Определение № 1033 от 17.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1033 гр. Пловдив, 17.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николинка Цветкова

Членове:

Фаня Рабчева Калчишкова

Радослав Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20265300500358 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940, чрез юрисконсулт Б.Д., срещу разпореждане № 3025 от 03.12.2025г., постановено по ч. гр. д. № 2081/2025г. по описа на Районен съд- Карлово, III гр.състав, с което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Б. А. Д..

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят излага становище за неправилност на атакувания съдебен акт. Сочи, че от тълкуването на разпоредбите на чл. 410, ал.3 и чл. 411, ал.2, т.3 ГПК не могъл да се направи извод, че заявителят дължал заедно със заявлението да предостави още и договор за цесия. Липсата на представен договор за цесия не било основание за отхвърляне на заявлението. Непредставянето на доказателство за уведомяване на длъжника по чл. 99, ал.3 ЗЗД за извършено прехвърляне на вземането също не било основание да се откаже издаването на заповед за изпълнение. Счита, че извършените плащания по процесния договор били от категорията на правопогасяващите юридически факти, които били в тежест на доказване от длъжника, но в състезателно исково производство. Доказателствената тежест за настъпили правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи факти, каквито били постъпилите плащания по процесното вземане, била на ответната страна, а не на ищеца. Искането е за отмяна на атакуваното разпореждане като неправилно и незаконосъобразно.

Заповедното производство е инициирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.

Предмет на заявлението е парично вземане, съставено от следните компоненти: главница в размер от 326.30 лв.; договорна лихва в размер от 15.25 лв. за периода от 03.10.2023г. до 20.02.2024г.; мораторна лихва за периода от 04.10.2023г. до 17.11.2025г. в размер на 70.42 лв., както и законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението.

Посочено е, че вземането произтича от Договор за потребителски кредит № 4910947, сключен на 26.09.2023г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Б. А. Д.. Същевременно във вр. с договора за кредит, на 26.09.2023г. между „Файненшъл България“ ЕООД и Б. А. Д. бил 1 сключен и Договор за предоставяне на гаранция №4910947, като поради неизпълнение от страна на потребителя, задължението по договора за потребителски кредит било изпълнено от гаранта. Впоследствие вземането било прехвърлено от страна на „Файненшъл България“ ЕООД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на Приложение №1 от 01.02.2024г.

От представения със заявлението на основание чл. 410, ал. 3 от ГПК договор за потребителски кредит №4910947 е видно, че отпуснатата сума е в размер на 600 лв., лихвеният процент е фиксиран на 40.00 % за година, а ГПР е в размер на 49.10 %. В чл. 4 от договора е уредно задължението на потребителя да ангажира поръчител или да представи безусловна банкова гаранция за обезпечаване на вземането на кредитодателя. Изложени са подробни изисквания, на които поръчителят следва да отговаря, за да бъде приет от кредитодателя. Видно от представения погасителен план, в размера на месечната вноска по договора за кредит е включено и възнаграждението за предоставяне на гаранция.

С разпореждане заповедният съд е указал на заявителя да посочи какви плащания са извършвани от длъжника и какви суми са погасени с тях.

Указанията не са изпълнени от заявителя. Вместо това в предоставения му срок той е подал до първоинстанционния съд молба, в която е изложил подробни съображения относно липсата на необходимост да се изпълняват дадените указания.

Районният съд е приел, че обезпечаването на кредита било условие за плащането на заемната сума, като без сключването на договора за гаранция, договорът за потребителски кредит не би бил сключен при същите условия. Сумата по договора за поръчителство следвало да бъде включена в ГПР, което в случая не било сторено. Не било ясно и каква парична сума длъжникът престирал в изпълнение на задължението си по кредита, поради което не можело да се направи преценка за действителния размер на задължението. Отделно от това, когато частното правоприемство се основавало на договор за цесия, трябвало да бъдат представени и доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето нямало действие за него.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

