Решение № 689 от 27.02.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 689 гр. Варна, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Насуф Исмал при участието на секретаря СИЯНА ИВ. ТЕНЕВА като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №

20243110109106 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК.

Образувано е по предявени от Г. А. К., ЕГН **********, действаща чрез адв. А. Д., срещу „К.“ ЕООД, ЕИК *, действащ чрез адв. Х. М., първоначално обективно съединени облигационни искове, а именно:

- установителни искове с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2 т. 19 от ЗЗП, съединени при условията на евентуалност, за признаване за установено между страните със сила на пресъдено нещо, че клаузата на чл.

3, ал. 2, т. 9, уговорена в Договор за потребителски креди № */* г. е нищожна поради противоречие със закона; евентуално поради това, че е неравноправна; евентуално поради противоречие с добрите нрави;

- кумулативно съединен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 35.25 лева, представляваща платена без основание недължима такса по чл. 3, ал. 2, т. 9, уговорена в Договор за потребителски креди № */* г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

Твърди се в сезиралата съда искова молба, че на * г. между страните е сключен договор за паричен заем № *. Страните по него са договорили ищецът да заеме сума в размер на 200.00 лева. Съгласно атакуваната клауза от договора, ищецът в качеството му на заемтел поел задължението да заплати и „такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем“ в размер на 35.25 лева.

Ищецът твърди, че клаузата е нищожна поради противоречието й със закона – в частност с правилото на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, доколкотото разглеждането на документите при отпускането на кредита несъмнено представлява действие по усвояване на кредита.

Евентуално се поддържа, че такса е неравноправна по смисъла на ЗЗП, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП поради противоречие със закона. Излага се, че договаряването, че кредитополучател ще заплати горепосочената такса противоречи на закона, внасяйки 1 неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.

Посочва, че в случая таксата представлява разход, който следва да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, което не било сторено. В този смисъл сочи наличието на нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва се, че таксата е предвидена да се кумулира с погасителната вноска по кредита, което води до скрито оскъпяване на заема, а от там и до неоснователно обогатяване за сметка на потребителя. Излага се, че таксата е договорена и в противоречие с добрите нрави, доколкото посредством нея на потребителя се възлага да заплаща сума срещу действие, което следва да се изпълнява от търговеца, поради което таксата е в изключителен интерес на търговеца. С твърденията за на нищожност на таксата, ищецът обосновава основанието за връщане на недължимо заплатената сума за такса, като получена от ответника без правно основание на 08.09.2023 г.

По същество се моли съдът да уважи предявените искове.

Претендира се присъждането на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който е застъпено становище за неоснователност на предявения иск.

Не се оспорва твърдението, че между страните на * г. е сключен договор за паричен заем № *, по силата на който ответното дружество предоставя в заем сума в размер на 200.00 лв. на ищеца и че между страните е договорена оспорената такса в размер на 35.25 лева, както и че същата е заплатена от ищцата в полза на ответника.

Оспорва твърдението таксата да противоречи на закона и добрите нрави и да е неравноправна. Поддържа, че същата е договорена при спазване на принципите за автономия на волята и свобода на договаряне, които са в основаната на облигационноправните отношения между равнопоставени субекти.

Твърди се, че единствената цел на ищцата в настоящото производство е била да изтегли заем от ответника, с избрана услуга за експресно разглеждане на документите, за да може да се обогати от последващо съдебно производство, претендирайки съдебноделоводни разноски в пъти по-голям размер от претендираната искова сума, което поведение ответникът квалифицира като злоупотреба с права, противоречащо на закона и добросъвестността в процеса, регламентирани в чл. 3 от ГПК.

По същество се моли съдът да отхвърли иска изцяло като неоснователен и недоказан.

Претендира се присъждането на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.

Обективира искане в полза на ищцата да не се присъждат сторените от нея разноски, имайки предвид цялостното й поведение, изразяващо се в завеждането на множество дела против същия ответник с идентичен предмет с единствена цел да се обогати от претендираните разноски в разрез с чл. 3 от ГПК.

В условията на евентаулност е обективирано искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С молба от 24.01.2025 г. поддържа исковата молба и моли за уважаването й.

Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.

Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не сепредставлява. С молба от 17.01.2025 г. поддържа депозирания писмен отговор.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:

За успешното провеждане на предявения иск ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит, който е подписан в разрезр с императивните правила за поведение, нормативно регламентирани в ЗПК и ЗЗП и че същият противоречи на добрите нрави, както и да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че е престирал процесната сума в полза на ответника в претендирания размер.

