Определение № 4303 от 24.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4303 гр. София, 24.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002104689 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7073/24.09.2024 година, подадена от Р. Й.

С., срещу решение № 458/23.07.2024 година на Окръжен съд Враца, ІІ-ри въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 467/2023 година.

С въззивното решение на състава на Окръжен съд Варна е отменено частично първоинстанционното решение № 227/21.04.2023 година на Районен съд Враца, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 1289/2022 година като е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от Р. Й. С. срещу П. М. Г. насрещни искове, а именно главен такъв за прогласяване на нищожността на договор за продажба на наследство от 12.06.2020 година. с нотариална заверка на подписите, вписан в Служба по вписванията гр. В. с вх. рег. № 2538/15.06.2020 година, сключен между страните, в частта му за продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на гр. В., поради накърняване на добрите нрави с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и евентуално съединения с него насрещен иск за унищожаване на същия договор за продажба на наследство, в частта му за продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на гр. В., поради измама с правно основание чл.29 ЗЗД, като неоснователни.

В подадената от Р. Й. С. касационна жалба се излагат доводи за това, 1 че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу П. М. Г. искове да бъдат разгледани и уважени в поредността им според начита на съединяване. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Враца по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба П. М. Г. е подал отговор с вх. № 8031/30.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 458/23.07.2024 година на Окръжен съд Враца, ІІ-ри въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 467/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

Касационната жалба е подадена в предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съдебният състав на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че в случая въззивното решение подлежи на касационно обжалване, независимо, че съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК цената на исковете е 500.00 лева. Това следва от обстоятелството, че първоначално тези искове са били предявени като насрещни такива в производството по иск за делба на съсобственост възникнала въз основа на договора за продажба на наследство, като първата инстанция ги е приела за разглеждане и е постановила решение по тях едновременно с решението по иска за делба и то с едно и също решение. Впоследствие въззивната инстанция позовавайки се на това, че в производството за делба е недопустимо съединяването на конститутивни 2 искове, каквито са тези за нищожност на договорите е отделила исковете за разглеждане в отделно производство. При все, че възможността по чл. 211, ал.

2 от ГПК принадлежи само на първата инстанция, а не на въззивната такава, това отделяне не се отразява на валидността, допустимостта или правилността на съдебното решение по съществото на исковете. В случай, че не беше налице това разделяне, обаче решението по тези искове щеше да попадне в изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК и за тях касационното обжалване щеше да е допустимо. В случая невъзможността за касационно обжалване е настъпила впоследствие и то не поради действия на ищеца по тях, а поради предприети от съда процесуални действия, които са в нарушение на съдопроизводствените правила. Ситуацията е аналогична с тази при която невъзможността за обжалване настъпва поради действие на насрещната страна по иска, поради което по аналогия следва да намери приложение тълкуването по т. 1 от ТР № 4/23.11.2022 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГТК на ВКС, като се приеме, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Враца е приел, че с чл. 212 от ЗЗД се уреждал специфичен договор за продажба, а именно продажбата на наследство. Същият имал за предмет съвкупността от права и задължения, придобити по реда на наследяването по закон или завещание. Наследството като предмет на продажба можело да включва както права върху вещи, вземания, така и права върху нематериални блага, също и задължения. При продажбата на наследство се продавало едно имуществено цяло, като съвкупност от права и задължения, без те да били конкретизирани поотделно. Задължение на продавача по договора било да обезпечи само качеството си на наследник (ал.1). Договорът за продажба на наследство бил формален, като съгласно разпоредбата на чл. 212, ал. 2 от ЗЗД се сключвал в писмена форма с нотариална заверка на подписите, а ако в наследството имало недвижими имоти, освен спазването на посочената форма, е необходимо било договорът да бъдел вписан, за да можело да бъде противопоставен на трети лица (ал.3). Освен това продажбата на наследство била алеаторен договор, т. е. при неговото сключването не се знаело какво точно се придобива; дали действително съществуват определени вземания и задължения и дали вземанията били събрани и прочее. Това било така, защото правата и задълженията, включени в наследството, не се описвали поотделно и 3 конкретно. Затова купувачът купувал на риск-без да бил сигурен какво точно купува, доколкото наличието на определени права или задължения можело да бъде установено и след сключването на договора. Продавачът обаче бил длъжен, след като продава наследството изцяло, без да конкретизира отделните негови предмети, да го прехвърли и предаде такова, каквото то било в момента на придобиването, като нормата на чл. 213, ал. 1 от ЗЗД задължавала продавача ако преди продажбата бил събрал някое вземане или бил отчуждил някои предмети, да върнел на купувача полученото. От реквизитите на приложения като доказателство по делото договор продажбата на наследство от 12.06.2020 година се установявало, че при сключването му били изпълнени специалните изисквания на чл. 212 от ЗЗД: изготвен бил в писмена форма и било извършено нотариално удостоверяване на подписите на договарящите от нотариус, съгласно изискването на ал. 2; съдържанието позволявало преценка за ясно формирана воля относно акта на разпореждане, по начин позволяващ извод за квалифицирането му като възмезден договор за покупко-продажба на наследство; страни и качеството им по сделката; предмета на сделката-полученото от наследодателите Г. А. С., Р. А. С. и П. А.

