Решение № 95 от 22.03.2022, Районен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. Ловеч, 22.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА П. ЙОРДАНОВА

ИГНАТОВА при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. МАРИНОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА П. ЙОРДАНОВА ИГНАТОВА

Гражданско дело № 20214310101455 по описа за 2021 година

Иск с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.

Постъпила е искова молба от Н. П. Д. от гр. Ловеч, чрез пълномощник адв. М.М., против „СИТИ КЕШ“ ООД – гр. София, в която се твърди, че ищецът е страна по договор за потребителски кредит № 364380/16.10.2019 г., сключен с ответника, като съгласно чл. 3 от договора трябва да върне сумата по кредита, която се явява сума от 233.16 лева при сума на получаване 200.00 лева, при ГПР 49.07%, годишен лихвен процент – 40.05%, при срок на кредита от 37 седмици. Посочва се, че съгласно чл. 8 от договора, ищецът трябва да заплати неустойка в размер на 173.84 лева, разсрочена на 37 седмични вноски, като по този начин общото задължение по договора за паричен заем е в размер на 407.00 лева.

Ищецът счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 8 от договора за потребителски кредит е нищожна, на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, тъй като е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143 ал.

1 от ЗЗП. Изтъква, че уговорената клауза в чл. 8 от договора е нищожна като противоречаща на добрите нрави по смисъла чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации и злепоставяне на неговите интереси с цел извличане на изгода за кредитора. Ищецът счита, че същата клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 т.

5 от ЗЗП, тъй като е необосновано висока. Посочва, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.

Позовава се на съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, като счита, 1 че клаузата в чл. 8 от договора за потребителски кредит, според която се дължи неустойка в размер на 173.84 лева, при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Ищецът счита също, че в случая уговорената неустойка излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване, като в тази връзка се позовава на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Изтъква, че с тази клауза за неустойка се заобикаля и чл. 33 ал. 1 от ЗПК, тъй като в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Счита, че се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПК, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна и по смисъла на чл. 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО.

Също така, според ищеца, е налице нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Позовава се на чл. 3 от Директивата, че неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директивата е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато в случая била и клаузата за неустойка, уговорена в договора.

Не на последно място, ищецът счита, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, според която договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая, според ищеца, в договора за потребителски кредит, който е сключил, е посочена само абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. При това положение не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка.

Въз основа на изложеното и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, ищецът моли да се прогласи нищожност на клаузата по чл. 8 от Договор за потребителски кредит № 364380, сключен между него и ответника „Сити Кеш“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 173.84 лева.

Претендира присъждане и на направените разноски в настоящото производство.

2

В законоустановения едномесечен срок е постъпил писмен отговор от ответника „Сити Кеш“ ООД, чрез пълномощник юрисконсулт Яница Панайотова, с който моли за отхвърляне на предявения иск, като неоснователен и недоказан, както и за присъждане на сторените съдебноделоводни разноски. В отговора са изложени подробни аргументи срещу доводите на ищеца за нищожност на неустоечната клауза на заявените основания.

В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява. В депозирано писмено становище, процесуалният му представител поддържа предявения иск и моли да бъде уважен, както и моли, в негова полза да бъде определен адвокатски хонорар в размер на 300.00 лева, на основание чл. 38 ал. 1, т. 2 от ЗА, за оказване на защита на материално затруднено лице.

Представен е списък на разноски относно претендираното адвокатско възнаграждение.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител и не е ангажирал друго становище, освен изразеното в отговора.

От събраните по делото доказателства, както и от доводите на страните, всички, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено следното:

Установява се, че на 16.10.2019 г. е сключен посочения в исковата молба и приложен към нея Договор за паричен заем № 364380 между ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател, и ищеца Н. П. Д., в качеството на заемател, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя паричен заем в размер на сумата от 200.00 лева, при годишен процент на разходите /ГПР/ 49.7%, фиксиран годишен лихвен процент – 40.05%, с обща сума за плащане – 233.16 лева, която се дължи за срок от 37 седмици, на 37 броя седмични вноски, с дата на първо плащане – 23.10.2019 г. и дата на последно плащане – 01.07.2020 г. /видно от чл. 3, в който са посочени параметрите на отпуснатия заем/. Съгласно чл. 4 ал. 2 от договора, страните декларирали с подписването на договора, че същият е сключен на основание отправено на 16.10.2019 г. искане за заем от заемателя към заемодателя с № 0421060, чийто параметри и условия са описани в предоставените на заемателя от заемодателя Стандартен европейски формуляр и Общи условия към договор за заем, с които заемателят се е запознал подробно и с които се е съгласил изрично и безусловно.

В чл. 6 от договора страните се споразумели договорът за заем да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията на чл. 9 ал. 2 от Общите условия към договора за заем. В чл. 8 от договора се съдържа уговорка, че с подписването на настоящия договор заемателят декларирал, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключване на договора или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.

9 ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, той дължи на заемодателя неустойка в размер на 173.84 лева, с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение 1 към договора за заем.

В чл. 9 ал. 2 от приложимите към договора Общи условия е уговорено, че страните имат право, за обезпечаване изпълнението на договора за заем, да уговорят в самия договор учредяването на някое от следните обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на подробно описани условия; залог върху движима вещ, отговаряща на посочени изисквания; първа по ред ипотека; предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, с посочени изисквания относно срока на банковата гаранция.

3

От заключението на допуснатата по искане на ответника съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че разходите, взети предвид от кредитора при определяне размера на ГПР са до размера на договорените възнаградителни лихви и разходите, които съпътстват договора и изготвянето му. В компонентите за изчисляване на ГПР на процесния кредит не са влезли разходи за неустойка.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Безспорно е възникналото облигационно правоотношение между „Сити Кеш“ ООД, като заемодател, и ищеца, като заемател, в резултат на сключения между тях договор за паричен заем № 364380/16.10.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на ответника паричен заем, а той се е задължил да го върне. Безспорен е и факта на уговорената в чл. 8 от договора неустойка, която се дължи от заемателя в случай, че не предостави договореното в чл. 6 от договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 9 ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем.

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, за прогласяване нищожност на клаузата за неустойка.

Искът е допустим, тъй като е предявен между страните по договорно правоотношение и при наличие на правен интерес от търсената с него защита, доколкото при положително съдебно решение неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца.

Разгледан по същество, искът е основателен.

Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Относно преценката за валидност на уговорка за неустойка и критериите за това съдът съобразява мотивите в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според които условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като неустойката следва да се приеме за нищожна, поради накърняване на добрите нрави, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност трябва да се прави за всеки конкретен случай към датата на сключване на договора и ако към този момент се установи, че единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите й функции, то същата ще бъде нищожна. В случая от начина, по който е уговорена, следва, че тя се дължи единствено поради неизпълнение на уговорено задължение за предоставяне на обезпечение. В този си вид обаче, съдът счита, че клаузата за неустойка не е насочена към стимулиране на длъжника да изпълни основното си задължение /връщане на погасителните вноски по заема в срок/, нито е насочена към обезщетяване на вредите от евентуално неизпълнение на това основно задължение, поради което приема, че същата излиза извън присъщите й функции и следователно е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Отделно от това следва да се отбележи, че въведените многобройни изисквания за обезпечение на потребителския кредит, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде единствено и само предпоставки за начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца заемодател, т.е. въвежда се още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна.