Решение № 157 от 30.04.2025, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 157 гр. Смолян, 30.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на четИ.десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: * при участието на секретаря * като разгледа докладваното от * Гражданско дело № 20255440100110 по описа за 2025 година

Делото е образувано по постъпила искова молба от И. С. С. с ЕГН **********, с адрес: град Смолян, ул. *, срещу „*" *и „*" *. И. С. С. сочи, че е сключила договор за паричен заем № * с първия ответник на 29.06.2024 г., по силата на който „*" *като заемодател й е предоставил заем в размер на 600,00 лева. Заемателят се е задължил да върне заемната сума на заемодателя, при следните условия: Вид на ползвания паричен заем: потребителски заем по продукт: Pensioner; Размер на месечната погасителна вноска в лева - 73,06 лв.; срок на заема в месеци: 10; Брой вноски: 10; Датите на плащане на всяка от погасителните вноски, последователно са: 01.08.2024, 31.08.2024, 30.09.2024, 30.10.2024, 29.11.2024, 29.12.2024, 28.01.2025, 27.02.2025, 29.03.2025,

28.04.2025; Фиксиран годишен дихвен процент по заема - 45.00 %, приложим на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Размерът в лева на договорната лихва се равнява на разликата между общо дължима сума, посочена в т. 7 и заемната сума; Условия за прилагане на годишния лихвен процент, посочен в т. 6: Лихвеният процент е валиден за целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържа главница и лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно 1 погасителния план главница за съответния период в зависимост от периодичността на вноските; Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора - 0.13 %; Обща сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията, посочени в т.8 - 730,60 лв. Общата сума се състои от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на настоящия договор и е изчислена към момента на неговото сключване;

Годишен процент на разходите на заема: 55,20 %.

В исковата молба се излага, че по време на изплащане на заема се оказва, че седмичната погасителна вноска не е в размер на 73,06 лева, както е записано в чл.2 от договора, а е 120,00 лева, тъй като към всяка погасителна вноска заемополучателят дължи допълнително сумата от 46,94 лева, представляваща възнаграждение за предоставяне на гаранция.

Възнаграждението се дължи въз основа на договор за предоставяне на гаранция № * от 29.06.2024г. с втория ответник „*" *. Според ищцата този договор всъщност е част от договора за кредит, но е обособен като отделен договор, за да се заобиколи ограничението на чл.19 ал.4 от Закона за потребителския кредит, който забранява годишния процент на разходите (ГПР) да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва.

И. С. счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При сключването му е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Сочи, че според чд.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество според ищцата представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя.

2

Предвидените в договора допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Изтъква, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 ЗПК. Според ищцата действителният размер на ГПР надвишава 50%, което води и до недействителност на договора.

В исковата молба се излага, че недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби.

Правна последица от нея според ищцата е, че се дължи размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.

Счита, че сключеният между нея и „*" * договор за предоставяне на гаранция № */29.06.2024г. е нищожен поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. Сочи, че в разглежданата хипотеза ищецътпотребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него.

Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице-търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. Изтъква, че в случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Намира договора за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави; че е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. Според ищцата с него едната страна поема само задължения, срещу 3 които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. Според ищцата нищожност поради противоречие с добрите нрави е налице при съществена нееквивалентност на престациите, каквато е налице в случая.

Ищцата излага, че договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са функционално свързани, защото договорът за гаранция е във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия договор. Затова според нея при необходимост съдът трябва да вземе отношение по договора за кредит и неговите пороци, ако и заемодателят да е трето за делото лице, тъй като действието на този договор за кредит има съществено значение и за договора за гаранция. Ищцата твърди, че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на кредитора по договора за заем и се изплаща на последния ведно с вноските по кредита.

Отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-гарант според нея се налага логичният извод, че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗЗП, като формално бъде посочен ГПР от 55,20%. Твърди, че той не е действителен, тъй като в него не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка: Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита.

При факта, че учредяването на обезпечението е предвидено изначално като последващо договора за кредит, според нея е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане, при това в немалък размер, съпоставен с главницата по кредита. Счита, че така биват нарушени и принципите на добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Сочи, че и договор за предоставяне на гаранция № */29.06.2024г. е 4 сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което го прави и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД.

Ищцата излага, че в изпълнение на договор за предоставяне на гаранция № */29.06.2024г. ищецът е заплатил на „*" * сумата от 259,70 лева.

Доколкото възнаграждението от 259,70 лева според нея е заплатено по нищожен договор, същото подлежи на връщане.

Моли съда да признае за установено по отношение на „*" *, че договор за паричен заем № 4477248/04.05.2022г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК във вр. чл.26 ЗЗД, и за осъждане на „*" *, да й заплати сумата от 259,70 лева, представляваща недължимо платено възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция № */29.06.2024г.

От ответника „*" *е постъпил отговор на исковата молба по реда на чл.131 ГПК, в който предявения иск се оспорва като неоснователен.

Ответникът заявява, че договор за паричен заем № * е действителен и е в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит; не страда от визираните исковата молба пороци, респективно тези пороци не водят до недействителност на договора.

Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от закона. Твърди, че тези разпоредби установяват минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит информацията, която трябва да се съдържа в договора. Във всички останали случаи и в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите се визират нищожни клаузи, които не се отразяват непосредствено на действителността на договора за потребителски кредит.

Според ответното дружество от разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от ЗПК надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до недействителност на договора за кредит. Излага, че съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита 5

Законът за потребителския кредит не предвижда в подобни случаи да се обяви целият договор за недействителен, както се вижда и от разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

Според „*" АД разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не въвежда забрана ГПР по договора да не надвишава 50 % или разходите по договора да не надвишават 50 % на годишна база от стойността на кредита, както е посочил ищецът. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. „*" АД намира, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит. Сочи, че в процесния договор са посочени годишният процент на разходите и общата сума дължима от потребителя , взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора: “договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за изпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в настоящия договор“). Общата дължима сума и годишният процент на разходите са изчислени към момента на сключване на договора. Релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за кредит. При изчисление на ГПР се вземат предвид известните към момента на сключване на договора разходи. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания.