Решение № 2767 от 08.12.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2767 гр. Бургас, 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ Гражданско дело № 20252120106294 по описа за 2025 година

Производството е образувано по повод исковата молба на Н. И. Д., с настоящ адрес в гр. Бургас, против „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ............., със седалище гр. София, с която моли да бъде прогласена недействителността (нищожността) на сключения между страните Договор за кредит „Бяла карта“ от 24.10.2014 год., на основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД и чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК.

Ищецът е изложил следните фактически и правни твърдения: на 24.10.2014 год. между страните е бил сключен договор за револвиращ кредит в максимален размер от 400 лева, под формата на кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта; кредитополучателят може по всяко време да усвоява суми до максималния размер на кредитния лимит; уговорен е дневен лихвен процент в размер на 0.12 %; кредитополучателят се задължил да предостави конкретно посочени обезпечения, а при неизпълнение на това задължение е уговорена неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница; ако кредитополучателят не погаси текущото си задължение на посочения в договора падеж, той бил длъжен да предостави на кредитора както обезпечение чрез поръчителство, така и да заплати сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит; при забава за плащане на сумата от 15 % ищецът дължи разходи за действия по събиране на 1 задължението в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на сумите, както и такса в размер на 120 лева; процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9, ЗПК – договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на противоречие с добрите нрави, значителна нееквивалентност на насрещните престации; кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9, ЗПК да впише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва; договорът е нищожен и поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, той е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва; кредиторът не е посочил компонентите, формиращи размера на ГПР; нищожна е и неустоечната клауза, която предвижда силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението, и не притежава обезпечителна и обезщетителна функции, а съставлява скрито оскъпяване на кредита; възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тя е неравноправна по чл. 143, ЗЗП и заобикаля изискванията на ЗПК; лихвеният процент от 43.20 % е прекомерно висок, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва; размерът на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явява скрита лихва; вземането за неустойка има характер на възнаградителна лихва, а не на неустойка; при сключване на договора потребителят не може да прецени обхвата на поетото задължение, тъй като е заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 43.20 %; на заемателя не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва; кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент; под „условия за прилагане“ се има предвид предварително разяснени на потребителя и инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва; приложеният ГПР от 45.90 % е подвеждащ и е различен от посочения в договора; посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и е нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 и чл. 68д, ал. 1, ЗЗП;

2 липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР; бланкетното посочване на крайния размер на ГПР обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира, и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1, ЗПК; неустойката се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлява основната престация по договора, и се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение; такова договаряне противоречи на изискването към търговеца-доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя; неустойката не притежава обезпечителна функция; чл. 71 от ЗЗД предвижда различни правни последици при непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането им; преди сключването на договора за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни; преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя допринася за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО; клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на един поръчител или банкова гаранция, което задължение става изискуемо след неизпълнение на договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на Директивата; такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията; нищожна е и клаузата за такса за извънсъдебно събиране на просрочено задължение – срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта й следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава; тя не се дължи заради извършени разходи, а служи за обезщетение за вреди от забавата; в случая е налице клауза за неустойка за забава; според чл. 33, ал. 1, ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата; тази наказателна клауза е в пряко противоречие със забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън присъщите й от закона функции, поради което се явява нищожна; нищожността на отделни части не влече нищожност на 3 договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, но в случая не е налице нито една от тези две хипотези, поради което нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор и той следва да бъде прогласен за нищожен поради противоречие със закона.

Ищецът ангажира доказателства; моли за присъждане на деловодните разноски.

Съдът намира иска за допустим, правното му основание е чл. 124, ал. 1, ГПК във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 22 и чл. 23, ЗПК и чл. 26, ал. 1, ЗЗД.

