Решение № 184 от 20.08.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 184 гр. Велико Търново, 20.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАЯ ПЕЕВА

Членове:

АНЕТА ИЛИНСКА

ЖЕНЯ ИВАНОВА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20264000500138 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 542/19.12.2025 г., постановено по гр. д. № 20254500100524/2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Д. К., ЕГН **********, от гр. Русе, сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди вследствие на действия, бездействия и актове на Прокуратурата на Република България: незаконни обвинения в извършване на престъпления по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, по чл. 211, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 1 от НК, повдигнати и поддържани от Окръжна прокуратура – Русе, по които по НОХД № 266/2024 г. по описа на Окръжен съд – Русе производството било прекратено с влязъл в сила съдебен акт поради несъставомерност на деянията; незаконно обвинение по чл. 354а, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, повдигнато и поддържано от Окръжна прокуратура – Русе, по което с влязъл в сила съдебен акт бил признат за невиновен и оправдан по НОХД № 243/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе; неразумен срок на наказателното производство по ДП № 31/2012 г. по описа на Окръжна прокуратура - Русе/НОХД № 266/2024 г. по описа на Окръжен съд - Русе; постановените по ДП № 31/2012 г. и ДП № 847/2020 г., двете по описа на Окръжна прокуратура - Русе, мерки за неотклонение „Задържане под стража“ и мярка за процесуална принуда – забрана да се 1 напускат пределите на Република България, ведно със законната лихва от 29.04.2025 г. до окончателното изплащане на главницата, както и сумата от 3,70 лв. – деловодни разноски за платена държавна такса, като искът е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до предявения размер от 150 000 лв. като неоснователен.

Със същото решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на адв. Е. Т., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 4 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

С Определение № 174/16.02.2026 г., постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, съдът е оставил без уважение молбата на Прокуратурата на Република България за изменение на Решение № 542/19.12.2025 г. в частта за разноските.

Против постановеното решение са подадени въззивни жалби от двете страни по делото.

Прокуратурата на Република България, чрез процесуален представител, е подала въззивна жалба против Решение № 542/19.12.2025 г. по гр. д. № 20254500100524/2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе, в осъдителната му част, с която е осъдена да заплати на Д. Д.

К. сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, както и в частта относно присъдените разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Поддържа се, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като се оспорва наличието на незаконосъобразни действия на прокуратурата, както и на пряка причинно-следствена връзка между тях и твърдените вреди. Излагат се доводи, че наказателните производства не са образувани срещу конкретно лице, а ищецът е привлечен към наказателна отговорност след събиране на достатъчно доказателства, поради което не може да се приеме противоправност в действията на прокуратурата.

Оспорва се изводът за настъпили неимуществени вреди, като се поддържа, че същите не са доказани по основание и размер, включително че липсват доказателства за пряка връзка между наказателните производства и твърдените психически и здравословни увреждания. Навеждат се доводи, че представените медицински документи не установяват такава връзка, както и че част от тях са от периоди, несвързани с процесните производства.

Оспорва се и изводът за накърняване на доброто име и обществената репутация на ищеца, като се поддържа, че липсват доказателства за публичност на обвиненията по вина на прокуратурата, както и че следва да бъде отчетено наличието на предходни осъждания на ищеца, рефлектирали върху обществената му оценка.

Навеждат се доводи за липса на доказателства за вреди, произтичащи от наложените 2 мерки за процесуална принуда, като се поддържа, че същите не са довели до неблагоприятни последици извън обичайните и не са били обжалвани, поради което не може да се приеме тяхната незаконосъобразност.

Оспорва се изводът на съда относно неразумната продължителност на наказателните производства, като се поддържа, че същите са протекли в разумен срок с оглед фактическата и правната им сложност, както и че Прокуратурата на Република България не носи отговорност за продължителността на съдебната фаза на процеса.

Релевира се възражение за съпричиняване по чл. 5 ЗОДОВ, като се поддържа, че образуването и развитието на наказателните производства са обусловени от поведението на ищеца, поради което отговорността на държавата следва да бъде изключена, евентуално – намалена.

Оспорва се размерът на присъденото обезщетение като завишен и несъответстващ на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, съдебната практика и икономическите условия в страната. Оспорва се и присъждането на законна лихва, като се поддържа, че липсва надлежно определен начален момент за нейното начисляване, както и присъждането на разноски, за които се твърди, че са неправилно определени.

С жалбата се иска отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск, евентуално – намаляване на присъденото обезщетение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Д. Д. К., чрез процесуалния му представител адв. Е. Т., с който въззивната жалба на Прокуратурата на Република България се оспорва като неоснователна.

В отговора се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, като постановено при правилно приложение на материалния закон и при пълно изясняване на фактическата обстановка. Излагат се доводи, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като по делото е установено наличието на незаконни обвинения, приключили с оправдаване и прекратяване на наказателните производства.

Оспорват се доводите на въззивника за липса на вреди, като се поддържа, че неимуществените вреди са доказани, включително чрез събраните гласни доказателства, както и че е налице пряка причинно-следствена връзка между водените наказателни производства и претърпените от ищеца неблагоприятни последици.

Поддържа се, че наказателните производства са продължили извън разумния срок, като се сочат значителната им продължителност и отражението и върху психическото състояние на ищеца. Оспорва се възражението за съпричиняване като неоснователно, тъй като според въззиваемия не е налице поведение на ищеца, което да обуславя приложение на чл. 5 ЗОДОВ. Поддържа се също, че присъденият размер на обезщетението е съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и не е завишен.

Прави се искане за потвърждаване на решението в обжалваната част и за оставяне без 3 уважение на въззивната жалба на Прокуратурата на Република България.

Д. Д. К., чрез процесуалния му представител адв. Е. Т., е подал въззивна жалба против Решение № 542/19.12.2025 г. по гр. д. № 20254500100524/2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе, в отхвърлителната му част, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част като постановено в нарушение на материалния закон и при неправилно приложение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Поддържа се, че присъденият размер на обезщетението е занижен и не съответства на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не е съобразил в достатъчна степен продължителността на наказателните производства, като се акцентира върху продължителността на първото производство, продължило над 13 години, както и върху обстоятелството, че второто производство е протекло паралелно с първото.

Навеждат се оплаквания, че съдът не е отчел в пълнота интензитета и характера на претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в продължителен психически стрес, тревожност, чувство за несигурност и страх от неблагоприятен изход на наказателните производства, както и в негативното отражение върху личния и социалния живот на ищеца.

Поддържа се, че не е отчетен и кумулативният ефект от водените срещу ищеца две наказателни производства, включително обстоятелството, че същите са били за тежки умишлени престъпления, което е засилило интензитета на преживените негативни последици. Излагат се доводи, че съдът не е съобразил в достатъчна степен и наложените мерки за процесуална принуда, както и отражението им върху психическото състояние и начина на живот на ищеца.

Оспорва се извършената от съда преценка по чл. 52 ЗЗД като непълна и несъответстваща на установената съдебна практика, като се поддържа, че при правилно приложение на критерия за справедливост следва да бъде присъдено обезщетение в по-висок размер.

С жалбата се иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявения иск до пълния му размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва.

В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба от Прокуратурата на Република България.

Срещу Определение № 174/16.02.2026 г., постановено по гр. д. № 20254500100524/2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе, е подадена частна жалба от Прокуратурата на Република България чрез процесуален представител, с която 4 определението се обжалва изцяло.

В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на определението.

Поддържа се, че по делото не са установени предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като липсват доказателства ищецът да попада в някоя от хипотезите по чл. 38, ал. 1 ЗА, а процесуалният му представител не е посочил конкретното основание, на което е предоставена безплатната адвокатска помощ.

При условията на евентуалност се поддържа, че определеният размер на адвокатското възнаграждение е прекомерен и не съответства на фактическата и правната сложност на делото и на действително извършената от процесуалния представител работа. Сочи се, че същият е изготвил исковата молба, участвал е в едно съдебно заседание с продължителност 1 час и 41 минути и е представил едно писмено становище. Поддържа се, че при определяне на възнаграждението следва да бъдат съобразени действително положеният адвокатски труд и разрешението, дадено с решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C438/22.

Иска се отмяна на обжалваното определение и изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, като не бъде присъждано адвокатско възнаграждение по чл.

38, ал. 2 ЗА, а при условията на евентуалност – присъденото възнаграждение бъде намалено.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на частната жалба от Д.

Д. К..

Подадените въззивни жалби от Прокуратурата на Република България и от Д. Д. К. срещу Решение № 542/19.12.2025 г., постановено по гр. д. № 20254500100524/2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе, са процесуално допустими, като подадени в законоустановения срок от надлежни страни, имащи правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и отговарящи на изискванията за форма и съдържание.

Процесуално допустима е и частната жалба на Прокуратурата на Република България срещу Определение № 174/16.02.2026 г., постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, като подадена в законоустановения срок от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаряща на изискванията за форма и съдържание.