Решение № 97 от 05.12.2022, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 97 гр. Бургас, 02.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Д. Д. Щерева

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Янко Н. Новаков Въззивно търговско дело № 20222001000209 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.

С Решение № 125 от 27.05.2022 г., постановено по т.д. № 204/2021 г.

Окръжен съд – Бургас се е произнесъл по следните претенции на „П.“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. П., бул. „К.“ № * против „В.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, кв. „П.“, ул. „Г. 3:

- иск по чл. 59 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за заплащане на сумата от 26400 лева като част от сумата 80406,46 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, поради това че ответникът „В.“ ЕАД е събирал приходи за пречистване на битово-отпадни води за района от бензиностанцията на гр. С., община Н. до в.с. „E.“ за 2019 г. като използвал Пречиствателна станция за отпадни води „E.“, стопанисвана от ищеца „П.“ ЕООД, ведно с мораторна лихва в размер на 3600 лева, начислена за периода от 01.01.2020г. до 10.05.2021г., както и законната лихва, считано от завеждането на делото на 12.05.2022 г. до окончателно изплащане;

1

- искове по чл. 26, ал. 1, предл. І, ІІ и ІІІ от ЗЗД за прогласяване за нищожни (като сключени в протИ.речие респ. при заобикаляне на закона или като накърняващи добрите нрави) на следните клаузи: чл. 21, т. 1 от сключения между страните договор за доставка на питейна вода от 22.05.2017 г.; клаузата на чл. 38, ал. 1 от общи условия, представени с исковата молба, за които се сочи, че са приложими към договора.

В исковата молба се твърди, че според тези разпоредби ответникът имал право, позовавайки се на чл. 90 от ЗЗД да преустановява водоподаването.

Претенцията по чл. 59 от ЗЗД е уважена от първоинстанционния съд като е присъдена претендираната при условията на частичност главница от 26400 лева, ведно със законната лихва, считано от завеждането на делото.

Относно мораторната лихва преди този момент е постановен отхвърлителен диапозитив.

Исковете по чл. 26 ал. 1, предл. І, ІІ и ІІІ от ЗЗД се отхвърлени изцяло.

Наред с горното в полза на ищеца съдебноделоводни разноски в размер на 10441 лева. са били присъдени

Ответникът „В.“ ЕАД атакува решението в осъдителната му част с постъпила в срок въззивна жалба.

Позовава се на допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд не бил съобразил отговора на исковата молба, не разпределил доказателствената тежест между страните и уважил преклудирани искания по доказателствата.

Претенцията по чл. 59 от ЗЗД всъщност касаела пропуснати ползи, без да е ясно в какво се състои обедняването на ищеца. Последният не бил регистриран като В. оператор и не можел да дири компенсация за разходи за дейност, която нямало право да извършва. Отделно се изтъква, че тези разходи не били доказани. От друга страна събираните от въззивника – ответник приходи за пречистване на отпадни води били предмет на държавно регулиране.

Ищецът „П.“ ЕООД оспорва жалбата с представен в срок писмен отговор. Възразява по срочността на отговора на исковата молба. Изтъква, че 2 има качеството на „ведомствен“ В. оператор съгласно чл.198о от Закона за водите, и именно като такъв, макар да не бил регистриран, стопанисвал процесната пречиствателна станция (след договор за наем със собственика).

Обезщетението по чл. 59 от ЗЗД било присъдено след отчитане на реално направени разходи. В тази връзка била изслушана комплексна съдебнотехническа експертиза.

С постъпила в срок насрещна жалба ищецът „П.“ ЕООД атакува първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете му по чл. 26, ал. 1, предл. І от ЗЗД за нищожност (поради протИ.речие със закона) на клаузата на чл. 21, т. 1 от сключения между страните договор за доставка на питейна вода от 22.05.2017 г., както и на клаузата на чл. 38, ал. 1 от цитираните по-горе общи условия.

