Определение № 3637 от 02.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3637 гр. София, 02.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Иво Дачев като разгледа докладваното от Иво Дачев Касационно гражданско дело № 20248002104063 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Е.-99“ ЕАД, чрез адв. Е. Д., и И.

Д. И., представляван от адв. М. П., срещу въззивно решение № 351 от 21.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 276/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което след частична отмяна на решение № 91 от 28.09.2023 г. по гр. д. № 169/2022 г. на Районен съд – Елена, като краен резултат „Е.-99“ ЕАД е осъдено да заплати на И. Д. И. на основание чл. 200, ал. 1 КТ обезщетение в размер на 57 190 лв. за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука от 26.02.2021 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 110 000 лв.

В касационната жалба на „Е.-99“ ЕАД срещу решението в осъдителната му част се поддържа, че същото е неправилно поради допуснати нарушения материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т.3 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и чл.

280, ал. 2 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства по делото и на доводите на страните, и да постанови решението 1 си върху приетите за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото? – твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно Решение № 1/2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно Решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и с казуалната практика на отделни състави на ВКС, израз на която са решение № 77/2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 403/2015 г. по гр.д. № 3902/2014 г. на ВКС, ІV г.о. на ВКС, решение № 229/2013 г. по гр.д. № 3099/2013 г. на ВКС, І г.о.;

2. Следва ли от обезщетението за неимуществени вреди да се приспада изплатеното на пострадалото лице обезщетение за временна неработоспособност от общественото осигуряване? – твърди се противоречие с решение № 77/2018 г. по гр.д. № 2735/2017 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 227/2016 г. по гр.д. № 1405/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 208/2019 г. по гр.д. № 4494/2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 149/2021 г. по гр.д. № 4301/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.;

3. Кои са релевантните факти, обуславящи размера на допринасянето в настъпване на вредите в резултат на допусната груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и следва ли да има съответствие между степента на съпричиняване и действителния принос на пострадалия? – по този въпрос се твърди противоречие на даденото разрешение от въззивния съд с решение № 291 по гр.д. № 951/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 60185/2021 г. по гр.д. № 3692/2020 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 348/2011 г. по гр.д. № 387/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 189/2019 г. по гр.д. № 1446/2019 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 186/2019 г. по гр.д. № 4922/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 29/2022 г. по гр.д. № 1478/2021 г. на ВКС, ІV г.о. и др.;

Ответникът по касационната жалба И. Д. И., чрез адв. П., в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за недопустимост и неоснователност на касационната жалба.

С касационната жалба на ищеца И. Д. И., чрез адв. М. П., въззивното решение се обжалва в отхвърлителната му част като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и това по чл.

280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Как следва да се прилага критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД и какви обстоятелства следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? – твърди се противоречие с решение № 129/2020 г. по гр.д. № 516/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № по гр.д. № 5005/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. на ВКС, решение по гр.д. № 3273/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.;

2

2. За задължението на въззивния съд да мотивира решението си, като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствения материал и да изложи собствени мотиви защо приема за доказани конкретните вреди по делото? По въпроса се твърди противоречие с решение № 212/2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 202/2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, І т.о., решение № 581/2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и с постановките на Тълкувателно Решение № 1/2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и Тълкувателно Решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

3. Следва ли да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на вреди от трудова злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат? По този въпрос според касатора въззивният съд се е отклонил от трайната практика на ВКС, израз на която са решение № 140/2013 г. по гр.д. № 1328/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 291/2012 г. по гр.д. № 951/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 25/2016 г. по гр.д. № 3233/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 252/2016 г. по гр.д. № 1364/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 115/2020 г. по гр.д. № 3739/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.;

4. Какви са критериите за преценка дали пострадалият работник/служител е допринесъл за трудовата злополука, допускайки „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, и при съобразяването им има ли значение липсата на доказване на твърдения на работодателя за допусната груба небрежност? По този въпрос, освен с указанията, дадени в посочените по-горе тълкувателни актове, се поддържа да е налице противоречие и с приетото в ППВС № 1/1953 г.;

5. Следва ли да се намали дължимото обезщетение поради допусната от пострадалия груба небрежност при настъпила трудова злополука, в случай, че са нарушени правилата за безопасна работа от страна на работодателя? По въпроса се твърди несъответствие с решение № 877/2010 г. по гр.д. № 298/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 207/2006 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 719/2009 г. по гр.д. № 2898/2008 г. на ВКС, І г.о.

Ответникът по касационната жалба „Е.-99“ ЕАД я оспорва като неоснователна по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287 ГПК писмен отговор.

По допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намери следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът И.

