Решение № 116 от 10.06.2026, Окръжен съд - Враца

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. Враца, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Катя Н. Гердова

Мира Р. Джонева при участието на секретаря Милена Й. Софронова като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно гражданско дело № 20261400500168 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Въззивното дело е образувано въз основа на въззивна жалба вх. № 2561/04.02.2026 г. подадена от адвокат М. Г. като пълномощник на И. Т. Л., в качеството на законен представител на малолетния С. Д., срещу Решение № 29 от 19.01.2026 год. по гр. дело № 4119/2024 год. по описа на Районен съд - Враца.

С жалбата се иска отмяна, респективно обезсилване на решението като нищожно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.

На първо място в жалбата се поддържа, че решението е нищожно, поради абсолютна неразбираемост на волята на съда. Твърди се, че мотивите не съдържат самостоятелен аналитичен извод на съда, а се свеждат до цитиране на съдебна практика на ВКС, без конкретна връзка с установените по делото факти, доказателства и възражения. Навежда се, че не става ясно кои факти се приемат за доказани, кои доказателства се кредитират и защо съдът достига до крайния си правен извод. Посочва се и наличие на непълни изречения и вътрешна неяснота на изложението.

Въззивникът навежда оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилното развитие на съдопроизводството и нарушаване правилата за разглеждане на обективно съединени искове. Поддържа се, че след приключване на устните състезания и обявяване на делото за решаване, първоинстанционният съд е отменил дадения ход по същество, изменил е доклада по чл. 146 ГПК и е променил правната квалификация на предявените искове, с което е накърнил правото на защита на страните. Твърди се още, че при наличие на главен и евентуално съединени искове, съдът е отхвърлил главния иск, но не се е произнесъл с надлежен диспозитив по евентуалните претенции, въпреки че същите са 1 били обсъждани в мотивите на решението. Според жалбоподателя това представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като при отхвърляне на главния иск съдът е бил длъжен да разгледа и да се произнесе изрично по евентуално предявените искове. Наред с това се поддържа, че съдът е постановил решение относно правоотношение, което е приел за безспорно между страните, поради което постановеният съдебен акт се явява и лишен от предмет.

При условията на евентуалност се твърди, че решението е необосновано. Основният спор е насочен срещу извода на съда относно правото на ползване върху процесния имот.

Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно е приел, че липсата на вписване на това право не е пречка и че то представлява обстоятелство, което следва да бъде декларирано от собственика. В жалбата подробно се излагат разпоредбите на Закона за собствеността и Правилника за вписванията, за да се обоснове тезата, че актовете, с които се учредява вещно право върху недвижим имот, подлежат на вписване.

Подчертава се, че от удостоверението на Службата по вписванията е видно, че на името на П. Н. Г. няма вписано на основание чл.112 от ЗС и чл.4, б.“а“ от ПВ учредено право на ползване върху конкретния апартамент находящ се в ***. Излага теоретични обосновки на разпоредбата на чл.112 от ЗС.

Допълва се и че в кадастралния регистър като собственик е вписан В. С. Д., без данни за други вещни права. Оттук жалбоподателят прави извод, че съдът е стигнал до необоснован извод за съществуване на право на ползване, което не е удостоверено нито в службата по вписванията, нито в кадастъра.

Следващата група доводи изтъкнати от жалбоподателя е свързана с адресната регистрация на ответницата. Според него съдът неправилно е отказал да зачете удостоверенията за постоянен и настоящ адрес, от които се установява, че след 1993 г. ответницата е имала други адреси, различни от този на процесния имот. Изтъква се, че по закон настоящият адрес е адресът, на който лицето действително пребивава, и той се заявява лично. Поради това според жалбоподателя, когато в периода 1998–2005 г. ответницата е била регистрирана на друг настоящ адрес, това е доказателство, че не е живяла в процесния имот и не е упражнявала право на ползване върху него. Жалбоподателят твърди, че съдът е пренебрегнал официални удостоверителни документи и е направил изводи в противоречие със закона.

Съществено място в жалбата заема и спорът дали изобщо е възникнало валидно право на ползване в полза на ответницата. Посочва се, че договорът, с който е прехвърлен имотът, е договор за покупко-продажба, по който страни са били продавачът и купувачът, а П. Н. Г. не е била страна, не се е явила пред нотариуса и не е подписала договора. В акта е било предвидено купувачът да осигури на майка си, която е дъщеря на продавачката една стая от жилището за ползване до края на живота.

Жалбоподателят поддържа, че съдът е трябвало да анализира дали това изобщо представлява валидно учредяване на вещно право на ползване и дали третото лице е приело по надлежен начин уговорката в своя полза. Според изложеното в жалбата не е доказано ответницата да е заявила изрично или чрез безспорни действия, че приема това право още от момента на сключване на договора.

По-нататък се твърди, че дори да се приеме, че е имало учредено право на ползване, то е било прекратено, поради неизпълнение на законовите задължения на ползвателя. В тази връзка се сочи, че ответницата не е заплащала разноските, данъците, таксите и 2 застраховките, които законът възлага на ползвателя. Напротив, според жалбата имотът е бил обременен с възбрана, поради неплатени задължения за топлинна енергия, а разписките за плащания и данъчните документи са били на името на собственика, не на ползвателя.

Освен това се подчертава, че не са изпълнени и задълженията за поддържане на имота в добро състояние. Жалбоподателят се позовава на практика на ВКС, според която неизпълнението на тези задължения е основание за прекратяване на правото на ползване по смисъла на чл. 61 от ЗС.