С. наследство; размер на насрещно дължимата се цена от 500-00 лева; в реквизит на договора изрично било посочено прилагането на удостоверение за наследници изх. № 6518/11.06.2020 година на Община В., в обезпечение на дължимото се за валидността на сделката качество на наследник на продавача, съгласно изискването на ал. 1, като върху самия договор било отразено, че същият бил вписан в съответната нотариална книга на Службата по вписванията при Районен съд В., с което било спазено изискването на ал. 3.

Макар с договора за продажба на наследство да се прехвърляли наследствени права и задължения в съвкупност, без да било необходимо същите да се описват поотделно и конкретно, в конкретния случай, видно от извършеното вписване на договора от 15.06.2020 година, в наследствената съвкупност, която била продадена с него, имало недвижими имоти. Това обстоятелство не било спорно между страните и се установявало от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Договорът за продажба на наследство бил облигационен договор и за да породял правно действие било необходимо същият да отговаря и на общите нормативни изисквания за действителност на правните сделки. Наличието на предвиден в закона недостатък, поради който договора не пораждал желаното действие, обуславял неговата 4 недействителност и пораждал правото на страната, която имала интерес, да се позове на нея пред съда, чрез предявяване на иск за установяването и прогласяването на същата. Когато се предявявали искове за недействителност на сделка на различни основания, всички искове били предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не можела да бъде нищожна на повече от едно основание, нито било възможно едновременно тя да била нищожна и да подлежала на унищожение, и наред с това да съществувала някаква форма на относителна или висяща недействителност. Поредността, в която съдът следвало да разгледа исковете, произтичала от правното естество (тежестта) на релевираните с тях пороци на тази сделка, независимо каква поредност и какво съотношение за разглеждането им бил посочил ищецът. Във всички случаи съдът бил длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия-противоречие на закона, през по‑леките-липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие на морала, до най‑лекия‑липсата на форма. Ако съдът приемел, че сделката била валидна, той бил длъжен след това да разгледа основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най‑тежкия поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през по-леките-поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия-поради крайна нужда. Ако съдът приемел, че сделката не подлежала на унищожение, той бил длъжен след това да разгледа съответното основание за недействителност, напр. за извършването й от мним представител (без или извън надлежно учредената представителна власт).

Според Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 година, постановено по тълк. д.

№ 1/2020 година на ОСГТК на ВКС, съдът бил длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които били от значение за решаване на правния спор, без да било направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтичала пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В конкретния случай, с оглед тежестта на релевираните с насрещната искова молба пороци на договора за продажба на наследство от 12.06.2020 година, в частта за продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на гр. В., от насрещните искове главен бил този за обявяване нищожността на договора поради твърдяното накърняване на добрите нрави (чл.26, ал.1, пр. 3 5 от ЗЗД), поради което въззивният съд следвало да се произнесе първо по него, като изследва и наличието и останалите основания за нищожност на тази сделка във вече посочената поредност. В насрещната искова молба в подкрепа на твърдението си, че договорът за продажба на наследство, в частта за продажба на наследството на П. А. С., бил нищожен поради нарушение на добрите нрави, Р. Й. С. била навела общи и неконкретизирани доводи, че сделката била сключена при обстоятелства, които били в противоречие с морала и добрите нрави-купувачът на наследствени права се бил възползвал от неопитността, наивността и доверчивостта на продавача, за да постигнел цел, която била само в негов интерес, като пренебрегвал общочовешки ценности и най-вече добросъвестност; че договорът бил за продажба на три броя наследства, в които били включени земеделски земи и недвижим имоткъща с дворно място в кв. „К.“, с договорена продажна цена 500.00 лева, която била в пъти по-ниска от пазарната цена, както на земеделските земи, така и на недвижимият имот. Добрите нрави били морални норми, нарушаването на които законът въздигал в критерий за оценка на сделките и самостоятелно основание за тяхната нищожност. Особеност на същите била, че били неписани и неконкретизирани, но съществували като общи принципи или произтичали от тях. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип, който можел и да не бил законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.