Д. И. е работил по трудов договор, сключен с ответника „Е.-99“ ЕАД на длъжността „секач“. На 26.02.2021 г., при участие в дърводобив в местността 3

„Е.“ на територията на ТП „Д. – Б.“ настъпила злополука, обявена за трудова по чл. 55, ал. 1 КСО с разпореждане от 18.03.2021 г. на ТП на НОИ – Велико Търново, при която при падане на повалено дърво ищецът бил ударен от клони, в следствие на което получил травматични увреждания, изразяващи се в загуба на зрението на дясното око с пролабиране/загуба на вътреочни тъкани/ и открита рана на клепача и околоочната област.

Относно механизма на настъпване на инцидента въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Ж. и Н. съдът е приел, че на ищеца в същия ден бил проведен инструктаж за безопасност при сеч, според които преди повалянето на отсечено дърво се подава сигнал, след което присъстващите се отдалечават на разстояние от 40 до 100 метра в посока, обратна на падането на дървото. По време на инцидента, обаче, ищецът не спазил тези правила, като самонадеяно след звуковия сигнал избягал в посоката на падане на дървото, въпреки, че бил повикан на два пъти да се отдалечи от там. Това не бил единственият случай, в който ищецът не спазвал правилата и инструкциите за безопасност. На ищеца и другите работници не били осигурени предпазни очила, шлемове или други средства за безопасност.

Въз основа на така очертаните факти въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките на чл. 200 КТ. След като установил действителния обем на претърпените от ищеца вреди въз основа на заключенията на съдебно-медицинската и съдебнопсихологическата експертиза, както и от показанията на свидетелите С. и С., съдът е приел, че дължимото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на трудовата злополука възлиза на 100 000 лв. За да определи този размер като справедлив съдът е отчел, че се касае за пострадал в млада и трудоспособна възраст, на 38 години, който е получил трайно и необратимо физическо увреждане, довело до изключително влошаване на качеството му на живот, негативни психически преживявания, срам и понижено самочувствие. Интензитетът на физическа болка и душевен дискомфорт у него вследствие на инцидента е висок, а негативните последици ще продължават да се търпят напред във времето.

Предвид установения по делото механизъм на настъпване на увреждането съдът е приел, че пострадалият е допринесъл за трудовата злополука и с оглед разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ е намерил основания за намаляване на отговорността на работодателя и съответно - на размера на обезщетението с 30 %. Съдът е преценил, че е налице проява на груба небрежност, доколкото ищецът е знаел, че не следва да се отдалечава по посоката на падане на повалящото се дърво, но се е отдалечил именно в тази посока и то въпреки двукратното напомняне на свидетеля Ж. да не го прави. Съдът е приспаднал от дължимата сума и полученото обезщетение за претърпените 4 неимуществени вреди от застрахователя по сключена задължителна застраховка „Трудова злополука“ в размер на 12810 лв. Отхвърлено е възражението на ответника, че от обезщетението следва да се приспаднат получената от ищеца пенсия и плащания от НОИ, както и обезщетенията за временна нетрудоспособност. Съдът е посочил, че доколкото изплатените от НОИ суми и отпуснатата пенсия на ищеца заради настъпилата му нетрудоспособност не обезщетяват неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат на трудова злополука, а овъзмездяват невъзможността на лицето да реализира доходи, те не следва да се приспадат от дължимото му се обезщетение.

При така изложените решаващи мотиви касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато по поставените в изложенията към касационните жалби въпроси.

По въпросите към касационната жалба на „Е.-99“ ЕАД:

Първият въпрос е свързан с оплакванията на жалбоподателя, че съдът е пропуснал да обсъди обстоятелството, че в деня на инцидента ищецът не е трябвало да се намира в гората. Такова възражение обаче не е наведено с отговора на исковата молба, а едва в писмената защита пред първата инстанция. Следователно, то е било преклудирано и съдът не е имал задължението да го обсъжда. Ето защо касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска. От друга страна, длъжностната характеристика на ищеца включва като основни задължения и тези по кастрене на клони, вършина на повалени дървета, изцепване и нареждане на дървен материал в сечище, което е достатъчно за опровергаване на тезата на работодателя, че ищецът е следвало да престира труда си единствено и само в склада на дружеството.

По втория въпрос с Тълкувателно решение № 1 от 05.03.2026 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС се прие, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ. В мотивите към тълкувателния акт е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по реда на чл. 52 ЗЗД, за който заплатените обезщетения от социалното осигуряване са неотносими. Затова тези плащания не могат да се отразят на размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, а същевременно с това не могат и да бъдат приспаднати от него при спазването на общите правила, тъй като обезщетяват различни вреди. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което по този въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.