Решение № 14 от 04.01.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. София, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Златина Рубиева

Членове:

Иванка Иванова

Петя Алексиева при участието на секретаря Павлина Ив. Христова като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело № 20231000502087 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Ищецът в първоинстанционното производство О. Т. М. и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 13.06.2023 г., а въззивната жалба е подадена на 26.06.2023 г.) обжалва в цялост Решение № 2951/06.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 9133/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-17 състав, с което искът му за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 37 700 лв. от незаконно лишаване от свобода за срок от една година и 12 дни в нарушение на чл.5, §1 от КЗПЧОС, е отхвърлен като неоснователен.

Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат И.

Ю. с надлежно учредена представителна власт по делото с пълномощно приложено на л.2 от първоинстанционното дело. Въззивникът-ищец е внесъл дължимата държавна такса с вносен документ от 25.06.2023 г.

Предвид горното въззивната жалба е редовна.

Въззивникът поддържа, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените 1 правила и необоснованост. Развива подробни съображения по същество във връзка с така изложените възражения.

Моли съда да отмени решението и вместо него постанови друго, с което да уважи исковата претенция в пълен размер и присъди разноските направени пред двете инстанции.

В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата по тази жалба страна Прокуратурата на Република България.

С оглед постъпилата въззивна жалба, Решение № 2951/06.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 9133/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-17 състав, се обжалва в неговата цялост.

В открито съдебно заседание въззивникът-ищец чрез процесуалния си представител моли съда да постанови решение, с което да уважи жалбата му по съображения, подробно изложени в нея. Претендира разноски, за което представя списък по чл.80 ГПК.

В открито съдебно заседание въззиваемият-ответник Прокуратурата на РБ чрез своя процесуален представител моли съда да отхвърли въззивната жалба на ищеца и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

Софийски градски съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1, пр.3 от ЗОДОВ във връзка с чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, предявен от О. Т. М. против Прокуратурата на Република България за обезщетяване на причинените му неимуществени вреди в размер на 37 700 лв. следствие от незаконно лишаване от свобода за срок от 1 година и 12 дни, над срока на крайно определените му наказания с определение по н.ч.д. № 19935/2019 г. по описа на СРС, НО, 133 състав, ведно със законната лихва от 29.10.2019 г. до 2 окончателното изплащане.

От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е осъждан както следва:

1. С протоколно определение по н.о.х.д. № 1903/2007 г. по описа на СРС, влязло в сила на 20.06.2007 г., за деяние по чл.354а, ал.5 от НК, извършено на 05.05.2006 г., за което му е наложено наказание глоба в размер на 500 лв.,

2. С протоколно определение по н.о.х.д. № 12376/2014 г. по описа на СРС, влязло в сила на 28.10.2014 г. за деяние по чл.195 от НК, извършено на 09.11.2013 г., за което му е наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от седем месеца, чието изпълнение е отложено за срок от три години, 3. С протоколно определение по н.о.х.д. № 10725/2016 г. по описа на СРС, влязло в сила на 19.09.2016 г. за деяние по чл.325 от НК, извършено на 02.02.2016 г., за което му е наложено наказание „Пробация“ за срок от три години,

4. С присъда по н.о.х.д. № 4337/2015 г. по описа на РС-Пловдив, влязла в сила на 05.06.2018 г. за деяние по чл.316 от НК, извършено на 25.08.2010 г., за което му е наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от две години, при общ режим и

5. С протоколно определение по н.о.х.д. № 12700/2019 г. по описа на СРС, влязло в сила на 22.11.2019 г. за деяние по чл.195 от НК, извършено на 30.08.2017 г., за което му е наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година и три месеца, при първоначален строг режим.

С протоколно определение от 19.06.2020 г., постановено по н.ч.х.д. № 19925/2019 г. по описа на СРС, НО, 133 състав, влязло в сила на 13.10.2020 г. и на основание чл.25, ал.1, във връзка с чл.23, ал.1 от НК, Съдът е определил на ищеца М. едно общо най-тежко наказание между наказанията, наложени му със съдебните актове по н.о.х.д. № 4337/2015 г. по описа на РС-Пловдив и по н.о.х.д. № 12700/2019 г. по описа на СРС, а именно: наказание „Лишаване от свобода“ за срок от две години, като на основание чл.59 от НК е приспаднал времето, през което осъденият е бил задържан по реда на ЗМВР и НПК по двете дела. На основание чл.68, ал.1 от НК е привел в изпълнение 3 наказанието от седем месеца лишаване от свобода, наложено по н.о.х.д. № 12376/2014 г. по описа на СРС, като е постановил същото да се изтърпи изцяло и отделно от групираното наказание.

От приетите по делото справки, се установява, че фактическото задържане на ищеца по ЗМВР и НПК, е както следва:

-от 25.08.2010 г. до 18.01.2013 г., т.е. 2 години, 4 месеца и 24 дни предварително задържане по н.о.х.д. № 4337/2015 г. по описа на РС-Пловдив, -от 30.08.207 г. до 16.11.2018 г., т.е. 1 година, 2 месеца и 17 дни предварително задържане по н.о.х.д. № 12700/2019 г. по описа на СРС и -един ден от работа в периода на задържането му в СЦЗ по н.о.х.д. № 12700/2019 г. по описа на СРС.

