Определение № 3314 от 25.01.2023, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3314 гр. София, 25.01.2023 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА като разгледа докладваното от ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА Частно гражданско дело № 20211110164366 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Образувано е по молбa на И. Х. Г., чрез адв. Д. Х. П., за изменение в частта за разноските на постановеното на 16.09.2022 г. определение на съда, с което заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.11.2021 г. е обезсилена.

Молителят иска от съда да допълни посоченото определението, като му присъди сторените от него разноски в заповедното производство в размер на 400 лв. за адвокатски хонорар. Твърди, че има право на разноски, своевременно поискани от него, като доказателства за направата им се съдържали по делото.

Ответникът по молбата – **, е депозирал писмен отговор по реда и в срока на чл. 248, ал. 2 ГПК, в който моли молбата да бъде оставена без уважение, доколкото адвокатското възнаграждение следвало да бъде определено в размер на 50 лв., а не на 400 лв., което били прекомерно.

След като разгледа молбата и изложените от страните съображения, съдът намира следното:

В разпоредбата на чл. 248 ГПК е предвидена възможността всяка от страните да поиска съдът да се произнесе по искането , чрез допълване или изменение на съответния акт в частта за разноските, при наличието на определени предпоставки. В случая се касае до искане за допълване на съдебния акт – определение от 16.09.2022 г., в частта за разноските.

Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима, а по същество е частично основателна.

На първо място, съдът намира, че действително с посоченото определение от 16.09.2022 г. няма произнасяне по отговорността за разноските, а по арг. от чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, поради което е налице основание за допълване на постановения 1 съдебен акт в частта за разноските.

Съдът намира, че на длъжника се дължат разноски във връзка с процесуалното представителство по ч.гр.д № 64366/2021 г. Съдебни разноски са дължими за всяка една защита под формата на процесуално действие /каквото е и подаването на възражение по чл. 414 ГПК/, без оглед характера на производството – исково или заповедно.

Доказателства за направата на разноски за заповедното производство се съдържат на л.

23 от делото, поради което съдът намира, че разноски се следват на длъжника, но не в претендирания от нея размер /400 лв./. Видът и обемът на извършената работа не обосновават адвокатско възнаграждение в размер по-висок от 50 лв. за подаване на възражението по чл. 414 ГПК, тъй като последното няма самостоятелен характер, а служи единствено като формална пречка за влизане в сила на заповедта за изпълнение. То не служи като средство за материалноправна защита на длъжника, поради което не се изисква обосноваването му (чл. 414, ал. 1, изр. 2 ГПК). Съдът не дължи произнасяне по същество, а единствено следва да се увери, че вземанията по заповедта за изпълнение са оспорени от длъжника, след което дължи указания на заявителя по чл. 415 ГПК. С възприемането на това становище, настоящият състав на съда споделя аргументите, изложени в редица въззивни съдебни актове относно начина на определяне на възнаграждението за подадено възражение по чл. 414 ГПК – така напр. Определение № 268172 от 07.05.2021г. по ч.гр.д. № 4751/2021г. на СГС; Определение № 1292 от 16.02.2022 г. по ч. гр. дело № 13860/2021 г. по описа на СГС; Решение № 265337 от 10.08.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6442/2020 г., IV-A с-в, Решение № 264070 от 18.06.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 15394/2019 г., Определение от 08.12.2022 г. по ч.гр.д. № 2769/2022 г. на СГС, I-К състав, Определение от 12.12.2022 г. по ч. гр. д. № 2683/2022 г. на СГС, I-Б състав и др.

Т.е. извършеното от адв. П. процесуално действие се изчерпва единствено с подаването на възражение по чл. 414 ГПК по образец, а съгласно ал. 1, изр. 2 от същата разпоредба, „обосноваване на възражението не се изисква“. Ето защо, не е налице хипотеза на оказана адвокатска защита по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сочеща на възнаграждения от 300 лв. и нагоре, а се касае до оказано съдействие по реда на чл. 6, т. 5 от Наредбата, в който случай възнаграждението е в размер на 50 лв. Отделно от това, посочената разпоредба от Наредбата следва да намери приложение и доколкото в нея не се предвижда изрично какъв е размерът на дължимото адвокатско възнаграждение в случай на подаване на възражение по чл. 414 ГПК, поради което посоченото процесуално действие следва да се приравни на „други молби“ по смисъла на чл. 6, т. 5 от същата.

Независимо от гореизложеното, дори и да бъдат възприети доводите на процесуалния представител на длъжника, че в случая следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., настоящият съдебен състав следва да отбележи, че в Решения на Съда на ЕС (напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които са задължителни и за националните съдилища, сочат на общ извод, че националната 2 юрисдикция (в случая съда) не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав, се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Или за конкретния случай съдът следва да прецени дали минималният размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото.

При определяне на справедливия размер в случая, при съобразяване на изложеното погоре относно липсата на сложност на спора и на легитимните цели, настоящият съдебен състав намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 50 лв. по чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Ето защо, именно сумата от 50 лв. следва да бъде присъдена в пола на длъжника и в този смисъл следва да бъде допълнено определението на съда № 23985 от 16.09.2022 г.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПЪЛВА Определение № 23985/16.09.2022 г., постановено по ч.гр.д. № 64366/2021 г. по описа на СРС, 145 състав, като ОСЪЖДА **, ЕИК ***, с адрес в гр. ***, да заплати на И. Х. Г., ЕГН **********, с адрес в гр. ****, сумата от 50 лв. – адвокатско възнаграждение за заповедното производството, като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 248 ГПК в останалата част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

3