Тези разпоредби овластявали ответника „В.“ ЕАД да спира водоподаването, като се позовава на чл. 90 от ЗЗД. Това обаче протИ.речало на редица вътрешни и международни нормативни актове, описани в исковата молба.

Насрещната жалба е оспорена своевременно.

Бургаският апелативен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и като съобрази разпоредбите на закона, приема следното:

Въззивникът - ищец „П.“ ЕООД сочи, че ползва хидротехническите съоръжения за пречиствателна станция за отпадни води „E.“ въз основа на договор за наем от 01.06.2018 г., сключен с „П. ЕООД (л. 37-38 от делото на ОС - Бургас).

Той не бил регистриран като В. оператор, но въпреки това експлоатирал пречиствателната станция, в която били включени и битовоотпадни води от район от бензиностанцията на гр. С., община Н. до в.с. „E.“, за които през 2019 г. приходи събирал ответникът „В.“ ЕАД – Бургас. Затова последният му дължал обезщетение по чл. 59 от ЗЗД.

В обстоятелствената част на исковата молба са изложени доводи за извънсъдебно прихващане с насрещни вземания, които обаче не се поддържат пред въззивната инстанция (видно от уточняваща молба от 27.10.2022 г.).

Настоящият съдебен състав не намира основание за уважаване на претенцията по чл. 59 от ЗЗД.

3

Дейността по пречистване на битови отпадни води е регулирана от Закона за водите (ЗВ), Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ) и подзаконови нормативни актове. Тя се осъществява само от В. оператори, вписани в публичен регистър по чл. 198р от ЗВ, воден от МРРБ.

Ищецът не е вписан в този регистър, на него не му е възложено извършването на В. услуги по реда на ЗВ и ЗРВКУ, и няма качеството на В. оператор. Следователно той не може да осъществява дейност по пречистване на отпадни води, още по-малко пък да реализира приходи от това.

Позоваването на договор за наем не е достатъчно. В случая би могло да се приеме най-много, че този договор е сключен с оглед на бъдещо предоставяне на В. услуги по реда на цитираните нормативни актове.

Поначало, ако наемателят бъде принуден да направи разходи заради смутено от трети лица ползване на наетия имот, той би могъл да дири обезщетение от наемодателя поради договорно неизпълнение.

Този ред изключва приложението на субсидиарния състав на чл. 59 от ЗЗД.

Вън от горното съдът отбелязва, че обезщетението по чл. 59 от ЗЗД се равнява на по-ниската стойност между „обедняването“ на този, който е направил разходите и „обогатяването“ на този, който е получил приходи в тази връзка.

Надлежни доказателства за извършени от ищеца разходи не са ангажирани.

На вещите лица по изслушаната пред първата инстанция комплексна съдебнотехническа експертиза са били поставени задачи да остойностят пречистването на води по нормативно регулирани цени за В. оператори. Те не са изследвали конкретни дейности по пречистване на отпадни води от страна на въззивника - ищец. Позовали са се на първа страница от неподписан и неподпечатан документ, озаглавен „Отчет за приходи и разходи“ на „П.“ ЕООД за 2019 г., където са обобщени разходи от цялостна търговска дейност на дружеството (без задължителните спецификации в подраздели). Този документ би трябвало да е част от одобрен Годишния финансов отчет за 2019г. От справка в публичния търговски регистър става ясно, че такъв отчет 4 не е обявен, не е и заявен за обявяване.

Експертизата е коментирала и справка на ищеца за „заустени“ отпадъчни води, но тя не касае пречистването им.

Действително от експертизата се установява, че В. дружеството на въззивника - ответник е включило част от отпадните води на абонатите си в процесната пречиствателна станция. След като въззивникът - ищец няма права, които да протИ.постави на водния оператор, евентуални претенции за неоснователното обогатяване би могъл да има само собственикът на станцията.

Изложеното обосновава отмяна на обжалваното решение в частта, с която е уважена претенцията по чл. 59 от ЗЗД, с постановяване на съответен отхвърлителен диспозитив.

