Решение № 2962 от 15.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2962 гр. София, 15.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100501384 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ “ЕООД срещу решение № 20091720/23.05.2023г. поправено с решение №20111142/18.12.2023г. по гр.д. № 15475/2021г. по описа на СРС, II г.о., 164 състав, с което е уважен предявения от „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“ООД иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2972,61 лв., дадена без основание и представляваща сбор от заплатени възнаграждения за пакет допълнителни услуги по шест договори за потребителски кредит сключени между С.Р.А. и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ “ЕООД – въз основа на нищожни клаузи, които вземания са прехвърлени чрез договор за цесия и е осъдено да заплати направените по делото разноски.

В жалбата се твърди, че е решението е недопустимо, като постановено при недопустимо изменена и допълнена искова молба след оставянето й без движение включително и в съдебно заседание. При условията на евентуалност, ако въззивният съд счете, че решението е допустимо излага съображения за неговата незаканосъобразност и неправилност, като постановено при нарушение на материалния и процесуален закон и необоснованост на изводите. По същество оспорва действителността на договор за цесия, респективно неговото действие по отношение на евентуалните вземания спрямо ответника на физическото лице С.Р.Г.;твърди, че договора за цесия е нищожен на основание –чл.26 ал.2 от ЗЗД поради липса на предмет, доколокото не могат да се цедират бъдещи, невъзникнали или неиндивидуализирани вземания и поради лиса на съгласие – чл.26 ал.2 от ЗЗД , както и на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави и със закона - съдържащ нищожни /неравноправни клаузи/ на основания чл. 143 ал.2 т.3, 5, 6, т.15, т.19 и т. 20 ЗЗП. и невписването на цедента в регистъра на финансовите институции по чл.3а ЗКИ.

Счита, че липсва надлежно съобщаване на цесията на длъжника.Поддържа, че по делото не е доказано и процесното вземане да е възникнало в полза на цедента, доколкото същият не е извършвал плащания в полза на ответното дружество. Посочва като неправилен извода на 1 първоинстанционният съд относно констатацията за наличие на нищожни клаузи, предвиждащи заплащане на допълнителни услуги, както и констатацията за нищожност на уговорената възнаградителна лихва, като последното отново е свръх пепитум, доколкото е извън предмета на спора. Моли съда да обезсили решението, а при условията на евентуалност да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“ООД, в който изразява становище, че че първоинстанционният съд се е произнесъл в съответствие със заявената за защита искова претенция – по редовна и допустима искова молба, като е съобразил събраните, правилно и безпристрастно е водел съдебния процес и е основал своите фактически и правни изводи въз основа събраните по надлежния ред доказателства, съответно правилно е приложил процесуалния и материалния закон. Счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

Във връзка с направените възражения да недопустимост на обжалвоното решение, настоящят състав счита следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“ ООД срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с правно основание чл. 55 ал. 1 пр.

1 ЗЗД вр. чл. 99 от ЗЗД сумата от 2972,61 лв., представляваща сбор от платени възнагражедния за пакет допълнителни услуги по договори за потребителски кредит, ккато следва:

-49,00 лв. – по договор за потребителски кредит № 3010913568/21.07.2016г.;

-50,00 лв. по договор за потребителски кредит № 3018667748/10.04.2017г.;

-41,10 лв. – по договор за потребителски кредит № 3023012572829.08.2017г.;

-1379,67 лв. - договор за потребителски кредит № 302537873/13.11.2017г.;

-510,11 лв. по договор за потребителски кредит № 3028115063/05.02.2018г.;

-422,73 лв. – по договор за потребителски кредит № 30034255066/11.01.2019г. които вземания са цедирани на ищеца „Темис Кепитъл“ ООД, съгласно договор за вземания от финансови институции от 10.01.2020г.

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е 2 недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В този смисъл е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО.

Недопустимо е решението, постановено при липса на някоя от изрично и изчерпателно предвидените в закона процесуални предпоставки (каквато е вкл. нередовността на исковата молба) или наличие на процесуална пречка за възникване или надлежно упражняване правото на иск.

Исковата молба е нередовна, когато не отговаря на изискванията, посочени в разпоредбите на чл.

