Решение № 1592 от 04.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1592 гр. София, 27.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Десислава Ал. Алексиева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100512733 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 09.07.2021 год., постановено по гр.дело №37013/2020 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, е признато за установено по предявените от АС. Д. АР. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника следните суми: 8 117.54 лв. – главница по договор за кредит от 01.11.2006 год. и допълнителни споразумения към него от 21.04.2010 год. и 26.08.2011 год., ведно със законна лихва от 16.03.2017 год. до окончателното изплащане, 4 085.22 лв. – законна лихва за периода от 06.04.2012 год. до 15.03.2017 год., 491.39 лв. – лихви и 549.20 лв. – съдебни разноски поради неоснователност на принудителното изпълнение по изпълнително дело №20178480400437 по описа на частен съдебен изпълнител Р.А., образувано по изпълнителен лист от 21.04.2012 год., издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №17321/2012 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в, поради погасяването им по давност и ответникът „ОТП Факторинг България“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца АС. Д. АР. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 927.30 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че по делото било доказано съществуването на правоотношение по договор за кредит между ищеца и „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който били прехвърлени на ответника.

Конкретният размер на задълженията бил установен въз основа на заключението на вещото 1 лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза. Неправилно СРС бил приел, че процесните вземания са погасени по давност. В случая в молбата, с която било поискано образуването на изпълнителното дело срещу ищеца, бил посочен изпълнителен способ. Тази молба била подадена преди да са изтекли повече от 5 години, а първоинстанционният съд бил приел, че първото действие, годно да прекъсне давността, бил наложеният запор върху вземанията на длъжника по банковите му сметки. Този извод не съответствал на задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК. Давността била свързана с поведението на кредитора, а не се влияела от поведението на други лица. По изпълнителното дело имало данни, че заповедта за изпълнение е била връчена на ищеца, тъй като с молба от 29.07.2019 год. негов пълномощник поискал да получи препис от същата.

Правилно СРС бил приел, че всички възражения на длъжника са преклудирани с изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ищецът не бил подал възражение срещу процесната заповед за изпълнение, поради което и не следвало да бъдат обсъждани обстоятелствата, настъпили преди изтичането на срока за възражение. По образуваното изпълнително дело били извършвани регулярно изпълнителни действия, които прекъсвали давността. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата АС. Д. АР. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че може да се спира само неизтекла давност, а в случая изтичането й било факт, настъпил между издаването на изпълнителното основание и първото годно изпълнително действие. Заповедта за изпълнение нямала силата на пресъдено нещо, като давността не можела да се спира и прекъсва с производство, в което длъжникът не участва.

Правилно първоинстанционният съд бил приел, че между датата на издаване на изпълнителния лист – 21.04.2012 год. и датата, на която било извършено изпълнително действие, годно да прекъсне давността – 02.05.2017 год., са изминали повече от 5 години.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане отрицателни установителни искове с правно основание чл.

439, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

Безспорно е във въззивното производство, че на 01.11.2006 год. между „Банка ДСК“ ЕАД и ищеца, като кредитополучател, бил сключен договор за кредит за текущо 2 потребление, по силата на който банката предоставила кредит в размер на 11 000 лв., а ищецът се задължил да го погаси чрез плащането на 89 бр. анюитетни /месечни/ вноски в размер на 169.55 лв. и 7 бр. анюитетни /месечни/ вноски в размер на 209.55 лв., считано от датата на неговото усвояване, ведно с лихва от 12.45 %, съобразно погасителен план.

Изпълнението на задълженията на кредитополучателя /ищеца/ било обезпечено с договор за поръчителство, сключен между банката и Д.А. А. и Х.Х.Г.. С допълнително споразумение от 21.04.2010 год. кредитът бил престуктуриран, като задължението следвало да се погаси чрез плащането на 96 бр. анюитетни /месечни/ вноски с крайна падежна дата 21.04.2018 год., при 14.95 % лихва, съобразно погасителен план, като бил уговорен гратисен период за издължаване на главницата от 6 месеца, считано от 01.05.2010 год. На 26.08.2011 год. било сключено допълнително споразумение, съобразно което страните постигнали съгласие, че към момента на подписването му остатъкът от дълга е в размер на 8 410 лв., а лихвата по кредита възлиза на 14.95 %.

На 21.04.2012 год. в полза на банката били издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело №17321/2012 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в, солидарно срещу ищеца АС. Д. АР. и поръчителите Д.А. А. и Х.Х.Г. за следните суми:

8 117.54 лв. – главница по договор за кредит от 01.11.2006 год. и допълнителни споразумения към него от 21.04.2010 год. и 26.08.2011 год., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2012 год. до окончателното изплащане, 423.24 лв. – договорна лихва за периода от 02.12.2011 год. до 05.04.2012 год., 68.16 лв. – наказателна лихва за периода от 06.03.2012 год. до 05.04.2012 год., 100 лв. – заемни такси, както и за направените разноски по делото в размер на 449.20 лв.

С определение от 12.06.2013 год., постановено по горепосоченото ч.гр.дело, което е влязло в сила на 05.07.2013 год., заповедта за изпълнение и изпълнителният лист в частта им срещу Х.Х.Г. били обезсилени на основание чл. 415, ал. 2 ГПК.

На 30.01.2013 год. бил сключен възмезден договор за цесия между банката и ответното дружество, който има за предмет вземанията, посочени в приемо-предавателен протокол /който е приет като доказателство по делото/, в т.ч. тези по горепосочения договор за кредит от 01.11.2006 год. Банката упълномощила ответника да уведоми всички длъжници за извършената цесия.

Въз основа на горепосочения изпълнителен лист, по молба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД от 17.03.2017 год. било образувано изпълнително дело №20178480400437 по описа на частен съдебен изпълнител Р.А., с рег.№848 на КЧС%, срещу АС. Д. АР. и Д.А. А..

С молбата било поискано налагането на запор върху вземанията на длъжниците по банковите им сметки и възбрана върху недвижим имот, собственост на Д.А. А..

Н а 02.05.2 0 1 7 год. били изпратени запорни съобщения до „Уникредит Булбанк“, получено на 04.05.2017 год., до „Първа инвестиционна банка“ АД, получено на 04.05.2017 год., до „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, получено на 04.05.2017 год., до „Обединена българска банка“ АД, получено на 04.05.2017 год. и до „Банка ДСК“ ЕАД, получено на 04.05.2017 год., с които били наложени запори върху вземанията на ищеца по банковите му 3 сметки.

Междувременно с определение от 18.06.2018 год. /което е влязло в сила на 18.06.2018 год./, постановено по ч.гр.дело №6121/2018 год. по описа на СГС, било отменено разпореждането за незабавно изпълнение, обективирано в горепосочената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, в частта му срещу длъжника Д.А. А., а изпълнителният лист – обезсилен в същата част.

С постановление на частния съдебен изпълнител от 10.08.2018 год. процесното изпълнително дело е било прекратено по отношение на длъжника Д.А. А. на основание чл.

433, ал. 1, т. 4 ГПК.

Не се спори, че по изпълнителното дело от длъжника Д.А. А. била събрана сума в размер на 4 583.84 лв., от която на взискателя били преведени 4 154.94 лв., а в полза на частния съдебен изпълнител била удържана дължимата такса по т. 26 ТТРЗЧСИ в размер на 428.90 лв. /с ДДС/ – виж и удостоверение на л. 274 от първоинстанционното дело.

На 30.10.2018 год. взискателят подал молба до частния съдебен изпълнител, с която поискал налагането на възбрани върху недвижими имоти, собственост на длъжника /ищеца/, които били наложени съответно на 07.12.2018 год. и на 10.01.2019 год.

На 29.07.2019 год. длъжникът /ищецът/ А.А. подал молба до частния съдебен изпълнител, чрез адв. Н.Н. /надлежно упълномощен – виж пълномощно на л. 335 от първоинстанционното дело/, съдържаща искане за издаване на преписи от документи по процесното изпълнително дело, в т.ч. от заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, които били получени от посочения пълномощник на 05.08.2019 год.

/виж молба на л. 336 от първоинстанционното дело/.

На 28.07.2020 год. взискателят подал молба до частния съдебен изпълнител, с която поискал налагането на запор върху банките сметки на длъжника в „Алианц Банк България“ АД. На 30.07.2020 год. било изпратено запорно съобщение до посочената банка, получено на 31.07.2020 год., с което запорът бил наложен.

Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че последното плащане по договора за кредит, преди съдебното му събиране, било осъществено на 27.02.2012 год., като падежиралата, но незаплатена главница била в размер на 8 117.54 лв. – само първите три анюитетни вноски били заплатени, а останалите 77 анюитетни вноски /едната частично/ не били заплатени.

Оспорването на вземания, във връзка с които е била издадена заповед за изпълнение, по общия исков ред, без да е използван специалния ред, предвиден в глава ХХХVІІ „Заповедно производство” от ГПК, е недопустимо. Това произтича от особения характер на производството, уредено в горепосочената глава от ГПК. Касае се за специални процесуални норми, установяващи специфични права /съответно задължения/ – относими само към страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение. Поради 4 характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК. Това разбиране се налага с оглед логиката и духа на уредбата, приета с новия ГПК /в сила от 01.03.2008 год./, защото предвидения специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна защита на интересите му – възражение по чл. 414 ГПК, възражение по чл. 423 ГПК или предявяване на иск по чл. 424 ГПК /в Определение от № 318 от 09.07.2019 год. на ВКС, постановено по ч.гр.дело № 2108/2019 год., ІV г. о., ГК, е прието, че длъжникът може да предяви и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичането на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК/. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само депозирането на възражение от негова страна – дори без да е необходимо мотивиране на това възражение, за да се размести доказателствената тежест и за да бъде заявителят /кредиторът/ задължен да установява вземането си по исков ред, в предвидения за това срок – чл. 415 от ГПК. Пропускането на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не дава основание на длъжника да търси защита, чрез друг иск извън предвидените.