Решение № 4204 от 01.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4204 гр. София, 01.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100502111 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 20134463/03.01.2025г., постановено по гр. д. № 1480/2019г. на СРС, 148 с-в.

С обжалваното решение са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Н. П. Т. установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. 59 ЗЗД и чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за следните суми: сумата от 1143.57 лв. – главница за стойността на топлинна енергия, доставена в имот, представляващ магазин № 1, находящ се на адрес гр. София, ж.к.“*********, аб. № ********* за периода 01.07.2014г. до 30.04.2016г., сумата от 73.48 лв. – главница за дялово разпределение за периода 01.07.2014г. до 30.04.2016г., сумата от 217.25 лв. – обезщетение за забава за периода от 31.08.2014г. до 29.08.2017г. по отношение на главницата за топлинна енергия, сумата от 16.81 лв. – обезщетение за забава за периода от 31.08.2014г. до 29.08.2017г. по отношение на главницата за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху двете главници за периода от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 11.09.2017г. до окончателното плащане, за 1 които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч. гр. д. № 63097/2017г., СРС, 148 с-в.

В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.

Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат изцяло уважени като основателни и доказани.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество – частично основателна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира следното.

Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл.

59, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в полза на ищеца, с източник – неоснователно обогатяване.

Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД възниква, 2 когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване включва в кумулативна даденост следните елементи: обогатяване на ответника, обедняване на ищеца, които произтичат от един общ факт или обща група факти и това разместване на блага да е настъпило без основание, както и липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

Обогатяването може да е в резултат на спестяване на разходи, които обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване на имуществото му или намаляване на пасивите му. При хипотезата на чл. 59 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, тоест дължи се по-малката от двете суми между обедняването и обогатяването. Размерът на обедняването и обогатяването зависи от конкретната фактическа обстановка, като всъщност това е пазарната стойност на благото, с което ищецът е обеднял, а ответникът се е обогатил. Тази сума ответникът би дължал, а ищецът би получил и в този смисъл е налице обогатяване на ползващия за сметка на обедняването на ищеца.

За да бъде уважен предявеният иск по чл. 59 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже, че през процесния период ответникът е бил собственик на процесния имот, че е потребявал топлинна енергия в имота за стопански нужди, както и е ползвал услугата дялово разпределение, че не е имало годно правно основание ответникът да потребява тази енергия /липса на валидно основание за имуществено разместване в отношенията между двете страни/, стойността и количеството на потребената топлинна енергия и на възнаграждението за дялово разпределение на същата, както и че е поканил ответника да плати сумите.

В конкретния случай твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при пълно и главно доказване на обедняването му до размера и количеството на доставената на ответника през исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяване на разходи за нейното 3 овъзмездяване, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете страни.

Ищецът основава претенциите си на твърдения за липса на сключен между него и ответната страна писмен договор за продажба на ТЕ и реалната доставка на ТЕ до стопанисвания от последния имот. Поддържа, че ответникът е ползвал ТЕ, доставена от ищцовото дружество, без да я заплаща, поради което е налице неоснователно обогатяване на последния и съответно обедняване на ищеца, като имущественото разместване е осъществено при липса на валидно правно основание за това.

Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ). Според § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 г.) "потребител на енергия или природен газ за стопански нужди" е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) и приложима за процесния период, "небитов клиент" е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и клиент на топлинна енергия за небитови нужди - арг. чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.).

Съгласно Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, "битов клиент" означава клиент, купуващ електроенергия за собствена битова консумация, като се изключват търговски или професионални дейности /чл. 2, т. 10/, а 4

"небитов клиент" означава физическо или юридическо лице, купуващо електроенергия, която не е за негови собствени битови нужди, и включва производители и клиенти на едро /чл. 2, т. 11/.

Страните по делото не спорят относно обстоятелството, че между тях не е сключван договор за доставка на топлинна енергия за небитови нужди до горепосочения недвижим имот по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.

По делото не се спори, а и това е видно и от представената справка от Агенция по вписванията и договор за продажба чрез търг, че имотът представлява магазин, тоест ползва се за стопански нужди.

Съгласно Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ВКС по т. д. № 2/2017 г., ОСГК, е прието, че присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на ТЕ за битови нужди, дължащи цената на доставената ТЕ по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на ТЕ за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на ТЕ, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на ТЕ за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената ТЕ. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на ТЕ за битови нужди.

С оглед на изложеното по – горе, се налага извод, че основен критерий за определяне дали се касае за битов или небитов клиент са нуждите, за които се ползва обекта. В случая се установява, че същият е магазин. Доколкото нуждите, за които се ползва ТЕ в конкретен обект, обуславя и вида на 5 правоотношението, което може да възникне с топлопреносното предприятие, не е възможно по отношение на топлоснабдения имот да възникне, както правоотношение по договор за доставка на ТЕ за небитови нужди, така и правоотношение по договор за доставка на ТЕ за битови нужди. Следователно от така събраните по делото доказателства се установява, че в процесния период доставяната до имота топлинна енергия е била използвана за стопански нужди.

По делото не е спорно обстоятелството, че ответникът притежава правото на собственост върху топлоснабдения имот за исковия период, а това е видно и от представената по делото справка от Агенция по вписванията.

Ответникът твърди, че друго – трето лице е ползвало имота, а именно – ЕТ „Н. – Н. Т.“. Видно от представените пред СРС доказателства с решение от 29.09.1992г. на СГС, е регистриран едноличен търговец Н. П. Т. с фирма „Н. – Н. Т.“.

Последователна е съдебната практика, че физическото лице и регистрирания от същото едноличен търговец не съставляват различни правни субекти / така в реш.№ 1012 по дело № 1853/1994 г. и реш.№ 478 по дело № 1399/1993 г. на V г.о. , опр. № 389 по ч.гр.д.№ 269/1996 г. на V г.о. , реш.№ 855 по гр.д.№ 123/2003 г. на ІІ г.о.,опр. № 3709 по ч.гр.д.№ 1654/2008 г. на V г.о., реш.№ 437 по гр.д.№ 70/2011 г. на ІІІ г.о., реш.№ 80 по т.д.№ 287/2011 г. на І т.о. на ВКС и др. /. Регистрацията на едноличен търговец по смисъла на чл.56 и сл. от ТЗ единствено ползва физическото лице, осъществяващо търговска дейност по занятие, за нуждите на водене делата му по търговски начин, като формално отграничава имуществото му от това на физическото лице, с оглед оперативно обслужване на търговската му дейност и правоотношенията с контрахенти, в които встъпва при осъществяване на същата, както и правоотношенията му с фиска. Право на физическото лице е да прецени кое свое имущество да включи в търговското си предприятие или изключи от същото. Имуществото на едноличния търговец обаче, включително като гаранция за интересите на кредиторите, е неразделна част от имуществото на физическото лице и независимо от формалното им отграничаване и с двете същият отговаря, както за задълженията си, възникнали от сделки и действия като търговец, така и за задълженията си по имуществени отношения, в които влиза в частния си живот.