784/2023
Вид
Решение № 4265
Подписан
15.07.2024
В сила
15.07.2024
Състав
Златка Чолева, Хрипсиме Мъгърдичян, ЦВЕТИНА РУМЕНОВА ЦОЛОВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 143, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 202 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 214 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 214, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 6, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 и 79 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 и 79 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 10, параграф 2, б. "ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 23 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл.6 · Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки (преработен текст) Текст от значение за ЕИП
  • чл. 99 - 100 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 10, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 111 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 116, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 120 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.56 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 62 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 74 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 75, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 3 и 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 2, ал. 1 · Закон за кредитните институции
  • чл. 2, ал. 2, т. 12 · Закон за кредитните институции
  • чл. 3, ал. 1 · Закон за кредитните институции
  • чл. 3а · Закон за кредитните институции
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 6, 9а, 10 и 11 и 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 6, 9а, 10 и 11 и 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 6, 9а, 10 и 11 и 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 6, 9а, 10 и 11 и 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 6, 9а, 10 и 11 и 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 301 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 4265 гр. София, 12.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100510784 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 06.03.2023 год., постановено по гр.дело №15331/2021 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, поправено с решение от 21.08.2023 год., „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.К.“ ООД по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 1 003.51 лв., представляваща сбор от предадени без основание суми /заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги – 983.09 лв., такси по тарифа – 20 лв. и надвнесени суми по договора за потребителски кредит – 0.42 лв./ от Н.К.Н. на ответника в периода от 01.12.2015 год. до 11.02.2020 год. въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит №30039483075 от 19.09.2019 год., което вземане е прехвърлено на ищеца съгласно договор за вземания от финансови институции от 11.02.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2020 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.

78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 720 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „П.К.Б.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че претенцията на ищеца за връщане на суми, които ответникът бил получил от Н.К.Н. в периода от 01.12.2015 год. до 11.02.2020 год., била първоначално в размер на 100 лв., предявена частично от 5 000 лв. С разпореждане по делото исковата молба била оставена без движение и на ищеца били дадени указания за отстраняване на констатирани нередовности. В уточняваща молба 1 ищецът бил заявил, че всички претендирани с исковата молба суми, които Н.К.Н. бил предал на ответника, били получени без основание, при липса на договорен източник, обуславящ направените плащания, при пълна грешка в изпълнението, т.е вземането не представлявало никое от изброените в разпореждането на първоинстанционния съд предложения – вноска по договор, такса, неустойка, друго периодично плащане. В същата молба ищецът бил възразил срещу допускането на съда, че вземането било за връщане на сума, платена по неравноправни клаузи на договор. Освен това със същата молба ищецът бил формулирал нов петитум, с който заявил, че претендира връщане на сумата като предадена без оглед договорно правоотношение между цедента Н.К.Н. и ответника. В изготвения проект за доклад по делото СРС бил приел, че претенцията е за връщане на суми, платени поради грешка и че тя не се основава на неравноправни клаузи от договори за кредит или на недействителни договори за кредит. В първото съдебно заседание била докладвана молба на ищеца, с която той бил заявил, че иска да му бъдат присъдени суми, които били платени по нищожни договори за потребителски кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях, сключени между Н.К.Н. и ответника, евентуално по техни нищожни клаузи. Тези фактически твърдения на ищеца обаче не представлявали уточнение или изясняване на твърденията му в исковата молба, т.е. молбата на ищеца не можело да се приеме за такава по смисъла на чл. 143, ал. 2 ГПК. Тя нямала и характера на молба по чл. 214, ал. 1 ГПК, защото с нея не се изменяло основанието на вече предявен иск, а се предявявал нов иск. С молбата си ищецът бил направил опит за недопустимо последващо обективно съединяване на искове, защото бил предявил други вземания /за връщане на суми по платежни операции от други дати, при които платените суми били в различен размер/, различни от тези, претендирани с исковата молба. Ищецът нямал право да преминава от претенция за присъждане на едни вземания по чл. 55, ал. 1 ЗЗД към присъждане на други вземания по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Като приел, че изявленията на ищеца нямат за последица промяна на предмета на спора, СРС бил допуснал процесуално нарушение, поради което и обжалваното решение било недопустимо – чл. 6, ал. 2 ГПК. Освен това първоинстанционното решение било постановено по искова молба, която била нередовна и нередовностите й не били отстранени в предоставения от съда срок. С определение на първоинстанционния съд от 03.12.2020 год. исковата молба била оставена без движение и на ищеца било указано да уточни основанието на предявения иск, като същият бил предупреден за последиците при неизпълнение. С молбата на ищеца от 22.01.2021 год. тези указания не били изпълнени, тъй като с нея не се излагали конкретни фактически твърдения за обстоятелствата, за които били дадени указанията. С последващо разпореждане на ищеца отново били дадени указания, но същите не били изпълнени. Така, в двукратно указания от съда срок не били индивидуализирани договорите, вземанията по които били прехвърлени /с посочване на дата на сключване, страни, договорна сума и др./, респ. клаузите от тези договори, които ищецът считал за нищожни; не били индивидуализирани сумите, които се твърдяло да са недължимо платени от потребителя по всеки договор и не били посочено каква част от претендираните общо 5 000 лв. /съответно – каква част от предявените частично 100 лв./ били плащания за главница, лихва, неустойка, гаранция, възнаградителна лихва, допълнителни услуги или др. Развилото се въз основа на 2 нередовна искова молба производство било недопустимо, поради което и обжалваното решение трябвало да бъде обезсилено. С молба, подадена едва след депозиране на заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, ищецът бил заявил, че прави искане по чл. 214, ал. 1, изр. трето от ГПК за изменение на размера на иска /но всъщност изменял основанието на иска, неговия петитум и неговия размер/ от 100 лв. на 1 003.51 лв., които вече били пълният размер на претенцията му. Възможността да бъдат извършени тези процесуални действия обаче била преклудирана. С обжалваното решение бил уважен иск за присъждане на суми за друг период – от 01.01.2015 год. до 11.02.2020 год., за част от който период нямало искане на ищеца, поради което обжалваното решение било недопустимо в тази част. На следващо място сочи, че СРС бил приел, че клаузата в договора за потребителски кредит, сключен между ответника и Н.К.Н., определяща размера на годишния лихвен процент е нищожна, както и че клаузата в договора, определяща размера на годишния процент на разходите, също е нищожна, въпреки, че ищецът не бил правил искане за обявяването на тези клаузи за нищожни, нито искът му по чл. 55, ал. 1 ЗЗД бил за връщане на суми, платена по тези клаузи. Съдът следвало да се произнася по действителността на клаузи от договора /включително служебно/ само и единствено доколкото това било част от предмета на делото. Тези клаузи нито били част от предмета на спора, нито имали връзка с основанието на иска. Неправилен бил изводът на СРС, че ищецът бил станал титуляр на вземане към ответника, което вземане му било прехвърлено от физическото лице Н.К.Н., сключило договор за потребителски кредит с ответника. Такова вземане не било възникнало в правната сфера на Н.К.Н., а дори да било възникнало, то не било надлежно прехвърлено на ищеца. Договорът за вземания от финансови институции, на който ищецът основавал правата си, бил недействителен, а ако се приемело, че е действителен, то с него не били прехвърлени вземания. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответникът не бил легитимиран да прави възражения за нищожност на представения по делото договор за вземания от финансови институции /договор за цесия/, понеже не бил страна по този договор, нямал правен интерес за това, макар че според съда на нищожност можел да се позове всеки, включително и трето неучастващо в договора лице, какъвто се явявал и длъжникът на цедираното вземане. Не било вярно приетото от СРС, че длъжникът не бил легитимиран да оспори валидността за договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането било изрично забранено или било допустимо при изрично установени условия. В случая цедентът не бил уведомявал ответника за прехвърляне на вземането. Нищожността била най-същественият порок на сделките и на нея можел да се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явявал длъжникът по договора за цесия. Ако правото на ответника да оспорва легитимацията на ищеца с доводи за недействителност на договора за цесия било отречено, то за ответника съществувал реален риск да плати вземането два пъти. Нещо повече – поради това, че цедентът не е участвал в производството по делото между цесионера и длъжника /каквото било настоящото дело/, цедентът нямало да е обвързан от диспозитива на това решение, нито от мотивите в него, и можел по образувано от него дело да докаже недействителност на договора за цесия, в който случай ответникът 3 щял да плати два пъти. Съдът следвало да провери дали процесният договор за цесия бил недействителен и служебно, без да е необходимо ответникът да прави възражение за недействителност на договора, с оглед приетото в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2020 год., ОСГТК. Договорът за цесия бил сключен между „Т.К.“ ООД – търговец, който по занятие изкупувал вземания на потребители към финансови институции, от една страна, и физическо лице – потребител, от друга страна. От това следвало, че договорът за цесия представлявал потребителски договор, като същият съдържал неравноправни клаузи, които били нищожни. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че интересът на длъжника да оспорва валидността на договора за цесия е отпаднал след получаване на уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД или покана за доброволно изпълнение. Това, че длъжникът бил получил уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД или покана за доброволно изпълнение не се отразявало на правото му да прави възражение за недействителност на договора за цесия. Представеният по делото документ, представляващ известие чрез „Телепоща“, за който се твърдяло, че представлява уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, бил подписан от адв. А. Д., който обаче не бил представител на цедента Н.К.Н., нито бил упълномощен от цедента с право да подписва и изпраща такива уведомления. Нормата на чл. 99 от ЗЗД не предвиждала право за цесионера да уведомява длъжника за прехвърлянето на вземането. Цедентът не бил дал право на „Т.К.“ ООД да преупълномощава трети лица е правото да извършва уведомления по чл. 99, ал. 4 ЗЗД във връзка е процесния договор за цесия. По делото нямало и доказателства за преупълномощаване, извършено от „Т.К.“ ООД, с което да се дават права на адв. Д. във връзка е подписване и изпращане на уведомления по чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В доказателствена тежест на ищеца било да установи надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия от цедента или от негов пълномощник, изрично упълномощен за извършване на описаното действие, каквото доказване не било проведено. Ответникът и до момента не бил уведомен за извършената цесия. Неправилен бил и извода на СРС, че за да премине вземането върху цесионера било достатъчно единствено постигането на съгласие между него и досегашния му носител.

Разпоредбата на чл. 99 ЗЗД предвиждала необходимостта цедентът писмено да потвърди на цесионера станалото прехвърляне. От данните по делото не се установявало цедентът да е потвърдил писмено на цесионера /ищеца/ станалото прехвърляне на вземанията, поради което договорът за цесия не бил породил действие между страните и вземането не се считало за прехвърлено. Предмет на договора за цесия било вземане, което следвало да съществува към момента на сключване на договора, да е определено или определяемо, както и да е прехвърлимо. Т.е. предмет на договора за цесия можело да бъдат само съществуващи вземания. Договорът за цесия винаги предполага конкретно съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. С процесния договор за цесия се прехвърляли вземания, които не били индивидуализирани нито по основание, нито по размер и които нито били определени, нито били определяеми. Не било ясно кой е длъжникът по вземанията, които се прехвърлят – ответникът или трето лице, вкл. друга финансова институция. Следователно договорът за цесия бил нищожен поради противоречие със закона. Клаузата на чл. 4 от процесния договор за цесия противоречала на клаузата на чл. 3, 4 поради което и нямало яснота каква била волята на страните и дали договорът действително имал възмезден характер или не. В този смисъл уговорките в договора за цесия били нищожни на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на съгласие, както и на основание чл.