В жалбата се поддържа, че доказателствата са били обсъдени едностранчиво.

Критикува се съдът, че е дал вяра основно на показанията на свидетеля В. Д., без да ги съпостави с писмените доказателства и със заключението на вещото лице. Според жалбоподателя съдът не е отчел, че експертизата установява лошо състояние на имота и необходимост от основен ремонт, което не може да се обясни само с обикновено изхабяване.

Това се сочи като допълнителен довод, че ползвателят не е изпълнявал задълженията си по запазване на вещта.

Отделно се твърди, че е налице и основание за погасяване на правото на ползване, поради неупражняването му в продължение на повече от пет години. В подкрепа на това отново се сочат удостоверенията за настоящ адрес на ответницата, от които според жалбоподателят се установява, че тя е живяла на друго място за продължителен период.

Посочва се, че това обстоятелство не е било оборено от ответницата и че ищецът има правен интерес да се позове на изтеклата давност. Цитира съдебна практика на ВКС в тази връзка.

Накрая жалбоподателят поддържа, че дори да се приеме наличие на ограничено право на ползване само върху една стая, собственикът на имота има право да владее и ползва останалите помещения съвместно с ползвателя. Според изложеното ответницата фактически владее целия апартамент и не допуска собственика до него, а съдът неправилно е приел това положение за законосъобразно.

Поради изложените във въззивната жалба съображения, моли въззивният съд да отмени или обезсили решението на Районен съд – Враца, да се произнесе по всички претенции на ищеца и да ги уважи, като основателни с всички законни последици.

С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна П. Н. Г., чрез адв. Л. В. от АК - Враца, с който оспорва изцяло предявената въззивна жалба и желае същата да бъде оставена без уважение.

Според нея решението на Районен съд – Враца е правилно, обосновано и постановено при спазване на закона.

На първо място се възразява срещу твърдението, че решението е нищожно. Според въззиваемата страна дори да има недостатъци в мотивите, това не води до нищожност, а евентуално до неправилност. Тя подчертава, че диспозитивът на решението е напълно ясен – съдът е отхвърлил исковете – и затова не може да се говори за „абсолютна неразбираемост“ на волята на съда.

По-нататък се поддържа, че съдът правилно е приел, че ищецът е собственик на имота по наследство, но спорът е бил дали ответницата има учредено право на ползване върху една стая от жилището. Според отговора съдът законосъобразно е стигнал до извода, че такова пожизнено и безвъзмездно право на ползване действително е учредено в нейна полза с нотариалния акт от 1993 г. Посочва се, че законът допуска да се уговаря право в полза на 3 трето лице и че по делото е доказано, че ответницата живее в имота от дълги години и реално е упражнявала това право.

Ответницата поддържа и че уговореното „право на обитаване“ по същество представлява право на ползване. Затова тя счита, че то е вещно право, което е противопоставимо и на собственика. Освен това се твърди, че ползването на една стая включва и право да се използват обслужващите помещения като кухня, баня, тоалетна и коридор, тъй като без тях нормалното обитаване е невъзможно.

Отговаря и на довода на жалбоподателя, че правото на ползване не е вписано. Според ответницата невписването не засяга валидността на самото право и не може да се тълкува във вреда на ползвателя. Излага се теза, че задължението за деклариране пред общината е на собственика, а не на лицето, в чиято полза е учредено правото. Твърди се още, че именно поради липсата на такова деклариране ответницата е заплащала пълния размер на данъци, такси и разноски за имота.

Неоснователни според нея са и доводите на жалбоподателката, че не е упражнявала правото си на ползване, защото е имала различен постоянен или настоящ адрес. Посочва се, че адресната регистрация е формална и не доказва сама по себе си дали едно лице реално живее или не в даден имот. Според отговора законът не изисква ползвателят непременно да е адресно регистриран в имота, за да се приеме, че упражнява правото си.

Ответницата оспорва и твърдението на жалбоподателя, че не е изпълнявала задълженията си като ползвател. Според нея по делото са представени доказателства, че е плащала разходите за имота и го е поддържала, а ако не е била сключена застраховка, това само по себе си не е достатъчно за прекратяване на правото на ползване. Тя подчертава, че съдът е обсъдил тези въпроси и е приел, че няма основание правото да бъде прекратено.

По отношение на процесуалните възражения се поддържа, че съдът е имал право да измени предходни свои определения, включително относно правната квалификация на исковете, тъй като те не са слагали край на делото. Според ответницата страните са били надлежно призовани в съдебно заседание, дадена им е възможност да вземат становище, а ищецът не е направил възражения.

В заключение се иска въззивната жалба да бъде отхвърлена, решението на Районен съд – Враца да бъде потвърдено и на ответницата да бъдат присъдени направените разноски за заплатен адвокатски хонорар.

С отговора на въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.

В съдебно заседание въззивникът С. В. Д., действащ чрез своята майка и законен представител И. Т. Л., редовно призован, не се явява, а се представлява от законния си представител И. Т. Л. и от надлежно упълномощения процесуален представител – адв. М. Г..

Поддържа подадената въззивна жалба и оспорва писмения отговор на въззиваемата страна.

В съдебно заседание въззиваемата П. Н. Г., редовно призована, се явява лично и с процесуален представител – адв. Л. В.. Оспорва въззивната жалба и поддържа депозирания писмен отговор, както и изложените в него подробни доводи и съображения.