127 и 128 ГПК. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК съдът е длъжен да даде указания за отстраняване на нередовностите - чл. 129 ал. 2 ГПК , като при неизпълнение на същите – да върне исковата молба на основание чл. 129 ал. 3 ГПК . Когато недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв път във въззивното производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин, в каквато насока са и задължителните указания, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК, ВКС /запазило в тази част действието си и при ГПК от 2007г. вр. т.5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /.

В обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Изявлението, че даденото е без основание може да бъде както твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение на отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност.

Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание е правен довод.

/решение № 29 от 28.03.2012г. на ВКС по гр.д. № 1144/2010г., IV ГО и определение № 60385 от 02.12.2021г. по ч.гр.д. № 4500/2021г. по описа на ВКС, IV ГО/. Когато обаче се сочи някакво основание или причина за даването, то ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или липсват /в този смисъл е решение № 30 от 14.03.2018г. по гр.д. № 2230/2017г. по описа на ВКС, Трето ГО/.

В настоящитя случай в исковата молба ищецът е заявил фактическо твърдение, че сумата е предадена без основание без да уточни причината за извършеното плащане от цедента в полза на ответника, което не е сторено и с молба от 22.01.2021г. след оставяне на исковата молба без движение вкл. и за уточняване на размера на предявения частичен иск. С молба от 26.04.2021г. ищецът посочва, че сумата е предадена от цедента на ответника без основание, при грешка, като след запознаване с отговора на исковата молба от депозиран от ответника и първо съдебно заседание ищецът с изрична молба /л.93 от делото на СРС/ е угочнил, че сумата е платена въз основа на нищожни клаузи по сключени шест договора за потребителски кредит, като първоинстанционният съд е счел, че същото представлява изменение на иска чрез добавяне на основание по смисъла на чл.214 ал.1 ГПК и допуснал изменение на иска, което отразил в доклада по делото.

В случая е налице допустимо релевиране на възражение от страна на ищеца, осъществяваща защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска и които стават част от предмета на делото и по които съдът дължи произнасяне.

Както изрично е посочено и в решение № 134/19.04.2016г. по гр.д. №5577/2015г. на ВКС, IV г.о. „ За редовността на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на получено без основание е достатъчно да бъде посочено, какво ищецът е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Ангажирането на доказателства - договор …., във връзка с твърдението, че съществува /или не/ основание за плащането, ….има отношение към основателността, но не и към допустимостта на исковата претенция“, а разпределениетона доказателствената тежест в процеса е въз основа на исканията и възраженията на страните е обусловено от претендираното материално право, чиято защита ищецът търси чрез предявения иск или от възраженията на ответника, целящи отричане съществуването на правото на ищеца,тъй като не е възникнало, погасило се е или 3 ответникът разполага със свое право противопоставимо на ищеца.

Предвид посоченото, първоинстанционият съд се е произнесъл по заявеното в исковата молба основание – плащане на сумата при липса на основание за това, както и дали е налице основание за задържане на платеното по изложените в отговора на исковата молба фактически обстоятелства, както и релевнираните възражения от ищеца и спорана страните по делото относно действителността на съществуването на договорно правоотношение и отделни негови клаузи, въз основа на което е извършено плащането.

Ето защо възраженията на ответното дружество за недопустимо изменение на исковата претенция, за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск и за нередовност на исковата молба, включително и за произнасяне свръхпетитум са неоснователни.

С оглед изложеното, първоинстанционното решение е допустимо.

Досежно правилността на обжалваното решение съдът и във връзка с поддържаните с въззивната жалба доводи, настоящият състав счита следното:

За да бъдe уважен предявеният иск ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи кумулативното наличие на следните материално-правни предпоставки: 1. съществуване на действително задължение на ответника към цедента – основание, вид, размер 2. действителен договор за цесия, с който цедентът прехвърля на цесионера /ответника/ вземанията по т.1 и т.3. уведомяване на длъжника за извършената цесия.

Относно съществуване на действително вземане в полза на С.Р.А. спрямо ответника.

Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание, т.е. без да е било възникнало задължение за заплащане на неустойка за забава върху съответна главница. Следователно в тежест на ищеца по иска е да установи при условията на пълно и главно доказване имущественото разместване – плащане на процесната сума в полза на ответника, а ответника – че е налице основание за получаване на сумата към момента на плащане, съответно за задържане на полученото.