Или общият срок на фактическо задържане на ищеца, който подлежи на приспадане е 3 години, 7 месеца и 12 дни, т.е. след приспадане на определеното наказание от две години, остават 1 година, 7 месеца и 12 дни, които не могат да бъдат приспаднати.

С Постановление от 29.10.2020 г. на Прокурор при СРП , протоколно определение от 19.06.2020 г., постановено по н.ч.х.д.№ 19925/2019 г. по описа на СРС, НО, 133 състав, влязло в сила на 13.10.2020 г., не е приведено в изпълнение, тъй като определените наказания лишаване от свобода за срок от две години и лишаване от свобода за срок от седем месеца, към 13.10.2020 г., датата на която протоколното определение е влязло в сила, фактически са били изтърпени. Т.е. след приспадане на наказанието лишаване от свобода за срок от седем месеца, остават 1 година и 12 дни, през които ищецът фактически е бил задържан по ЗМВР и НПК, но същите не могат да бъдат приспаднати по реда на чл.59 от НК.

За установяване на търпените от ищеца неимуществени вреди, пред първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на П. В. Д., която установява, че от лятото на 2013 г. съжителства с ищеца. Когато се запознали, ищецът тъкмо бил излязъл от затвора. Свидетелката установява, че живели заедно в периода от 2013 г. до 2017 г., когато ищецът за втори път бил задържан. През четирите години той нищо не работел, защото имал здравословни проблеми с кръста, дискови хернии, влошило се и състоянието с коленете. Ищецът не се разбирал с родителите си, а отношенията им се влошили още повече след като през 2017 г. отново влязъл в затвора.

4

Свидетелката ходела на свиждане, родителите на ищеца-не. Когато се виждали ищецът се оплаквал от лошите условия в затвора и най-много се тревожел и недоволствал, че е надлежал много време.

От приложените справки и докладни записки от МП, ГД“ИН“, Затвора гр.София се установява, че ищецът е бил приет в затвора София на 18.04.2018 г. и е освободен на 16.11.2018 г., като през този период няма данни да е провеждал свиждане с А. О. М. - негова майка.

От справка, издадена от МП, ГД „ИН“, ОС „ИН“, гр.Пловдив, РС „ИН“ гр.Пловдив, Арест гр.Пловдив се установява, че О. Т. М. е бил в ареста в периода от 26.08.2010 г. до 26.01.2011 г. По време на престоя си в АрестПловдив, М. е посещаван от М. Т. М. - посочена като негова сестра, осем пъти на посочените дати, от А. М. А.-посочена като негова бивша приятелка. Няма данни да е посещаван от А. О. М., посочена като негова майка.

От представената по делото многобройна медицинска документация се установява, че по време на задържанията си, ищецът е страдал от общо заболяване медианна дискова херния Л5-Ес1, дискова протузия Л3-Л4, левостранна лумбосакрална радикулопатия Л5 и Ес1, с водеща диагноза увреждания на междупрешленните дискове в поясния и другите отдели на гръбначния стълб с радикулопатия, за което е освидетелстван и инвалидизиран с 30 % ТНР.

При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че претенцията на ищеца е неоснователна, приемайки че простият математически сбор от наложените наказания след прилагане на чл.25 от НК, съпоставен с общата продължителност на задържането в местата за лишаване от свобода, не води автоматично до извод, че е нарушен чл.5, §1 от Конвенцията. СГС е приел, че от значение е наличието на основание за всяко от задържанията, като в конкретния случай е установил законност на настаняване на М. в местата за социална изолация в периода от 25.08.2010 г.25.08.2012 г. и от 30.08.2017 г. до 16.11.2018 г., или три години, два месеца и 17 дни.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна:

5

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана да обжалва страна-ищецът в първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима.

На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Предявеният иск за заплащане на неимуществени вреди против Прокуратурата на РБ е с правно основание чл. 2, ал.1, т.1, пр.3 от ЗОДОВ във връзка с чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Материалноправната претенция на ищеца се обоснова с отговорността на държавата за незаконната дейност на нейните правозащитни органи.

Случаите на тази отговорност са казуистично изброени в чл. 2 от ЗОДОВ.

Ищецът ангажира отговорността на ответника с твърдения, че нарушението на чл. 5, § 1 КЗПЧОС е изразено в периода от 1 година и 12 дни на незаконно приложените мерки за неотклонение "задържане под стража" над наложеното с присъдата наказание "лишаване от свобода", който период от 1 година и 12 дни не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 НК.

С оглед на така въведените твърдения с исковата молба и безспорно установената по-горе фактическа обстановка, въззивният съд намира, че исковата претенция е основателна.

В Решение № 60317 от 01.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 597/2021 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК е посочено, че: „След изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 98/2012 г. отговорността на държавата за вреди от незаконно приложените мерки за неотклонение "задържане под стража" и/или "домашен арест" над наложено с присъдата наказание "лишаване от свобода", което не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 НК, е уредена в деликтния състав по чл. 2, ал. 1, т. 1 пр. посл. ЗОДОВ. Той предвижда обективна отговорност на държавата за вредите от дейността на правозащитните органи във всички случаи на лишаване от свобода в 6 нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съда присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред предвидена в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция; с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевно болни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените хипотези всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност по чл. 5, § 1 КЗПЧОС (така решение № 212/14.10.2016 г. по гр. д. № 1402/2016 г., ВКС, IV-то ГО).“