Определение № 4351 от 14.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4351 гр. София, 14.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело № 20268002101544 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. М. Д., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 261 от 28.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 401/2025 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с което частично е обезсилено като недопустимо решение № 5 от 06.01.2025 г. по гр. д. № 2235/2023 г. по описа на Районен съд - Добрич в частите му, с които съдът се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК за законната лихва върху главницата за периода от 29.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата 1682,92 лева - разноски съгласно Тарифа за такси и разноски към ЗЧСИ, а в останалите части, в които са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимостта поради изтекла погасителна давност на вземанията, предмет на изп. д. № 380/2023 г. по описа на ЧСИ Н. Н., първоинстанционното решение е потвърдено.

В касационната жалба се прави искане решението да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси:

1. „От кога поражда действие искането за извършване на изпълнително действие без представителна власт – от момента на потвърждаването или с обратна сила от момента на сключването му?“.

2. „Може ли потвърждаването на действия, извършени без представителна власт, да бъде извършено с конклудентни действия, и кои действия на мнимо представлявания сочат на недвусмислена воля за потвърждение?“

3. „Длъжен ли е съдебният изпълнител служебно да проверява надлежната представителна власт на пълномощника на взискателя при подаване на молбата за извършване на изпълнителни действия, или това е въпрос, който може да се релевира само чрез жалба 1 срещу действията на ЧСИ/ДСИ?“.

4. „Представлява ли потвърждаване на действия без представителна власт в изпълнителния процес плащането на такси от взискателя по дело, образувано от мним представител, и има ли това действие обратна сила?“.

5. „Прекъсват ли давността изпълнителни действия, предприети по молба на лице без представителна власт, ако тези действия не са били потвърдени от взискателя до момента на настъпване на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“.

6. „Прекъсва ли се давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД с предприемане на изпълнителни действия от ЧСИ, които са извършени при липса на надлежна представителна власт или извън рамките на предоставените му от взискателя правомощия?“.

7. „Представляват ли предприетите от ЧСИ действия по избор на изпълнителен способ „изпълнителни действия“ по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, и прекъсват ли същите давността, ако взискателят не е възложил на съдебния изпълнител правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ?“.

8. „Следва ли изпълнителното действие да бъде валидно предприето съгласно правилата на ГПК, за да породи материалноправния ефект на прекъсване на давността съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?“.

9. „Допустимо ли е съдебният изпълнител служебно (без искане от взискателя и без делегирани права по чл. 18 ЗЧСИ) да предприема действия, които влияят върху материалноправното положение на страните, като прекъсват давността за вземането?“.

По първите пет въпроса се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по останалите четири – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което е цитирана и съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава. Поддържа се още наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

По същество се поддържа оплакване, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че въззивният съд неправилно бил приел, че с подадената на 22.12.2021 г. по изпълнителното дело молба с искане за извършване на изпълнителни действия давността била прекъсната.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника Държавен фонд „Земеделие“, чрез процесуалния представител, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439 ГПК за установяване, че ищецът Д. М. Д. не дължи сумите по изпълнителен лист от 16.03.2016 г., издаден въз основа на решение по гр. д. № 2

103/2015 г. по описа на Районен съд - Добрич в полза на ответника Държавен фонд „Земеделие“, въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 380/2023 г. по описа на ЧСИ Н. Н.. Посочил е, че ищецът се позовава на изтекла погасителна давност по отношение на следните суми: сумата от 8 259,24 лева, представляваща главница по договор № 08/112/01096 от 14.05.2009 г. за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програма за развитие на селските райони за периода 2007 г. - 2013 г.; сумата от 7 220,11 лева законна лихва върху главницата за периода 11.12.2014 г. 28.06.2023 г.; сумата от 579,58 лева обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 23.11.2013 г. до 10.12.2014 г.; сумата от 1 152,30 лева присъдени разноски; сумата от 1 682,92 лева разноски по Тарифа за такси и разноски към ЗЧСИ. Във връзка с последната сума, представляваща разноски в изпълнителния процес, съдът е приел, че искът по чл. 439 ГПК е недопустим, доколкото той касае дължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. Допълнил е, че тъй като изпълнителните разноски не са предмет на изпълнителния лист, те не могат да бъдат предмет и на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, поради което е постановил обезсилване на първоинстанционното решение в тази му част. До същия извод е достигнал и по отношение на произнасянето на първата инстанция за лихва, дължима от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Установил е, че с исковата молба е оспорено правото на принудително изпълнение единствено по отношение на вече изтекла лихва за периода от 11.12.2014 г. до 28.06.2023 г., възлизаща на сумата от 7220,11 лева, в какъвто смисъл е и изричното уточнение от ищеца в изпълнение на дадените от въззивния съд указания. Предвид това въззивният съд е приел, че в частта относно недължимостта на лихвата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, първоинстанционният съд се е произнесъл „свръхпетитум“, поради което решението му е обезсилено и в тази част. В останалата част, с която са отхвърлени исковете за недължимост на останалите суми по изпълнителния лист, въз основа на който е предприето принудителното изпълнение, въззивният състав е споделил изводите на първата инстанция, като е изложил и собствените си съображения, обуславящи съвпадението в крайния резултат на двете инстанции.