По насрещната жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 26, ал. 1, предл. І от ЗЗД за нищожност (поради протИ.речие със закона) на клаузата на чл. 21, т. 1 от сключения между страните договор за доставка на питейна вода от 22.05.2017 г., както и за нищожност на клаузата на чл. 38, ал. 1 от цитираните по-горе общите условия, е необходимо да бъде съобразено следното:

Договорът е приложен на л. 47 - 50 от делото на ОС – Бургас. Той касае водоснабдяването на целия Курортен комплекс „E.“. Няма спор, че въззивникът - ответник „В.“ ЕАД не стопанисва В. мрежата на този комплекс. Съгласно договора В. дружеството се е задължило да доставя питейна вода до входящ водомер, воден на името на въззивника – ищец, обозначен като клиент № 224940. От своя страна последният се е задължил да заплаща стойността на услугата по доставяне на питейна вода.

Според атакуваната клауза на чл. 21, т. 1 от договора В. дружеството може да спира изцяло или частично подаването и отвеждането на вода (след предварително уведомяване) „при наличие на законово основание за това“ в случаите, когато клиентът не заплати дължимите суми в двумесечен срок.

Възстановяване на водоподаването се извършва в 3-дневен срок от погасяването на задължението, като разходите са за сметка на клиента.

По настоящото дело няма как да бъдат коментирани конкретните обстоятелства, наложили сключването на договор за водоснабдяване на цял 5 курортен комплекс с дружеството на въззивника – ищец, което не е собственик на В. мрежата на комплекса (видно от заявеното в исковата молба). Как от своя страна ищецът урежда отношенията си с потребителите на вода в курорта също е извън предмета на спора.

От самото описание на предмета на договора обаче става ясно, че не се касае за водоснабдяване на търговско дружество като краен клиент, а за доставка на вода на цялата територия на КК „E.“, което явно засяга широк кръг потребители. Те не могат да бъдат лишени от достъп до питейна вода, дори и при неплащане от страна на дружеството на въззивника - ищец.

Правилно е позоваването в исковата молба на разпоредбата на чл. 24 от Конвенцията на ООН за правата на детето (приета от ОС на ООН на 20.11.1989 г. и ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г. - ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., в сила от 03.07.1991 г.), според която държавите - членки са длъжни да предприемат мерки за осигуряване на достъп до питейна вода. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България разпоредбата е част от вътрешното ни право и е пряко приложима като има превес над нормите, които и протИ.речат.

Достъпът до питейна вода е гарантиран от конституцията ни като част от правото на жИ.т – съгл.чл. 4, ал. 2 и чл. 28.

Несъмнено В. дружеството се е позовавало на оспорената договорна клауза и е спирало водата на комплекса, по повод на което е била издадена Заповед № РД-09-87 от 03.02.2021 г. на изпълнителния директор. Тя е била оспорена пред Административен съд – Бургас - по адм. дело № 913/2021 г., но не се е стигнало да произнасяне по същество, поради последващо оттегляне на жалбата пред надзорната инстанция след възстановяване на водоподаването (виж определението на л. 101-102 от делото на ОС – Бургас, както и публикуването на сайта на ВАС Определение № 10778 от 26.10.2021 г. по адм. дело № 8871/2021 г. на ВАС, ІІІ отд.). Отделен е въпросът, че подобни едностранни действия на водните оператори са квалифицирани в практиката и като злоупотреба с монополно положение (виж напр. Решение № 5814 от 30.05.2006 г. на ВАС по адм. дело № 10240/2005 г., 5-членен състав).

Изложеното обосновава извод за нищожност на клаузата на чл. 21, т.

1 от сключения между страните договор за водоснабдяване поради 6 протИ.речието й със закона съгл. чл. 26, ал. 1, предл. І от ЗЗД.

Ето защо обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която тази претенция е отхвърлена.

Въззивникът – ищец твърди също, че към договора за са приложими общи условия, описани като приложение № 26 към исковата молба (л. 93-98 от делото на ОС – Бургас).