2

В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже, че е получил търсената сума на валидно и годно правно основание, а при установяване на горното от ищеца – да докаже, че е върнал на ищеца претендираната сума.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил по делото за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните на * г. е сключен договор за паричен заем № *, по силата на който ответното дружество предоставя в заем сума в размер на 200.00 лв. на ищеца и че между страните е договорена оспорената такса в размер на 35.25 лева, както и че същата е заплатена от ищцата в полза на ответника на 08.09.2023 г.

I . Относно положителните установителни искове за нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 2 , т. 9 от договора за потребителски кредит № */* г., предвищата заплащане на такса за експресно разглеждане в размер нс 35.25 лева:

Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.

24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл.

148 от ЗЗП/.

Съдът констатира, че уговорената като предоставена на кредитополучателя престация изключва квалификацията й като допълнително благо, за което е обосновано насрещно възнаграждение и то в размер над уговореното възнаграждение за същинската престация – ползване на заети парични средства за определен период от време. Посочената в чл. 3, ал. 2, т. 9 от договора услуга не гарантира каквото и да е право на кредитополучателя, което да може да бъде упражнено, без да е обусловено от насрещна воля на доставчика на финансова услуга. Само ако можеше да ползва отстъпките или предимствата, без да се договаря отново, то и предметът на допълнителните услуги би могъл да представлява ценност като опция.

Отделно от това, самото овъзмездяване на участник в преговорен процес за срочно довършване на преговорите и изпълнение на принципно поето задължение за предоставяне на договорен кредит не може да се приеме за справедливо икономически обосновано договаряне при сравняване на позитивните интереси на насрещните страни. Каквито и да са извънредните действия на кредитора, пораждащи допълнително разходи за приоритетно обслужване (допълнителни възнаграждения за работа в извънработно време или завишени консумативни разходи поради експресни доставки на пощенски пратки или др. подобни) те не биха могли да надхвърлят така драстично присъщите за основното кредитиране разходи за да има конкретен интерес, който да може да се компенсира с отделно възнаграждение под формата на „такса за експресно разглеждане“. Налага се краен извод, че допълнителната услуга „експресно разглеждане“ се свежда до средство за съществено увеличаване на цената на основното кредитиране, като по същество предлагането й като предимство от доставчика води до икономически резултат идентичен със значително оскъпяване на кредита, необявено надлежно на потребителя като лихвен процент и разходи по кредита.

Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19 ал. 3 и чл. 21 ал. 1 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставяне на потребителя. Уговарянето на цената на допълнителната услуга с необоснованите предимства, събирана по начин идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането на услугата „експресно разглжеднае“ като средство за заобикаляне на забрани. В този смисъл съдът счита, че клаузата досежно допълнителната услуга е нищожна – несъвместима с императивна нормативна уредба, гарантираща специфична потребителска защита при кредитиране – в частност с правилото на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

С оглед основателността, на главния иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД съдът не дължи произнасяне по евентуалните искове за нищожност на договора по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2 т. 19 от ЗЗП, тъй като вътрешно процесуалното условие не е сбъднато.

II. Относно осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от 3

ЗЗД:

Не се спори по делото, а е видно е от ангажираната разписка /л. 18/, че на 08.09.2023 г. ищецът е заплатил в полза на ответника сумата в размер от 239.00 лева за погасяване дълга по процесния договор за кредит. Съобразно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл, 1-во от ЗЗД и предвид изложените съображения за нищожност на клаузата, предвищата заплащане на такса за „експресно разглеждане“ разликата над 203.75 лева /чистата стойност на кредита, ведно с вземането за договорна лихва/, т. е. сумата от 35.25 лева, е получена при начална липса на правно основание и подлежи на връщане, което обуславя крайния извод за основателност на осъдителния иск.

Съгласно нормата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, поради което основателно се явява и акцесорното искане за заплащане на законната лихва считано от 19.07.2024 г. /датата на входиране на исковата молба в деловодството на РС-Варна/ до окончателното изплащане на задължението.

Относно съдебно-деловодните разноски:

Отговорността за разноските по делото по чл. 78 от ГПК е облигационно правоотношение между страните по спора, има материалноправен характер, обхваща само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото, страната не може да бъде освободена от нея, обусловена е винаги от изхода на спора и може да бъде реализирана само във висящ исков процес. Съгласно процесуалноправната норма, обективирана в разпоредбата на чл. 81 от ГПК, разноските по делото се присъждат с окончателния акт, а окончателният акт е решението по същество или определението за прекратяване на делото поради недопустимост.