Решение № 25 от 10.05.2021, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. Русе , 10.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Йордан Дамаскинов

Палма Тараланска

Боян Войков при участието на секретаря Ева Димитрова като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно търговско дело № 20214501000074 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Г. В. Т., ЕГН: **********, с адрес гр. Русе, ул. „*** чрез адв. Д.Ф. от АК – София, със съдебен адрес гр. София, ул. „***, против Решение № 1151/14.08.2020 г. по гр.д. № 3512/2019 г. на РС – Русе, в частта, с която е бил отхвърлен предявения от въззивника иск за прогласяване нищожността на сключения между него и „КРЕДИХЕЛП ООД“, ЕИК: 201284228, (понастоящем „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД“) договор за заем код 10062157/13.02.2019 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.

Жалбоподателят счита атакуваното решение за неправилно и за постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички защитни доводи на ищцата и не е мотивирал решението си съобразон разпоредбите на чл. 235, ал.

2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, поради което е нарушил задълженията си съгласно чл.

12 ГПК. Уговорената по процесния договор възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави, тъй като нейният размер бил 39,61%, към който следвало да се добави и скритата под формата на неустойка лихва, с 1 която цената на кредита възлизала на 257,24%. По това твърдение нямало произнасяне на съда. Според практиката на ВКС, макар и да нямало нормативен лимит на договорната лихва, то уговорката за такава, надхвърляща три пъти размера на законната лихва при необезпечените кредити и два пъти този размер при обезпечените противоречала на принципа на справедливостта и добросъвестността. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 и чл. 22 ЗПК лихвата била задължителен реквизит от съдържанието на договорите за потребителски кредит, като нейното невключване в договора има за правна последица изначалната недействителност на кредитната сделка. Кредиторът предоставил на потребителя заблуждаващата информация, че ГПР е 41,59%, но в него не било включено вземането по чл. 12 от Договора, за да заобиколи изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същото следвало да бъде разписано като договорна лихва, но вместо това било отразено като неустойка, защото съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включвали разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на задълженията си по договора.

Вземането по чл. 12 от Договора нямало характера на неустойка, защото не притежавало присъщите и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функция. Това вземане представлявало допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага, поради което същото представлявало печалба, скрита под формата на неустоечна лихва.

Заблуждаването на потребителя относно действителната стойност на ГПР внасяло неравноправие по смисъла на чл. 143 ЗЗП в отношенията между страните. Позовава се на практика на СЕС и ВКС в този смисъл.

Непосочването в договора за потребителски кредит на действителната стойност на прилагания в кредитното правоотношение ГПР, който, според изслушаната съдебна счетоводна експертиза, бил 1 131,70%, съставлявало пряко нарушение на целта на Директива 2008/48. Съобразно чл. 22 ЗПК недействителността на клаузата за ГПР водело до недействителност на цялата кредитна сделка. Моли за отмяната на решението в обжалваната му част.

Претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв за въззивната инстанция.

Въззиваемата страна "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД, ЕИК:

201284228, със седалище и адрес на управление гр. София, ***, чрез адв. В.П.

Г. от АК – София, в законоустановения двуседмичен срок е депозирала отговор, в който счита решението в обжалваната му част за правилно и 2 законосъобразно. Неоснователно било оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд не бил се произнесъл по защитния довод досежно възнаградителната лихва по договор за заем с код 10062157/13.02.2019 г.

Лихвеният процент по договора бил фиксиран и в размер на 39,61%, от което не можело да се направи изводът, че същият е неясен за страните и че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По договора е приложен непроменлив лихвен процент, поради което била неприложима разпоредбата на чл. 33а ЗПК за прилагане на методиката на изчисляване на референтен лихвен процент. Решаващият съд правилно и обосновано приел, че не били налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в индивидуалния договор за заем бил ясно и точно посочен размерът на ГПР, който бил 41,59%.

Легален максимален размер на възнаградителната лихва по потребителски кредит не съществувала, като дължимият лихвен процент по такива договори се регулирал косвено през друг въведен показател, а именно ГПР, чийто максимален размер бил пет пъти този на законната лихва. В него не се включвали разходите при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора за потребителски кредит, поради което вещото лице некоректно е представило неустойката като „оскъпяване“ на кредита. Жалбоподателят бил в неизпълнение на задължението си по чл. 12 от Договора като не е осигурил поръчител в рамките на три дни, отговарящо на посочените в Договора изисквания. Моли за отхвърляне на въззивната жалба срещу решението в обжалваната му част и за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв.

В срока за отговор на въззивната жалба въззиваемата страна е депозирала и насрещна въззивна жалба против решението на първоинстанционния съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Г. В. Т. и "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД, че чл. 12 от договор за заем с код 10062157/13.02.2019 г. е неравноправна клауза и нищожна като противоречаща на добрите нрави. Излага съображения за неправилност, необоснованост и противоречие на решението с материалния закон. Районният съд повратно е тълкувал материалния закон като не е съобразил задължителната съдебна практика и правна доктрина досежно ефекта за страните при индивидуалното договаряне на клаузи. Изводите на съда в този смисъл не били подкрепени с мотиви. Според разпоредбата на чл.

3

146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, която решаващият съд не бил взел под внимание. В ЗПК нямало разпоредби, уреждащи максимални размери на неустойките по един потребителски кредит. Уговореният размер на неустойката нямал за цел неоснователно да обогати кредитора за сметка на длъжника, а да компенсира частично вредите, които били следствие от това, че без поръчител кредитът оставал необезпечен, а по-голяма вреда от неплащането на кредита в сферата на кредитирането нямало. Финансовите институции не можели да привличат публично средства от влогове, за разлика от банките, поради което такъв вид обезпечаване бил най-сериозната гаранция за възвръщаемост на предоставения паричен ресурс. Следвал да се вземе предвид и индивидуално уговорената клауза по чл. 12, ал. 7 от Договора, според която заемателят можел по всяко време да предложи изпълнение и ще дължи само тази част от неустойката, разпределена в погасителните вноски, преди поемането на солидарен дълг по договра за заем от страна на трето лице поръчител. „Пришиването“ на пълния размер на неустойката към общото оскъпяване по кредита било неприемливо и незаконосъобразно, тъй като потребителят ще дължи разходи за неизпълнение в договорените размери до момента, в който реши да изпълни своите задължения или се откаже от договора за заем, т.е. всичко това зависело от неговата воля и поведение, а не от поведението на кредитора, което било законосъобразно и в пълно съзвучие с добрите нрави в обществото. Вещото лице некоректно е представило неустойката като „оскъпяване“ на кредита. Освен това неустойката била индивидуално договорена от страните и в размер, който не бил прекомерен. Според чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия като процесният договор не можел да бъде квалифициран като такъв при общи условия. Задължителната съдебна практика в лицето на Тълкувателно решение № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, приемала, че не е нищожна неустойката, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок до момента, до който може да бъде начислявана. Моли за отмяната на решението в обжалваната му част и за постановяване на ново, с което предявеният от ищеца Г.Т. иск да бъде отхвърлен. Претендира за направените във въззивното 4 производство разноски.

В законоустановения двуседмичен срок първоначалният жалбоподател Г.Т. чрез адв. Д.Ф. е депозирала отговор по насрещната въззивна жалба, в който счита същата за неоснователна, като излага мотиви в същия смисъл като в своята въззивна жалба, с която е инициирала производството по въззивно обжалване.

Депозирана е и частна жалба срещу Определение № 261484/10.12.2020 г. по същото дело на районния съд, с което е оставена без уважение молбата на Д.Ф., в качеството на процесуален представител на Г. В. Т. за допълване на Решение № 260198/05.10.2020 г. по гр.д. № 3512/2019 г. на РС – Русе.

Жалбоподателят се позовава на Решението на СЕС по делата С-94/04 и С202/04. Моли за отмяна на атакуваното определение и за присъждане на адвокатско възнаграждение съобразно чл. 38, ал. 2 ЗАдв отделно и за иска за обявяване на договора за допълнителни услуги за нищожен.

Насрещната страна "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД не е депозирала отговор по частната жалба.

Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явяват процесуално допустими и като такива следва да се разгледат по същество.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Окръжният съд намира подадената от Г. В. Т. въззивна жалба за ОСНОВАТЕЛНА, а по отношение на насрещната въззивна жалба, подадена от "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД, счита, че същата следва да бъде оставена без уважение.

Фактическата обстановка по делото е правилно установена от районния съд, а от друга страна не е и спорна между страните. Спорно се явява само приложението на материалния закон спрямо процесния договор за потребителски заем.

На 13.02.2019 г. между ищцата Г.Т., като заемател, и „КРЕДИХЕЛП“ 5

ООД, ЕИК: 201284228, понастоящем „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, като заемодател, бил сключен договор за заем код 10062157/13.02.2019 г. Същият бил с предмет предоставянето на заем в размер на 409,03 EUR или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева, при който 1 евро се разменяло за 1,95583 лв. Макар и от този текст на договора да не става ясно по какъв начин и в каква валута ще бъде усвояван заемът, в приложение № 1 към договора било посочено като размер на кредита 800 лв. На същата дата бил подписан и документ, озаглавен „Договор за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключен договор за заем код 10062157/13.02.2019 г.“, като според него дружеството заемодател предоставяло на заемателя допълнителни доброволни услуги „Избягване на предсрочна изискуемост“ и „Възможна промяна на погасителен план“. Районният съд първоначално не се е произнесъл с решението си по въпроса за действителността на уговореното в този документ, но след това се е произнесъл с допълнително решение по реда на чл. 250 ГПК, с което е прогласил за нищожен този „Договор за предоставяне на допълнителни услуги“. Същото не е обжалвано между страните и е влязло в сила, поради което настоящият съд не може да го обсъжда.

В договора за заем код 10062157/13.02.2019 г. бил уговорен фиксиран лихвен процент на възнаградителната лихва в размер на 39,61%. При това положение ГПР, според отразеното в договора, възлизал на стойност от 41,59%. Заемателят се задължавал да върне сумата в срок от 26 седмици, като размерът на двуседмичната вноска бил 34,92 евро, с левова равностойност според Приложение № 1 68,30 лв. Общият размер на плащанията по кредита бил 453,98 евро или 887,90 лв. В чл. 12 от Договора за заем било уговорено, че заемателят се задължавал в 3-дневен срок от сключването на договора да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията си по договора чрез осигуряване на трето лице – поръчител, който да отговаря на следните изисквания: да има навършени 25 години, да работи по валидно трудово правоотношение от поне 6 месеца преди сключване на договора, с минимален брутен осигурителен доход 1500 лв., стабилна кредитна история, както и поръчителят да не е активен потребител на заемни продукти на дружеството.

Разпечатката съдържа 38 от 80 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/68b23db2-bcb8-49f9-8246-b18ac1211d12