От фактическа страна е приел за безспорно, че въз основа на влязлото в сила на 27.01.2016 г. решение по гр. д. № 103/2016 г. по описа на Районен съд - Добрич, на датата 16.03.2016 г. е бил издаден в полза на Държавен фонд „Земеделие“ изпълнителен лист за процесните суми, представляващи частно държавно вземане, за събирането на което Националната агенция по приходите е легитимирана в качеството на процесуален субституент на носителя на материалното право Държавен фонд „Земеделие“. Установил е, че за събирането на вземането първоначално по молба на НАП е било образувано изпълнително дело № 634/2016 г. по описа на ЧСИ Н. Н., в рамките на което са били извършени следните действия: на ищеца като длъжник е била връчена покана за доброволно изпълнение на 10.01.2017 г., с която е бил уведомен за насрочен опис в дома му на 14.02.2017 г.; на 12.01.2017 г. са били наложени запори върху банкови сметки на длъжника в множество банки, на 13.01.2017 г. е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение и върху две 3

МПС, съобразно изрично направените искания в молбата за образуване на изпълнителното дело; отговор по чл. 508 ГПК е постъпил само от „Банка ДСК“ ЕАД съдържащ и информация за частично изпълнение на запора; на 24.01.2017 г. ЧСИ е извършил разпределение на постъпила сума от 161,11 лева за погасяване на такси по изпълнителното дело, като на гърба на изпълнителния лист било отбелязано, че на 13.02.2017 г. на НАП била платена сума от 143 лв. на основание „възст. като такси“; насроченият за 14.02.2017 г. опис не е бил проведен, поради липса на предоставен достъп, като длъжникът е уведомил ЧСИ за промяна на настоящия му адрес, поради което на този, за който бил насрочен описа, нямало негови вещи. От съдържащите се данни по приложеното в копие изпълнително дело въззивният състав е констатирал, че производството по изп. д. № 634/2016 г. е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради настъпила перемпция с постановление на съдебния изпълнител от 15.04.2020 г., което не е било обжалвано.

Установил е, че с последваща молба вх. № 17287/22.12.2021 г. взискателят НАП е отправил до ЧСИ искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника съгласно данните от приложената справка за съществуващо трудово правоотношение с нов работодател, върху която ЧСИ е поставил резолюция, че изпълнителното производство е било прекратено поради перемпция без да извърши допълнителни действия. Съдът е констатирал, че следващото предприето от взискателя действие е било на 01.06.2023 г. с подаването на молба за образуване на ново изпълнително дело за събирането на същото вземане по същия изпълнителен лист от 16.03.2016 г. с искане за прилагане на множество способи за изпълнение. Посочил е, че въз основа на това искане е било образувано изп. д. № 380/2023 г., в рамките на което са били предприети множество последователни изпълнителни действия – на 20.06 и 21.06.2023 г. са били наложени запори върху банкови сметки, върху две МПС и върху трудовото възнаграждение на ищеца.

От правна страна съдът е приел, че се касае за вземания, определени по основание и размер с влязло в сила на 27.01.2016 г. съдебно решение, поради което е приел, че от прекъсването на давността, срокът на новата давност е пет години, като се е позовал на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Посочил е, че образуването на първото изпълнително производство през 2016 г. не е спряло течението на давността, доколкото разрешението в обратния смисъл съобразно ППВС № 3/18.11.1980 г. е приложимо до датата на постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според т. 10, на което, давността в изпълнителния процес не спира, а се прекъсва многократно с предприемането на всяко изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Определил е, че спорът между страните е пренесен пред въззивната инстанция по общия въпрос дали е изтекла предвидената в закона погасителна давност по отношение на процесната главница в периода след 27.01.2016 г., и в частност дали в периода от 14.02.2017 г. до 14.02.2022 г. са извършвани изпълнителни действия или са отправяни искания от взискателя по изпълнителното дело, които да прекъснат теченето на давността, в контекста на което се спори дали молбата на взискателя от 22.12.2021 г. съставлява такова искане. Съдът е приел за установено, че в хода на първото изпълнително дело № 634/2016 г. давността е била прекъсната последователно на 12.01.2017 г. и на 13.01.2017 г., когато са наложени запори 4 върху банкови сметки на длъжника и последно на 14.02.2017 г., когато е предприето поисканото от взискателя изпълнително действие - опис на движими вещи в дома на длъжника. Съдът е посочил, че на 14.02.2017 г. е започнала да тече нова погасителна давност, която при съобразяване на спирането по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., е следвало да изтече на 21.04.2022 г., ако междувременно не е била прекъсната с изпълнителни действия. Приел е също така, че перемпцията е без правно значение за давността, т. е. и в хипотезата на перемпция на изпълнителния процес, всяко едно искане за извършване на изпълнително действие поставя началото на нов давностен срок. В тази връзка е изложил съображенията си за значението на молба вх. № 17287/22.12.2021 г., с която взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.