Решение № 53 от 06.04.2026, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр. Враца, 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселка Ц. Иванова

Членове:

Евгени Божидаров Ангелов

Мира Р. Джонева при участието на секретаря Мария К. Ценова като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно наказателно дело от частен характер № 20261400600045 по описа за 2026 година Производството е по реда на глава XXI НПК.

С присъда № 24/29.09.2025 г. по НДЧХ № 1009/2024 г. по описа на Районен съд – Враца подсъдимият Е. В. Х. е признат за невиновен в това, че на 11.03.2024 г. в съдебно заседание по гр. д. № 2047/2023 г. по описа н Районен съд - гр. Монтана, в качеството си на пълномощник на К. В. И. в присъствието на Т. М. В. и пред съдия-докладчика В. М., секретаря Т. С. и А. М. – юрисконсулт на ТД на НАП – Велико Търново, е казал унизителни думи за честта и достойнството на Т. М. В. със следното съдържание: „Правя искане за спиране на производството с твърдението, че ищецът страда от психическо заболяване, което… в годините назад е лекувано, за което ще представя доказателства, след като се реши въпросът с попечителството и след това.

Правя искане за спиране.“, като с последваща молба от 21.03.2024 г. по гр. д.

2047/2023 г. по описа на РС-Монтана писмено е заявил: „Аз, като повереник на ответника, не съм обиждал или клеветил ищеца. Единственото нещо, което поисках, бе делото да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като смятам, че са налице условията за това“, както и това, че е заявил: „И на последно място – истината никога не може да бъде обидна…“, като на основание чл. 304 НПК го е оправдал по повдигнатото с тъжбата обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 146, ал. 1 от НК. Отхвърлил е предявения от тъжителя Т. М. В. против подсъдимия граждански иск за сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, и е осъдил частния тъжител да заплати на подсъдимия разноски в 1 размер на 2000 лв. В мотивите си първостепенният съд е приел, че престъплението не е доказано нито от обективна, нито от субективна страна, тъй като изреченото не представлява позорно обстоятелство, а и подсъдимият не е целял да засегне тъжителя, а да защити правата на своя доверител в съдебно заседание. Съдът е анализирал практиката на ЕСПЧ относно свободата на изразяване на защитниците/адвокатите пред съда и правата на адвокатите по Конституция, характера на казаното и е преценил, че не е налице съставомерност.

В законоустановения срок по чл.319, ал.1 от НПК срещу присъдата е депозирана жалба № 15717/10.10.2025 г., подадена от тъжителя Т. М. В., в която моли присъдата да бъде отменена, като вместо нея въззивният съд постанови акт, с който да признае подсъдимия за виновен в извършване на престъплението обида.

В настоящото производство не е провеждано съдебно следствие.

В пледоариите си страните поддържат досегашните си позиции.

Частният обвинител Т. В. поддържа жалбата си срещу оправдателната присъда, като твърди, че съдът неправилно е приел изявленията на подсъдимия за упражняване на право на мнение и защита, вместо като обида по НК. Той развива теза, че наричането му „психично болен“, както и искането за учредяване на попечителство, засягат честта и достойнството му и изпълват състава на обида/клевета по чл.146–148 НК, позовавайки се на практика на ВКС и ЕСПЧ; заявява, че за него не е обида да бъде наречен осъждан, но е обида да бъде представян като психично болен без медицински доказателства. Допълнително моли при евентуална осъдителна присъда съдът да не се съобразява с размера на предявения от него граждански иск и оспорва размера на претендираните адвокатски възнаграждения на подсъдимия, позовавайки се на Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и практика на Съда на ЕС, като поддържа, че хонорарите са прекомерни.

Защитникът на подсъдимия, адв. Й., пледира, че първоинстанционната оправдателна присъда е правилна и добре мотивирана, като съдът е извършил качествен анализ на доказателствата и правилно е приложил чл.146 и чл.148 НК. Той подчертава, че изявленията и молбата на подсъдимия са изцяло в рамките на процесуална дейност в защита на негов клиент, насочени към искане за процесуални действия (вкл. относно психичното състояние на тъжителя), а не с цел да се нанася обида или да се разгласяват клеветнически твърдения. Адвокатът моли присъдата да бъде потвърдена, включително в частта за разноските, и изтъква, че след въвеждането на еврото заплащането в тази валута е задължително, поради което посочването на адвокатския хонорар в евро не е порочно.

В лична защита Х. акцентира на това, че не е искал да обиди тъжителя, описва от какво са били продиктуване процесуалните действия по делото, по повод които тъжителят се е засегнал и подчертава, че няма да се откаже да защитава клиента си. В последната си дума моли за справедливо решение.

2

Окръжен съд - Враца, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и като провери законността и обосноваността на атакувания съдебен акт съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намери, че не са налице основания за неговата отмяна или изменение.

Присъдата е валидна и постановена при изяснена фактическа обстановка, която се споделя изцяло от въззивната инстанция. Чрез събрания от първостепенния съд доказателствен материал са събрани достатъчно писмени и гласни доказателствени средства, от които се установява безспорно фактическата обстановка, касаеща обвинението, и които доказателства способстват за формиране на вътрешно убеждение и правилно прилагане на правото.

По фактите и доказателствата

Подсъдимият Е. Х., адвокат и процесуален представител на ответника по гр.д. № 2047/2023 г. на РС–Монтана, по което Т. В. бил ищец, в открито съдебно заседание на 11.03.2024 г. е поискал спиране на делото със следното изявление: „Правя искане за спиране на производството с твърдението, че ищецът страда от психическо заболяване,…годините назад е лекуван, за което ще представя доказателства, след като се реши първо въпросът с попечителството и след това. Правя искане за спиране“. С последваща писмена молба е заявил: „Аз, като повереник на ответника, не съм обиждал или клеветил ищеца. Единственото нещо, което поисках, бе делото да бъде спряно на основание чл.229 ал.1 т.3 ГПК, тъй като смятам, че са налице условията за това“ и „че истината никога не може да бъде обидна...“.

Тъжителят В. е приел тези изявления като обидни и е подал тъжба по чл.148 ал.1 т.1 вр. чл.146 ал.1 НК.

Гореизложената фактическа обстановка съдът намери за доказана от събрания доказателствен материал, който бе подложен на анализ. По делото са представени заверен протокол от съдебно заседание на 11.03.2024 г. и писмено становище от 21.03.2024 г., подадено от подсъдимия като процесуален представител на ответника. От тях се установява присъствието на страните и съдебния състав в заседанието, както и изказванията на подсъдимия в съдебното заседание. Събрани са и гласни доказателства - свидетелят Орлин Замфиров е потвърдил пред първостепенния съд, че е присъствал в залата, както и е свидетелствал, че след провеждането на това съдебно заседание хора от града се „подигравали“ на тъжителя публично, когато го видят, като го наричали психично болен. Няма спор по фактите и между страните. Спорът е правен и се свежда до това, казаното от подсъдимия съставлява ли обида по смисъла на чл. 148, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 146 НК, респективно следва ли подсъдимият да носи наказателна отговорност за това свое изказване.

По правото

Настоящият съдебен състав споделя изцяло правните изводи на първостепенния съд, защото те почиват на вярна и точна интерпретация на събраните по делото доказателства и правилно прилагане на правото. Съдът е 3 мотивирал подробно своите изводи, изложил е особеностите на престъплението обида в детайли, които настоящият състав споделя изцяло, а възраженията на тъжителя пред настоящата инстанция не внасят необходимост от други допълнителни правни аргументи, доколкото се припокриват изцяло с позицията му пред първостепенния съд.

Съгласно чл. 146, ал. 1 от НК обидата е съзнателно, целенасочено унижаване чувството на лично достойнство на пострадалия чрез думи или действия, които по съдържанието си обективно противоречат на изискванията за благоприличие и на добрите нрави. Словесната обида може да бъде под формата на мнение, оценка, а също така и на обръщение, съждение, сравнение или епитет. Характерно за информацията, използвана като средство за осъществяване на обидата е, че тя не съдържа факти и обстоятелства от обективната действителност, а субективно личностно виждане и оценка на автора на обидата за личността на пострадалия. Така използваната информация се явява личностна негативна и унижаваща оценка на дееца за адресата на обидата и се обективира именно и само за да се засегне честта и достойнството на пострадалия, целта е той да бъде унижен. Формите на разпространение на словесното обидно съдържание могат да бъдат различни – устно, непосредствено изявление на дееца пред пострадалия, както и писмено – чрез изразяване в писмена форма на обидното съдържание в писмо, молба, жалба или друг документ, създаден от дееца и изпратен лично до пострадалия.

В случая вменява се извършването на престъплението посредством изричане на думи в присъствието на пострадалия и трети лица, в хода на публично съдебно заседание по дело с гражданскоправен характер, които думи се твърди, че имат унизително съдържание.

Правилен е изводът на районния съд, че отправеното искане от подсъдимия до гражданския състав в Районен съд – Монтана за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК – когато е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на страна в производството, с твърдение, че страната има психично заболяване, обективно не съставлява цинично и противоречащо на добрите нрави изказване, нито е доказано да е отправено от дееца с цел да бъде обиден и унижен тъжителя. Всички правни изводи на първостепенния съд изцяло се споделят от настоящия, поради което няма да бъдат преповтаряни, като съдът ще допълни следното.

Крайно недопустимо и противоречащо на основополагащи принципи в правото относно равенството на гражданите е допускането, че да си психично болен е непристойно, недостойно и уронващо честта обстоятелство. Очевидно от фактите по делото е, че субективното възприятие на тъжителя за психично болните хора е негативно и че той има низка оценка към хората, страдащи от такъв вид заболявания, но не субективното възприятие на пострадалия служи за основа за преценка съставомерността на престъпно деяние. Както правилно е подчертал районният съд, от психическо заболяване може да се разболее 4 всеки индивид, като това категорично не е укоримо и позорно поведение или състояние от гледна точка на общоприетите морални разбирания. Отправянето пред съдебния състав на искане за спиране на производството поради съмнения за наличие на психично заболяване, би могло да е основателно, неоснователно, процесуално допустимо или не, но категорично не съставлява престъпно деяние, доколкото не представлява унизително за честта и достойнството словесно изявление.

Нещо повече, обратното разбиране би било равнозначно на това, съдът да постави акт в явен разрез с редица правни норми от вътрешното и международното право, в това число чл. 6 от Конституцията на страната ни, чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминацията, съгласно който „увреждане“ (вкл. психично) изрично е посочено като забранен признак за дискриминация, Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и др., застъпвайки, че психично болните са позор за обществото.

Следва да се отбележи също така, че съгласно чл. 118 от Конституцията ни правосъдието се осъществява в името на народа, на основание чл. 121 от Конституцията и чл. 9 от ГПК съдилищата осъществяват равенство на страните в съдебния процес, като производствата целят установяване на истината. От изложеното следва, че съдебната зала не е място за сладка раздумка и не може да се очаква, нито изисква от страните в процеса да съобразяват процесуалните си или доказателствените си искания с чувствителността на ответната страна и с хипотетичната възможност достойнството им да бъде засегнато поради различното им възприятие на определени човешки качества и признаци.