Решение № 1184 от 28.02.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1184 гр. София, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20231100508276 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 20063131/21.10.2022 г. по гр. д. № 57059/2018 г. по описа на СРС, 162-и състав, е уважен предявеният от Т. И. Н., Т. В. И., Д. С. И., К. С. К., С. Г. М., П. Г. М., Л. Г. Т., Ж. Б. С., М. Д. С., Д. Д. М., Т. Д. И., иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото им на собственост от следното дворно място с идентификатор ***, представляващо дворно място от 1750 кв.м., за който имот са отредени два парцела: УПИ XV-304 (пл. номер 15 за имот 304) и УПИ XIV-304 (пл. номер 16-имот 304) от кв. 39 по план с. Чепинци при съседи по нотариален акт: от две страни – улици, М.Г., Н.Г. и С.Я., ведно с построената в него сграда – сграда с идентификатор ПИ *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-10/16.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящи се в с. Чепинци, община Нови Искър, със застроена площ 95 кв.м., състояща се от три стаи, хол, кухня и антре, като е отхвърлен предявеният иск от Л. Г. Т. и Ж. Б. С., че са собственици върху гореописаните имоти в размер над уважените 1/21 ид.ч. до пълно предявения размер от 1/14 ид.ч., като със същото решение ответникът е осъден да предаде владението върху описаните имоти на ищците съобразно установените им идеални части от правото на собственост.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от ищците иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на сграда с идентификатор ***, представляваща масивна жилищна сграда с площ 64 кв.м., състояща се от стая, кухня и две антрета, построена в дворно място с идентификатор ***, представляващо дворно място от 1750 кв.м., за който имот са отредени два парцела: УПИ XV-304 (пл. номер 15 за имот 304) и УПИ XIV-304 (пл. номер 16-имот 304) от кв. 39 по план с. Чепинци.

С постановеното решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на всеки един от ищците сумата в размер на 73,56 лева – разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК всеки един от ищците е осъден да заплати на ответника сумата по 90,81 лева – разноски за производството пред първоинстанционния съд съобразно 1 отхвърлената част на иска.

По делото е постъпила и въззивна жалба от ищците срещу постановеното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от тях иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на сграда с идентификатор ***, представляваща масивна жилищна сграда, с площ от 64 кв.м., състояща се от стая, кухня и две антрета, построена в дворно място, с идентификатор ***, както и в частта, с която е отказано осъждане на ответника да предаде изцяло владението върху цитирания поземлен имот с двете, построени в него жилищни сгради.

Във въззивната жалба на ищците се съдържат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите.

Оспорват извода на първоинстанционния съд, че ответникът е владял повече от 10 години самостоятелно, явно, необезпокоявано и непрекъснато процесната сграда, като акцентира върху обстоятелството, че се е водил делбен процес по отношение на поземления имот.

Поддържа, че решението противоречи и на чл. 32 ЗС, тъй като от представения и приет по делото протокол, подписан от собствениците, притежаващи 5/7 идеални части от процесния поземлен имот, се установявало, че ако ответникът не заплаща наем, той е следвало да бъде осъден да върне владението върху целия имот.

Въззиваемият ответник оспорва въззивната жалба на ищците. Счита, че решението в обжалваната от ищците част е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Ответникът обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният срещу него ревандикационен иск, че ищците са собственици на следното дворно място с идентификатор ПИ ***, представляващо дворно място от 1750 кв.м., за който имот са отредени два парцела: УПИ XV-304 (пл. номер 15 за имот 304) и УПИ XIV-304 (пл. номер 16-имот 304) от кв. 39 по план с. Чепинци при съседи по нотариален акт: от две страни – улици, М.Г., Н.Г. и С.Я., ведно с построената в него сграда – сграда с идентификатор ПИ *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-10/16.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящи се в с. Чепинци, община Нови Искър, със застроена площ 95 кв.м., състояща се от три стаи, хол, кухня и антре.

Във въззивната жалба на ответника се съдържат доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и необоснованост на фактическите и правни изводи на СРС. Излага подробни правни аргументи в подкрепа на твърдението си, че е придобил процесния имот по давност, като акцентира върху това, че от събраните гласни доказателства чрез разпитите на свидетелите на ищците и на ответника е доказано по безспорен начин, че от 1991 г. е владял процесния имот необезпокоявано и е демонстрирал това свое владение, като не е допускал никого до имота.

Въззиваемите ищци оспорват въззивната жалба на ответника. Считат, че решението в обжалваната от ответника част е правилно и молят същото да бъде потвърдено.

Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. Г. Т. и Ж. Б. С. срещу К. К. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че са собственици на дворно място с идентификатор ***, ведно с построената в него сграда – сграда с идентификатор ***, в размер над уважените 1/21 ид.ч. до пълно предявения размер от 1/14 ид.ч., не е обжалвано и е влязло в законна сила.

С протоколно определение от проведено на 05.04.2024 г. открито съдебно заседание и на основание чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК като писмено доказателство по делото е приет договор за прехвърляне и доброволна делба на недвижим имот. Предвид своевременно оспорване на автентичността на документа и с оглед заявеното от въззивника ответник желание да се ползва от документа, е открито производство по чл. 193 ГПК по оспорване истинността на документа, като в тежест на въззивника ответник е разпределено да установи истинността и автентичността на така представения документ, като е задължен и да представи за справка оригинала на приетия по делото договор за делба. Въззивникът ответник е поискал допускането на съдебнопочеркова експертиза, като с определение от 07.06.2024 г. въззивният съд е допуснал съдебнопочеркова експертиза. Предвид липсата на сравнителни образци от подписите на лицата, чиито подписи са оспорени, са дадени указания на ответника да представи сравнителни образци за целите на изследването неколкократно, но 2 такива не са представени. В последното открито съдебно заседание страната отново е попитана дали има сравнителни образци от подписите, но при отрицателен отговор в тази връзка съдът на основание чл. 253 ГПК е отменил определението, с което е допусната съдебнопочерковата експертиза. Предвид това, че въззивникът ответник не е ангажирал други доказателства за установяване автентичност на подписите, договорът за доброволна делба е изключен от доказателствата по делото, поради което съдът не гради доказателствени изводи върху него.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

За да бъде уважен иск, основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, предмет на иска /т.е. да докаже фактите, от които възниква за него право на собственост върху имота/; вещта да се намира във владение или държане на ответника и ответникът да владее или държи вещта без основание /т.е. за това фактическо състояние да липсва основание в отношенията между страните/. Установяването при условията на пълно и главно доказване на първите две от горепосочените предпоставки е в тежест на ищците - арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.

Ищците основават исковата си претенция за собственост върху съответните идеални части от процесните недвижими имоти въз основа на наследство и се легитимират с нотариален акт от 1980 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, като според акта титуляри на правото на собственост са ищците, или техни наследодатели, заедно с ответника К. А.. Ответникът, от своя страна, по предявения иск в частта относно жилищна сграда с идентификатор ***, представляваща масивна жилищна сграда с площ 64 кв.м., състояща се от стая, кухня и две антрета, построена в дворно място с идентификатор ***, представляващо дворно място от 1750 кв.м., за който имот са отредени два парцела: УПИ XV-304 (пл. номер 15 за имот 304) и УПИ XIV-304 (пл. номер 16-имот 304) от кв. 39 по план с. Чепинци легитимира правото си на собственост с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 13, том I, рег. № 1907, дело № 11 от 2014 г. В подобна хипотеза разпределението на доказателствената тежест следва да се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е фактическият състав на съответното удостоверено в легитимиращия документ придобивно основание, а съдът е длъжен да обсъди в тяхната съвкупност всички доказателства, представени с цел установяване осъществяването на това придобивно основание.

По отношение на дворното място и жилищната сграда, в тежест на ответника е да установи, че е владял имота в продължение на 10 години явно и спокойно.

Страните не спорят, а и видно от представеното удостоверение за наследници, те са наследници на общия им наследодател А.К.М., починал на 28.08.1964 г., и оставил като свои наследници общо 7 деца. Страните не спорят, че след смъртта на А.М. са наследили процесния имот в съответните идеални части. В тази връзка е и представеният по делото нотариален акт за собственост на основание обстоятелствена проверка № 3, том IV, дело 318/90, с който е признато правото на собственост върху дворно място от 1750 кв.м., съставляващи имот пл. № 304, от кв. 39 по плана на с. Чепинци – София, по който имот са отредени парцел XV-304 о XVI-304, последният с неуредени сметки по регулация, при съседи на целия имот: от две страни улици, М.Г., Н.Г. и С.Я., заедно с построените на негово място: едноетажна жилищна сграда за около 95 кв.м., състояща се от три стаи, хол, кухня, антре и масивна жилищна сграда на около 64 кв.м., състояща се от стая, кухня и две антрета, при посочените в нотариалния акт идеални части.

Предвид задължението на въззивния съд да се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба 3 оплаквания и вмененото му във връзка с това правомощие да проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд и доколкото настоящата съдебна инстанция не констатира нарушения на императивни материалноправни норми, настоящата инстанция приема обема на идеални части, установен с първоинстанционното решение.

С оглед релевираното възражение от ответника за изтекла в негова полза придобивна давност, спорен се явява въпросът за основателността на това възражение. Ответникът основава възражението си за придобивна давност, изтекла в негова полза за периода от 1977 г. до 1988 г., като се позовава и на давността, текла в полза на неговите наследодатели.

Основание за придобиване на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтичането на 10-годишен срок на необезпокоявано, трайно и явно владение на имота. Владението е фактическо състояние, като съгласно дефиницията му по чл. 69 ЗС то е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез другиго.