Предмет на проверка от въззивния съд в настоящото производство е законосъобразността на постановеното разпореждане, при което контролната инстанция действа при условията на пълен въззив и не е ограничена от оплакванията в частната жалба – така изрично се прие в Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Видно от съдържанието на договора за гаранция, страните са уговорили, че потребителят дължи възнаграждение на гаранта, платимо разсрочено на вноски, като възнаграждението за предоставяне на гаранция е включено в общия размер на месечната вноска по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен във връзка с нарочно предвидено задължение в договора за заем, като възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, при тълкуване на разпоредбите в договора за заем, касаещи "обезпечението", се явява разход по договора за кредит, който длъжникът понася, извън определените в самия договор за потребителски кредит разходи и лихви и по този начин реално води до оскъпяване на кредита извън посочения в договора ГПР. Настоящият състав намира, че в случая възнаграждението за гаранта представлява също разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. Невключването на възнаграждението в ГПР представлява заобикаляне на закона с оглед постигане на съответствие с ограничението по чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Възнаграждението за гаранта представлява допълнителна скрита печалба за сметка на 2 потребителя, която е извън договорната лихва. Това от своя страна води до оскъпяване на кредита.

На следващо място, съгласно чл. 410, ал. 2 от ГПК заявлението следва да отговаря на изискванията, на които следва да отговаря и исковата молба (чл. 127, ал. 1 от ГПК).

Стандартът за индивидуализация на вземането и ясното посочване на всички обстоятелства, на които се основава искането, е еднакъв за заявлението по чл. 410 от ГПК и за исковата молба. Целта на това законово разрешение е двояка: от една страна – да може длъжникът да прецени дали да възрази по отношение на дължимостта на вземането, а от друга – да може да се направи преценка за идентичност на вземането, предмет на заявлението, и вземането, предмет иска с правно основание чл. 422 от ГПК, ако такъв бъде предявен. Идентичността между двата предмета следва да се преценява въз основа на заявлението и исковата молба (в този смисъл определение № 744 от 28.10.2010 г. по ч. т. д. № 731/2010 г. на ВКС). С оглед на изложеното, явен е изводът, че заявителят следва да посочи изрично какво представлява вземането, което се претендира, какви са основанията за възникване на задължението и формиране на претендирания му размер. При извършени плащания от длъжника по заявлението следва да се посочи как са разнесени те по различните компоненти на вземането (разноски, лихви, главница), тъй като това е обуславящ въпрос по приложението на императивната разпоредба на чл. 76 от ЗЗД. Това не е сторено от заявителя, въпреки дадените конкретни указания на съда.

Отделно от горното, законът забранява да бъде издавана заповед за изпълнение на основание вероятно неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Това означава, че при наличие на съмнение за неравноправност на договорни клаузи и наличие на основание за приложението на чл. 23 от ЗПК, е необходимо в заявлението да бъде ясно посочено как е формиран размерът на вземането (включително като се вземат предвид погашенията по кредита). Единствено по този начин, в рамките на служебните си правомощия по чл. 411 от ГПК, заповедният съд може да приложи посочената разпоредба, като прецени дали да бъде издадена заповед за изпълнение за цялата чиста стойност на кредита, или за част от нея.

Настоящият съдебен състав счита, че с молбата, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД след получаване на указанията на районния съд, не са изложени всички обстоятелства, на които се основава вземането. Не е налице необходимата индивидуализация на вземането, включително по отношение на начина на формиране на размера му.

Настоящият състав приема, че заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 2 ГПК.

Видно е също така, че заявителят се легитимира като кредитор въз основа на твърдения за сключен договор за цесия. Въведени са и твърдения, че този договор е съобщен на длъжника. Доказателства за тези обстоятелства обаче не са представени. Този състав приема, че по аргумент от мотивите към т. 4г от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС, и при заявления, подадени по реда на чл. 410 от ГПК, когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Това разрешение е приложимо, тъй като съображенията на ВКС в тази насока са изложени на общо основание, без оглед на реда на заповедното производство (по чл. 410 или по чл. 417 от ГПК). При липса на такива доказателства по делото уважаването на заявлението не е възможно.

По изложените съображения заявлението следва да се отхвърли.

Поради съвпадение на крайните изводи на Пловдивския окръжен съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

Воден от горното, съдът:

3

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 3025 от 03.12.2025г., постановено по ч. гр. д. № 2081/2025г. по описа на Районен съд- Карлово, III гр.състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4