Решение № 2874 от 16.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2874 гр. София, 15.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Г. Ст. Чехларов

Цветина Цолова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Цветина Цолова Въззивно гражданско дело № 20221100512465 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №8731/29.07.2022 г., постановено по гр.д. №1222/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 40 състав е отхвърлен предявеният от „И.-К.“ ЕООД срещу С.

П. М., М.Д.П.-К., К. К. К., В. К. К., Б. К. К., И. Х. М. и Б. Х. М. – лично и в качеството им на законни наследници на починалия в хода на процеса Х.И. М., Н. П. П., С. П. А. – П., Л. Г. П., А. П. П., С. Н. К. и Столична община иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на съдебно решение №8688/30.11.2016 г., постановено по гр.д. №2000/2013 г. по описа на СГС, I-6 състав, с която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ответниците Столична община и „И.-К.“ ЕООД, че ищците С. М., М. П.-К., К. К., В. К., Б. К., И. М., Б. М., Х.

М., Н. П., Г. П., А. П. и С. К., са съсобственици на основание наследство и реституция по ЗВСОНИ на 252,57/1020 идеални части от следния недвижим имот, а именно: поземлен имот с планоснимачен номер 65, бивш парцел II-16 с площ от 734 кв. м. и XX-16 с площ от 284 кв. м., квартал 228 по плана от 1951г., одобрен със Заповед № 591/15.02.1951г., целият с площ от 1020 кв. м., находящ се в гр. София, който имот е част от УПИ-Х с отреждане „за общ. строителство“, кв. 230а, по застроителен, регулационен и кадастрален план за района, одобрен със Заповед № 549/31.12.1980г., а към настоящия момент попада в УПИ XVIII-65, 566, СО, от кв. 229, м. „Лозенец – I част“, съобразно действащия план – ЧИПРЗ за кв. 229, одобрен със Заповед № РД-091 50/03.12.2001г., който УПИ е с площ от 1490 кв. м., и в частта, с която ответникът „И.К.“ ЕООД е осъден да предаде на ищците владението на „гореописания имот“, както и на Решение №323/06.02.2018г., постановено по в.гр.д. № 2773/2017г. по описа на САС, ГО-10 състав, в частта, с която е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която ищците са признати за съсобственици по наследство и реституция по ЗВСОНИ на 252,57/1020 идеални части от поземлен имот с планоснимачен номер 65, бивш парцел II-16 с площ от 734 кв. м. и XX-16 с площ от 284 кв. м., квартал 228 по плана от 1951г., одобрен със Заповед № 591/15.02.1951г., целият с площ от 1020 кв. м., находящ се в гр. София, който имот е част от УПИ-Х с отреждане „за общ. строителство“, кв.

230а, по застроителен, регулационен и кадастрален план за района, одобрен със Заповед № 549/31.12.1980г., а към настоящия момент попада в УПИ XVIII-65, 566, СО, от кв. 229, м. „Лозенец – I част“, съобразно действащия план – ЧИПРЗ за кв. 229, одобрен със Заповед № РД-09- 50/03.12.2001г., който УПИ е с площ от 1490 кв. м., и в частта, с която е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл. 108 ЗС ответникът „И.-К.“ ЕООД е осъден да предаде на ищците владението на УПИ XVIII-65, 566, СО, от кв. 229, м. „Лозенец – I част“, съобразно действащия план – ЧИПРЗ за кв. 229, одобрен със Заповед № РД-09-50/03.12.2001г., който УПИ е с площ от 1490 кв. м.

Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от „И.-К.“ ЕООД, чрез адв. А., в която се излагат съображения за неправилност на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционното решение придава смисъл на атакуваните като нищожни съдебни решения, каквито те нямат. Неправилно първоинстанционният съд по настоящото дело бил определил предмета на делото, по което са постановени двете решения. Предмет на исковете бил не „УПИ XVIII – 65,566 СО, м. Лозенец – I част“ съобразно действащия план – ЧИПРЗ за кв. 229, одобрен със заповед № РД-50/03.12.2001 г., който УПИ е с площ от 1490 кв.м., а част от него с площ от 1020 кв.м. Това било видно още от първата страница на решението на СГС, на стр. 6 и 7. Претендиран от ищците бил имот 1020 кв.м., който е включен в УПИ XVIII – 65,566 СО, м. Лозенец – I част съобразно действащия план – ЧИПЗР за кв. 229, одобрен със заповед № РД-50/03.12.2001 г., който УПИ е с площ от 1490 кв.м., т.е. предмет на иска била реална част от целия имот. Първоинстанционният съд бил констатирал, че няма пречка за реституцията на целия имот поради присъединяване на друг имот към имота на ищците, но изменение на иска не било направено, съответно и съдът не е могъл да се произнесе свръхпетитум – ищците не били претендирали реституция на целия имот. Поддържа се, че ако предмет на делото бил УПИ XVIII – 65,566, СО, от кв. 229, то със съдебните решения би се признала собственост не на 252,57/1020 ид.части, а на 252,57/1490 ид.части, какъвто иск не бил предявен. След като предмет на делото е била реална част, нито от мотивите, нито от 2 диспозитива можело да се установи къде точно попада тази реална част в рамките на целия имот. Поземленият имот с бивш планоснимачен номер 65, бивш парцел II-16 с площ от 734 кв. м. и XX-16 с площ от 284 кв. м., квартал 228 по плана от 1951г., одобрен със Заповед № 591/15.02.1951г., целият с площ от 1020 кв. м., който бил част от УПИ X не бил индивидуализиран с границите си, при положение, че УПИ XVIII – 65,566 СО, м. Лозенец – I част съобразно действащия план – ЧИПЗР за кв. 229, одобрен със заповед № РД-50/03.12.2001 г. е с площ от 1490 кв.м. Отсъствала индивидуализация с граници и на УПИ XVIII – 65,566 СО, м. Лозенец – I част съобразно действащия план – ЧИПЗР за кв. 229. Районният съд изобщо не бил обсъдил тези доводи на ищеца. Пълната неяснота в диспозитива на съдебното решение по установителния иск, рефлектирал и върху диспозитива по осъдителния иск. След като не били очертани границите на правото на собственост не ставало ясно кои точно 1020 кв.м. от целия имот с площ от 1490 кв.м. следвало да бъдат предадени на ищците.

Доказателство за тази неяснота било и обстоятелството, че въззивният съд бил постановил диспозитив не за предаване на въпросните 1020 кв.м., а за предаване на целия УПИ XVIII – 65,566 СО, кв. 229, м. Лозенец – I част, който УПИ е с площ от 1490 кв.м., при положение че право на собственост върху целия УПИ не било установявано. След като въззивният съд бил постановил неясен диспозитив, не било ясно какво потвърждава. Въззивният съд бил формирал решението си по отношение на имот, който към датата на решението не съществувал, което се установявало от представената по делото скица. Напълно несъстоятелен бил изводът на съда, че принудителното изпълнение е възможно, защото ЧСИ можел с вещо лице да определи границите, в които ищците да бъдат въведени във владение, тъй като съдебният изпълнител бил обвързан от изпълнителния титул не можел да индивидуализира подлежащата на предаване част. Несъстоятелен бил и доводът на съда, че нанасянето на имота в кадастралната карта преди постановяване решението на САС било без правно значение. Представената скица била свидетелстващ документ и съдът е следвало да зачете материалната му доказателствена сила. Несъобразяването на този факт би обусловило недопустимост на решението на САС, но когато това се отразявало върху възможността решението да бъде изпълнено, този порок водел до неяснота на волята на съда относно предмета на правото на собственост. Несъстоятелен бил доводът, че ответниците можели да бъдат въведени във владение на целия имот, а не само на притежаваните идеални части, доколкото това противоречало на Тълкувателно р е ш е н и е №3/2020 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо моли съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да прогласи нищожността на съдебно решение №8688/30.11.2016 г., постановено по гр.д. №2000/2013 г. по описа на СГС, I-6 състав и Решение № 323/06.02.2018 г., на Софийски апелативен съд, 10 състав, по в.гр.д. №2773/2017 г. в частите им, в които са се произнесли по установителния и осъдителния искове за собственост.

3

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Столична община, в който се излагат аргументи в подкрепа на подадената въззивна жалба. Налице било разминаване между мотивите и диспозитивите на атакуваните съдебни актове. В хода на предходното дело била влязла в сила нова кадастрална карта на района, видно от скицата към исковата молба, и имотът към настоящия момент бил с площ от 1617 кв.м. Независимо, че площта на била определяща, то от многобройните промени в площта и границите на имота, оставало неясно дали следва да се предаде реална част от имота, която да е изрично идентифицирана или идеална част, която следва да е определена спрямо площта на имота в момента, което правело решенията нищожни. Въззивният съд бил постановил иск за предаване владението върху целия УПИ XVIII – 65,566 СО, кв. 229, м. Лозенец – I част, какъвто иск не бил предявяван. В случая не ставало въпрос за очевидна фактическа грешка, а за пълно разминаване между предмета на иска и постановените диспозитиви.

Депозиран е и отговор на въззивната жалба от И. М., Б. К., К. К. и В. К., чрез адв.

С.Д., в който се излагат съображения за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение.

Подаден е отговор на въззивната жалба и от С. М., М. П.-К., С. К., Л. П., С. А. – П. и Б. Х. М., чрез адв. М.Ц., в който се излагат съображения за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение.

Подаден е отговор на въззивната жаба и от А. П. и Н. П., чрез адв. П., в който се поддържат аргументи за неоснователност на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата освен когато следи за приложението на императивни материалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с направените от въззивницатаищец доводи, съдът излага следните съображения:

В чл. 270, ал. 2 ГПК е уредена процесуалната защита срещу нищожните съдебни решения. Разпоредбата дава възможност да се прогласи нищожност на съдебно решение по исков ред, и то безсрочно /в този смисъл са разясненията, дадени в т. 8 и 9 ППВС №1/1985 г./. Тъй като нищожното съдебно решение създава привидност за признати и присъдени права, а постановилия го съд не може сам да констатира нищожността и да произнесе ново валидно решение, несъмнено е, че обявяването на нищожността може да бъде искана от всяка от страните по делото.

Нищожността на съдебното решение е последица от най-тежкия му порок, който 4 е налице в следните фактически хипотези: постановено е от ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. Всички те касаят начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда – ТР №1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. №1/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му /решение №15 от 26.01.2015 г. по гр.д. №3298/2014 г. на I ГО на ВКС/.

В случая оспорваното решения на СГС, постановено по гр.д. №2000/2013 г. по описа на СГС, I-6 състав, е постановено в писмена форма от надлежен съдебен състав, действащ еднолично, от лице със съдийска правоспособност, подписало съдебния акт, а оспорваното решение на САС , постановено по в.гр.д. № 2773/2017г. по описа на САС, ГО-10 състав – постановено в писмена форма от надлежен съдебен състав, действащ в състав от трима съдии в съответствие с разпоредбата на чл. 20 ГПК, от лица със съдийска правоспособност, подписали съдебния акт.