Решение № 30 от 16.01.2026, Окръжен съд - Перник
- Съд
- Окръжен съд - Перник
- Дело
- Въззивно гражданско дело 324/2025
- Вид
- Решение № 30
- Подписан
- 16.01.2026
- Състав
- КРАСИМИР СТЕФАНОВ МАРИНОВ, МАРИЯ ВЕНЦИСЛАВОВА МИЛУШЕВА, МОНИКА ПЛАМЕНОВА ДОБРИНОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 71, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 77 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 14 · Закон за местните данъци и такси
- чл. 30, ал. 3 · Закон за собствеността
- чл. 79, ал. 1 · Закон за собствеността
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 30 гр. Перник, 16.01.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ
Членове:
МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА
МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ ЕМ. СЕРАФИМОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20251700500324 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
С Решение № 64 от 27.01.2025 г., постановено по гр.д. № 4183/2023 г., Районен съд – гр. Перник е прекратил производството по делото в частта, в която е предявен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗС за признаване за установено по отношение на В. Р. Т., ЕГН ********** от ***, че В. Т. Н., ЕГН ********** от *** е собственик по давностно владение, осъществявано в периода от 1985 г. до предявяване на иска – 30.08.2023 г., на селскостопанска сграда на един етаж с площ от 21 кв. м. с идентификатор *** по КККР на гр. ***, изградена в имот, общинска собственост, с площ от 414 кв. м., с идентификатор *** по КККР на гр.
***, одобрени със заповед № РД-18- 91/13.10.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, като процесуално недопустим. В тази част, решението е влязло в сила, като необжалвано.
Със същото решение, съдът е отхвърлил иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗС за признаване на установено по отношение на В. Р. Т., че В. Т. Н. е собственик по давностно владение, осъществявано в периода от 1985 г. до предявяване на иска – 30.08.2023 г. на жилищна сграда – еднофамилна на два етажа, със застроена площ от 90 кв. м., с идентификатор *** по КККР на гр. ***, изградена в имот, общинска собственост, с площ от 414 кв. м., с идентификатор *** по КККР на гр. ***, одобрени със заповед № РД-18-91/13.10.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, като неоснователен.
1
Със същото решение съдът се е произнесъл и относно разноските.
В законоустановения срок по чл. 259 от ГПК е депозирана въззивна жалба от В.
Т. Н., чрез адв. Х. Н., с която постановеното от районния съд решение се атакува в частта, с която е отхвърлена исковата претенция. Навеждат се твърдения, че решението в тази му част е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се доводи, че от показанията на разпитаните в хода на производството свидетели се установява безспорно, че процесния имот е владян и своен единствено от Т.Н. и неговата съпруга, както и от тяхната дъщеря – ищцата В. Н.. Счита, че обстоятелството, че ответницата е вписана в данъчната декларация на имота, не я прави добросъвестен владелец.
Допълва, че ищцата е владяла имота повече от 10 години и по отношение на същата е настъпила и кратката придобивна давност. Въз основа на изложените съображения се моли съда за отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново, с което В. Т. Н. да бъде призната за единствен собственик на имота. Прави се искане за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от В. Р. Т..
С определение № 1302 от 11.04.2025 г., постановено по гр.д. № 4183/2023 г., Районен съд – Перник е оставил без уважение частна жалба с вх. № 7786/01.04.2025 г., с характер на молба по чл. 248 от ГПК, подадена от В. Т. Н., ЕГН **********, чрез пълномощника и адв. Х. Н. за отмяна на Определение № 732/26.02.2025 г. по гражданско дело № 4188/2023 г. по описа на Районен съд – Перник, с което по реда на чл. 77 от ГПК ищцата е осъдена да заплати по сметка на Районен съд – Перник държавна такса в размер на още 388.83 лв.
В срок е постъпила частна жалба от В. Т. Н., чрез адв. Х. Н., с която се атакува постановеното определение, като се твърди, че същото е неправилно и незаконосъобразно, поради което се иска неговата отмяна.
Не е постъпил отговор на частната жалба от страна на В. Р. Т..
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК - подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.
След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и подписано от съдебния състав, който го е постановил. По отношение на правилността, съдът се произнася в рамките на оплакванията, наведени във въззивната жалба.
Депозираната частна жалба настоящият състав намира също за допустима, като отговаряща на законовите изисквания и подадена от лице, разполагащо с правен интерес от атакуване на обжалваното съдебно определение.
Пернишки окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Районен съд - гр. Перник, като по този начин те стават част от правните съждения в 2 настоящия съдебен акт.
От доказателствената съвкупност, приета по делото, се установява, че страните са единствени наследници по закон на наследодателя им Т.Н. С., починал на *** Установява се, че през 1983г. е учредено право на строеж на наследодателя Т.С., а с нотариален акт от 27.09.1983г. последният дарява на синовете си Р.Т.Н. и К.Т.Н. правото да построят съответно втори и трети етаж. Районният съд е приел от свидетелските показания и приетата по делото съдебно-техническа експертиза, че правото на строеж е реализирано и сградата е изградена в периода 1990-1991г., който извод се споделя и от настоящата инстанция.
От приетата и изслушана по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че процесната сграда е монолитна, не е изградена изцяло по проекта и има много недовършени строително-монтажни работи. Вещото лице е посочило, че само първият жилищен етаж представлява самостоятелен обект за живеене, а на втория жилищен етаж липсва трета стоманобетонова плоча (таван на втория етаж). Над етажа е изпълнен дървен покрив, като западната половина на етажа е в груб строеж, а източната половина на същия е обособена за живеене, като двете половини са разделени с изпълнена преградна стена от гипсокартон. Трети жилищен етаж не е изграден. В заключение вещото лице посочва, че процесната двуетажна еднофамилна жилищна сграда не представлява завършен строеж по смисъла на ЗУТ и само първия жилищен етаж представлява самостоятелен обект по смисъла на ЗУТ.
По отношение обстоятелствата, свързани с ползването и обитаването са събрани гласни докзателства чрез разпитите на разпитаните по делото свидетели. Свидетелят О. заявява, че наследодателите са живели и ползвали процесната сграда да смъртта си и че през цялото време с тях е живяла и ищцата. Установява се от свидетелските показания, че строежът е извършен с труд и средства на наследодателите, като ищцата е помагала. Свидетелите съобщават, че не са виждали ответницата в процесния имот и тя не е участвала в поддръжката на същия.
По делото е приета данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ от 11.08.2023г., подадена от ищцата, в която тя е декларирала, че тя и ответницата са собственици по наследяване при равни части на процесната сграда.
Предвид горното, съдът приема от правна страна следното:
Възражението на ответницата в първата инстанция е, че вторият етаж е бил изключителна собственост на баща й по дарена суперфиция, респ. нейна. Районния съде отхвърлил това възражение по същество, като е приел, че вторият етаж не е самостоятелен обект на собственост, тъй като не е достигната степента на завършеност (груб строеж), необходима да възникне суперфициарна собственост върху отделния етаж/обект, като се е позовавал на ТР №1/2012 за момента на възникване на собственост при право на строеж.
Въззивният съд споделя горния извод - само годен обект може да бъде предмет на вещно право. Щом вторият етаж не е достигнал степен на самостоятелност/обособеност/, от дареното право на строеж не възниква самостоятелна собственост за бащата на ответницата и тя не може да се позовава на наследяване на „етаж“ като отделна вещ. А доказателствата по делото категорично установяват, че вторият етаж не е самостоятелен обект, не само защото не отговаря на изискванията на ЗУТ, а и защото не се установява да има функционална обособеност.
3
Горното, обаче, не означава, че искът на ищцата автоматично се уважава.
Спорът във въззивната фаза е за придобиване по давност на цялата сграда (с идентификатор ***), а не за отричане на суперфициарни права. В тази връзка, в исковата си молба ищцата твърди владение от 1985г., но както вече се посочи по – горе, доказателствата по делото установяват, че сградата е изградена като груб строеж през 1990-1991г. Следователно за периода 1985–1990 г. не е съществувал годен обект (в смисъл на предмет на владение върху сградата като вещ), поради което този времеви интервал не може да поддържа изтичане на давност. Това оплакване във въззивната жалба не оборва фактическите изводи на РС и доколкото не се сочат доказателства, от които да се приеме строеж през 1985 г., настоящия състав го намира за неоснователно.
На следващо място, правилно районният съд е приел, че до смъртта на родителите си ищцата е пребивавала в имота на основание роднинска връзка и съгласие/гостоприемство, т.е. в случая се касае за „търпими действия“, които не са владение и не могат да стартират придобивна давност в нейна полза срещу собствениците. Следователно, дори да се обсъжда присъединяване, то не може да „превърне“ търпими действия във владение. С други думи - не се доказва начален момент на собствено владение на ищцата срещу наследодателя, което да тече 10 години преди 2016 г. – годината на смъртта му. Доказателства в тази насока не са ангажирани по делото.
Установено е по делото, че през 2020г. почива преживялата съпруга на наследодателя на ищцата, поради което от този момент страните по делото стават съсобственици по наследяване при равни дялове – по ½ за всяка, до който извод е достигнал и първоинстанционния съд. В периода от 2016 година до 2020 година, ищцата владее своята идеална част, а досежно идеалната част на ответницата, ищцата се явява държател, доколкото не са извършени ясни действия по инверсия. Т.е. липсват доказателства, които да сочат, че ищцата е обективирала намерение да свои и чуждата идеална част и това да е доведено до знанението на другия съсобственик.
Във въззивната жалба се твърди, че е достатъчно ответницата да не е идвала в имота и да е дезинтересирана, но този довод не е достатъчен сам по себе си и не може да доведе до основателност на твърдението. И това е така, тъй като липсата на ползване от единия съсобственик не трансформира автоматично владението на другия във владение „за цялото“, без доказано отблъскване (респ. преобръщане на владението). Районният съд правилно е посочил, че ремонти и подобрения не са непременно действия на отблъскване и че за тях за предвидени други искове (чл. 30, ал. 3 ЗС).
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че свидетелите доказват владение и своене единствено от ищцата, предвид, че същите не познават ответницата.
Свидетелските показания действително установяват продължително обитаване на имота от ищцата и липса на посещения от ответницата, но не установяват найрешаващия факт – конкретни действия на ищцата, насочени към отричане правата на ответницата, доведени до нейното знание. Както правилно е отбелязал и районният съд, свидетелите не сочат разговори между страните в тази насока. Същите са достатъчни за факта на ползване и поддръжка на имота от страна на ищцата, но не и за инверсия след възникналата наследствена съсобственост.
Горните изводи не се променят и от приетата по делото декларация по чл. 14 от 4
ЗМДТ, доколкото същата е индиция относно рабиранията на самата ищца за собствеността на процесния имот към 2023г. В същата, ищцата е посочила, че притежава ½ ид. ч., както и самата ответница – също ½ ид.ч. Това извънсъдебно признание е несъвместимо с твърдението, че ищцата вече е отблъснала и е придобила по давност и чуждата преди или към 2023г. част, което обстоятелство правилно е отчетено и от първоинстанционния съд.
Разпечатката съдържа 44 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6919ccb8-07a8-4043-a88b-de2d71460816