Ответникът е оспорил допустимостта и основателността на иска; изложил е следните фактически и правни твърдения: вземанията по договора са цедирани от ответника в полза на трето лице – „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД; ищецът е надлежно уведомен за извършената цесия; ищецът н е разполага с информация за размера на задължението на ищеца, нито за статуса му; считано от 27.04.2022 год. ответникът н е е кредитор на ищеца по посочения договор за кредит; към 27.04.2022 год. ищецът не е изпълнявал редовно задълженията си по договора за кредит, което е довело до обявяване на предсрочна изискуемост на цялото задължение; към момента на завеждане на делото ответникът не е кредитор по договора за кредит; ищецът няма правен интерес от водене на дело срещу избрания ответник, който не е предприемал никакви действия за събиране на вземането; ответникът не притежава материално-правна легитимация и искът е недопустим; в условие на евентуалност – п ретенцията на ищеца е неоснователна; клаузите на процесния договор са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 от ЗПК; констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразява непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за кредит; когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните; прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл. 10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не 4 могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение; нищожността на отделни договорни клаузи не влече нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание; към момента на сключване на договора в действащото законодателство няма ограничение относно допустимите размери на възнаградителната лихва; не е налице недобросъвестно поведение на кредитодателя, тъй като той е информирал предварително клиента за всички условия по кредита, включително за размера на възнаградителната лихва; договорната лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства; клаузата за договорната лихва не е нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена; договорната лихва се формира от няколко фактора – разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя; добрите нрави, като понятие за морални норми на справедливост, следва да защитават всеки признат от закона интерес; нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена стока; при определяне на допустимия размер на лихвения процент по договор за паричен заем трябва да се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт; за цената по един заем има значение дали заемът е потребителски, или ипотечен, какъв е размерът на главницата, колко е дългосрочен заемът; поставянето на общо максимално ограничение на договорната лихва до трикратния размер на законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната специфика, пазара и разходите за отпускането им, не е адекватно ограничение; силната конкуренция е в полза на потребителите, защото тя кара търговците да се съобразяват с пазара; отговорът на въпроса дали определена възнаградителна лихва е прекомерна може да се търси само на плоскостта на пазарните нива на лихвата на други подобни услуги, а не с оглед размера на законната лихва, която няма функция да определя пазарни нива на лихвата, а да даде предел за санкция при неизпълнение; ответникът не е банка, а за задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, повишеният риск оскъпява финансовия ресурс; съдебната практика, в която договорен лихвен процент над трикратния размер на законната лихва се третира като противоречащ на добрите нрави, се отнася до субекти, които са отпуснали паричен заем не по занятие; има съществени разлики между заема по чл. 240, ЗЗД и 5 потребителския кредит по ЗПК; ако съдът счете, че клаузата е уговорена в нарушение на добрите нрави, тя не следва да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер, а до допустим размер, в противен случай ищецът би се обогатил неоснователно, тъй като би ползвала заемната сума през периода на договора, без да е заплатил каквато и да е цена за това; ищецът оспорва размера на възнаградителната лихва, а не цялата договорна клауза поради липсващо в нея съдържание или некоректна формулировка; съдът може да обяви за нищожен размера на лихвата над приетия от него за ненакърняващ добрите нрави, по такъв начин потребителят би получил защита на правата си и би се постигнало равноправие в отношенията; необосновано е и че лихвен процент в размер на 72 % не отговаря на разходите, извършвани от кредитора; единствено заемодателят може да прецени какво възнаграждение би следвало да изисква, за да може да развива дейността си, като успява да покрива разходите си като минимум; законната лихва има за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение, тя е санкция за неизпълнение; размерът на договорения лихвен процент не е еквивалентен на печалбата на търговеца; законодателят е определил минималната сума, която се дължи на кредитора за обезщетяване на вредите, които той търпи вследствие на това, че е лишен от възможността да ползва собствените си парични средства; ако се приеме, че договорът е недействителен в своята цялост, това би означавало, че потребителят би дължал връщане единствено на главницата, но след като я е ползвал в продължение на близо осем години безплатно, което би поставило кредитора в неблагоприятно положение; всеки размер на годишен лихвен процент е действителен и не противоречи на добрите нрави, ако общият ГПР не надвишава установения максимум; ГПР е изчислен при вземане предвид на посочените допускания, по определения в Приложение 1 към ЗПК начин, като са използвани договорените условия – размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр.; ГПР и общата дължима сума по договора са изчислени към момента на сключване на договора, съгл. чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК, а тази разпоредба не вменява задължение за описване на кои компоненти точно са включени в ГПР, каква е неговата структура и как се формира той; ГПР е цифрова стойност, съотношение между разходите по кредита и размера на предоставения кредит, изразено като процент; целта му е да се предостави числово и сравнимо представяне на разходите за кредита за потребителя; кредитополучателите 6 сами взимат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем;