Решение № 6061 от 13.08.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№.................... град София, __.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д.№ 9709 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № III – 144 - 353103 от 06.03.2018 г., постановено по гр. д. № 24389/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІІ Гражданско отделение (ІІІ ГО), 144-ти състав, първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** Б, положителни установителни искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 155 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено, че Е.Б.П., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на ищеца сумата от 1557,84 лв., представляваща главница за доставена, но неизплатена топлинна енергия за периода от 01.01.2005 г. до 30.04.2008 г., в имот с абонатен номер 24224, находящ се в град София, ул. „********, както и лихва в размер на 360,46 лв., за периода от 01.05.2006 г. до 11.03.2009 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.04.2009 г., по гр. д. № 3298, по описа на СРС за 2009 г. С посоченото съдебно решение ищцовото дружество е осъдено, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника сума в размер на 50 лв., представляваща разноски в исковото производство.

Решението е постановено с участието на трето лице помагач, конститутирано на страната на ищеца – „Б.Б.“ ООД

Срещу така постановеното решение в указания законустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат бланкетни доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че неправилно и в противоречие с действителното фактическо положение първоинстанционният съд е приел, че Е.Б. не е титуляр на вещни права върху имота. Твърди се, че видно от приложените доказателства по делото ответникът е титуляр на вещно право на ползване върху имота. Излагат се и неотносими към предмета на делото доводи, че съгласно оспорвания в исковата молба, лицата не са в облигационно правоотношение с останалите съсобственици на процесния имот и във връзка със същото единствено те са клиенти на топлинна енергия. Акцентира се, че понятието „титуляр на партида“ има само счетоводно, а не правно значение. Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено. Претендират се разноски. С молба от 01.04.2019 г. е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Е.Б.П.. В съдебно заседание, проведено на 03.04.2019 г., чрез надлежно упълномощен процесуален представител – адв. В., претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Моли обжалваното първоинстанционно решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно по съображения, изложени в представена по делото писмена защита.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице помагач – „Б.Б.“

ООД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал.

2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете са допустими.

При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

Със заявление от 22.04.2009 г. „Т.С." ЕАД е поискало от СРС издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Е.Б.П., за следните суми: 2 491,35 лв. – главница за доставена, но неизплатена топлинна енергия за периода от 01.01.2005 г. до 30.04.2008 г., за имот с абонатен номер 24224, находящ се в град София, ул. „********, както и за сума в размер на 797,94 лв. – начислена лихва за забава върху главницата за периода от 01.03.2005 г. до 11.03.2009 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.04.2009 г. по гр. д. № 3298, по описа на СРС за 2009 г.

Срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено възражение от длъжника, а на ищеца са дадени указания по реда на чл. 415 ГПК. Във връзка с депозирана от последния искова молба, Софийски районен съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и е образувано гр.д. № 39729/2009 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57-ми състав. С решение от 30.12.2010 г. първоинстанционният съдебен състав е приел за установено по отношение на ответника Е.Б.П., че съществува вземането на ищеца „Т.-С.” ЕАД по горепосочената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 от ГПК за сумата от 1557,84 лв., главница за ползвана и незаплатена топлинна енергия, за периода от 22.04.2006 г. до 30.04.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 22.04.2009 г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 360,46 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.05.2006 г. до 11.03.2009 г. Исковата претенция за разликата до пълните предявени размери е отхвърлена, като неоснователна.

Срещу отхвърлителната част на решението на първоинстанционния съдебен състав е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, във връзка с която е образувано гр.д. № 4969 по описа на Софийски градски съд за 2011 г. С решение на въззивната инстанция от 22.11.2011 г. решението на

СРС е потвърдено в обжалваната част.

Въз основа на молба на ответника Е.Б. за отмяна на постановеното първоинстанционно решение е образувано гр.д. № 4649/2016 г. по описа на ВКС, Второ гражданско отделение. С решение на ВКС от 24.03.2017 г. влязлото в сила решение на СРС е отменено в частта, в която предявената от „Т.С.“ ЕАД искова претенция е уважена, и делото е върнато на СРС за разглеждане от друг състав и извърпване на следващите се съдопроизводствени действия от фазата на връчване на препис от исковата молба на ответника.

В обобщение, Софийски районен съд, Гражданско отделение, ІII Гражданско отделение (ГО), 144-ти състав, е бил сезиран с предявени от въззивника – „Т.С.“ ЕАД срещу ответника обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл.

124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, за суми в размер на 1557, 84 лв. – главница, и 360,46 лв. – лихва.

За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.

Съгласно Закона за енергетиката (ЗЕ) в относимата му за спора редакция, потребител на топлинна енергия за битови нужди е лице – собственик или ползвател на имота, което използва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и форещо водоснабдяване за домакинството си.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.

Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. Разясненията на цитираното тълкувателно решение, въззивният съд намира за приложими към процесния казус независимо от приетите след процесния период изменения в ЗЕ, при съобразяване на фактите по делото с действалата към момента на твърдяното им осъществяване материалноправна законодателна уредба.

В случая не е било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.

Спорен по делото пред първоинстанционния съдебен състав, а и пред въззивната инстанция с оглед непреклудираното възражение на въззивника в тази насока, е въпросът има ли ответникът качеството „клиент“ на топлинна енергия за процесния период по повод ползването на недвижимия имот, за който е начислена топлинната енергия, предмет на установителната искова претенция.