Определение № 2303 от 24.07.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2303 гр. София, 24.07.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002100132 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Е. Й. Ц. и В. М. Ц., и в качествата им на еднолични търговци, съответно – ЕТ „Е. Ц. – Е.“ (заличен търговец, което е без значение за правосубектността и дееспособността `и) и ЕТ „В. Ц. – В.“, срещу решение № 137/30.09.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 219/2022 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 93/22.03.2022 г. по гр. дело № 336/2021 г. на Русенския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от двамата жалбоподатели срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, иск по чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че ищците-касатори не дължат солидарно на ответното дружество сумата 100 642.47 лв. – неизплатена главница по договор за банков кредит от 26.05.2008 г., анекс № 1/11.11.2010 г. и анекс № 2/18.11.2011 г., и сумата 69 909.33 лв. – лихви върху главницата, по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. дело № 9879/2012 г. на Русенския районен съд (РРС), за принудителното събиране на които е образувано изп. дело № 978/2019 г. на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с рег. № 833; в тежест на касаторите са възложени разноски по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост, противоречие с материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите Ц., като общи основания по чл.

1

280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно задължението на решаващия съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права; 2) какво е процесуалното значение на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело; 3) има ли съдебният изпълнител (СИ) законова възможност да върне изпълнителното основание на взискателя преди влизане в сила на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело; 4) валидно извършени ли са изпълнителните действия по новообразувано изпълнително дело, което е образувано въз основа на изпълнително основание, което е било такова по прекратено изпълнително дело, по което сроковете за обжалване на постановлението за прекратяване не са изтекли; и 5) представлява ли валидно изпълнително действие изпращането на запорно съобщение до банка в хипотеза, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 от ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка. По отношение на първите два правни въпроса жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд разрешил първия въпрос в противоречие с решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 27/02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а втория въпрос – в противоречие с решение № 228/12.12.2019 г. по гр. дело № 3047/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/04.07.2019 г. по гр. дело № 4861/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 179/27.07.2016 г. по гр. дело № 1653/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Също по отношение на втория въпрос, както и по отношение на последните три правни въпроса касаторите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Жалбоподателите сочат и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като считат, че съставлявал очевидно нарушение на формалната логика фактът, че въззивният съд не обсъдил съображенията им за отрицателен отговор на третия и четвъртия от горните правни въпроси, а именно – според касаторите, съдебният изпълнител не следвало да връща изпълнителния лист на взискателя преди влизане в сила на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело, „под страх“, че това ще доведе като последица невалидност на изпълнителните действия по новообразуваното изпълнително дело въз основа на същия изпълнителен лист.

Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в отговора си на касационната жалба излага съображения за неоснователност на жалбата, като не заявява становище относно допускането на касационното обжалване.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установено по делото следното: На основание договор за цесия ответното дружество е придобило от „УниКредит Булбанк“ АД вземане, произтичащо от договор за кредит от 26.05.2008 г. и анекси към него, солидарно срещу двамата ищци. За това вземане банката се е снабдила със заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 27.12.2012 г. и изп. лист по ч. гр. дело № 9879/2012 г. на РРС, и е предприела действия за събирането му по изп. дело № 75/2013 г. по 2 описа на ЧСИ В. М., образувано на 25.01.2013 г. По изпълнителното дело е предприето изпълнение срещу ипотекиран в полза на банката недвижим имот, наложен е запор върху банкови сметки на ищеца Ц. и запор върху трудовото възнаграждение на ищцата Ц..

Последната преведена от работодателя по сметка на ЧСИ сума е на 05.04.2015 г., като от тази дата до 26.02.2019 г., когато като взискател на мястото на банката е конституиран цесионерът – ответното дружество, и след това – до 20.11.2019 г., не са извършвани изпълнителни действия. По искане на взискателя, с постановление от 19.11.2019 г. ЧСИ е прекратил производството по изп. дело № 75/2013 г. и на 20.11.2019 г. по молба на взискателя е образувал изп. дело № 978/2019 г. за събиране на непогасения остатък от задълженията по изп. лист – процесната главница в размер 100 642.47 лв. и процесната лихва в размер 69 909 лв. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал от ЧСИ да наложи запор върху всички банкови сметки на длъжниците-ищци в „Тедже зираат банкасъ“ АД, във връзка с което ЧСИ е изпратил запорни съобщения до банката на 20.11.2019 г., получени от нея на 21.11.2019 г. В тази банка длъжниците-ищци не са имали и нямат банкови сметки. На 02.03.2021 г. взискателят е отправил искане до ЧСИ, след извършване на справки, да наложи запор върху всички банкови сметки на длъжниците, върху трудовите им възнаграждения/пенсии и възбрана върху всяко налично имущество. На 04.03.2021 г. ЧСИ е изпратил запорни съобщения до „ТБ инвестбанк“ АД, „ЦКБ“ АД и „Юробанк България“ АД, получени от банките на 05.04.2021 г.; на 12.03.2021 г. е наложен запор на два леки автомобила, собственост на длъжниците-ищци, а на 24.03.2021 г. – и запор върху трудовото възнаграждение на ищцата Ц..

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е намерил за неоснователен предявения от ищците-жалбоподатели установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК – за признаване за установено спрямо ответното дружество-взискател, че вследствие изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение, послужила като изпълнително основание, изпълняемото му право е престанало да съществува.

За да обоснове този свой извод, апелативният съд е изложил съображения, че съгласно чл.

439, ал. 2 от ГПК, длъжникът може да оспорва изпълнението, позовавайки се само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, и макар в заповедното производство да не се провежда съдебно дирене, разпоредбата е приложима и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Въззивният съд е приел, че след като в случая срещу издадената заповед за незабавно изпълнение от 27.12.2012 г. не са подадени възражения от длъжниците-ищци по реда на чл. 414 от ГПК, тя е влязла в сила за ищеца Ц. на 06.02.2013 г. и за ищцата Ц. – на 08.02.2013 г.

На следващо място апелативният съд е приел, че съгласно нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, давностният срок за вземане, установено със съдебно решение, е пет години, както и че това се отнася и до вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение, защото при неподаване на възражение против нея в преклузивния законов срок се получава крайният ефект на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Съдът е приел също, че съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване на нормата на чл.

3

116, б. „в“ от ЗЗД, погасителната давност за процесното вземане по заповедта за изпълнение е прекъсната с образуването на изп. дело № 75/2013 г. и давността не тече докато трае изпълнителното производство. Въззивният съд е съобразил, че това ППВС е обявено за изгубило сила с т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, с което е разяснено, че образуването на изпълнителното дело не представлява предприемане на действия на принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД и не води до прекъсване на погасителната давност, а тя се прекъсва многократно с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Съдът е посочил и че поради противоречие в съдебната практика, по въпроса от кой момент действа отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. и прилага ли се ТР № 2/26.06.2015 г. за вземания по изпълнителни дела, образувани преди приемането му, е образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към момента на постановяване на въззивното решение не е било постановено тълкувателно решение. Въззивният съд е възприел становището, че отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяване на ТР № 2/26.06.2015 г., оттогава предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага по отношение на висящите към този момент изпълнителни дела, и от тази дата за тях се прилага новото разрешение. Апелативният съд е приел, че отнесено към настоящия казус, това означава, че до 25.06.2015 г. за процесното вземане давност не е текла, но считано от тази дата е започнала да тече новата петгодишна давност.

По-натам въззивният съд е приел, че с оглед предмета на настоящия правен спор, настъпилата перемпция и прекратяването на изп. дело № 75/2013 г. на основание чл. 433, ал.

1, т. 8 от ГПК поради бездействие на взискателя в продължение на две години, е ирелевантна за давността. В тази връзка съдът е изложил съображения, че перемпцията и давността са два различни правни института с различни правни последици; перемпцията е основание за прекратяване на конкретно изпълнително дело, като прекратяването настъпва по право, и без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за констатиране на прекратяването и кога ще направи това, като няма пречка взискателят да поиска образуването на ново изпълнително дело. За разлика от перемпцията, давността изключва възможността за предприемане на принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането на кредитора, което обуславя и правния интерес на длъжниците-ищци от воденето на настоящото дело.

Въззивният съд е приел още, че тъй като изп. дело № 75/2013 г. е прекратено по право на 05.04.2017 г. – две години след последното предприето изпълнително действие, и по него не е могло да се извършват изпълнителни действия, то правилно за продължаване на изпълнението е образувано новото изп. дело № 978/2019 г. по описа на същия ЧСИ. Съдът е приел и че започналият да тече на 26.06.2015 г. давностен срок, е прекъснат на 21.11.2019 г.

– с налагането от ЧСИ на запор върху банкови сметки на длъжниците-ищци в „Те-дже зираат банкасъ“ АД. В тази връзка въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването (доводът) на жалбоподателите-ищци, че изпращането на запорно съобщение до банка, на която те не са клиенти, не представлявало валидно изпълнително действие, прекъсващо давността. Съдът е изтъкнал, че по този въпрос е налице произнасяне в т. 5 от ТР № 4