Определение № 880 от 19.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 880 гр. София, 19.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20248002901968 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД и по съвместна касационна жалба на Х. Г. Т., Т. Ж. Т. и Н. Ж. Н., чрез процесуални представители, против Решение № 580 от 15.05.2024 г. по в. гр. д. № 2660/ 2023г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 85 от 02.08.2023 г. по т. д. № 180/2022 г. на Софийския окръжен съд, като краен резултат „Дженерали Застраховане“ АД е било осъдено по предявени искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ да заплати на Х. Г. Т., Т. Ж. Т. и Н. Ж. Н. по 15 000 лв. на всяка от тях.

Касационната жалба на „Дженерали Застраховане“ АД е насочена срещу частта на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на застрахователното дружество да заплати на трите ищци по 15 000 лв. за всяка от тях. Поддържа се, че атакуваното въззивно решение е неправилно и незаконосъобразно, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на сторените разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съдебен акт следва да бъде допуснат до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулирани са следните правни въпроси:

1

1. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните ?“;

2. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението ?“;

3. „Длъжен ли е съдът да посочи всички факти, относими критерии, да ги съпостави с фактите по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за определяне квотата на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат ?“;

4. „Допустимо ли е съдът, при прилагане последиците на чл.300 ГПК по отношение н а водач и при наличието на достатъчно данни за принос над средния (съществен) от страна на пострадалия, да постанови квота, надвишаваща 50 % за пострадалия, с която да намали общия размер на определеното обезщетение за неимуществени вреди ?“;

5. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства ?“;

6. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост ?“;

7. „Определянето на квота за принос на пострадалия в механизма на ПТП и в настъпването на вредоносния за него резултат от ПТП, несъответстваща по тежест на събраните доказателства по делото представлява ли нарушаване принципа за справедливост и адекватност и води ли до очевидна неправилност на решението ?“.

По поставените въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпроси № 1 до № 4 включително - т.2 от ППВС № 4/1968 г. , както и решения по: гр. д. № 1649/2010 г. на IV г. о.; т. д. № 2366/2013 г. на II т. о.; гр. д. № 1863/ 2010 г. на 2

IV г.о.; гр.д. № 421/2009г. на IV г.о.; гр. д. № 761/2010 г.; по въпроси № 5 до № 7 – т. 2 и т. 11 от ППВС № 4/1968 г. , както и решения по: т.д. № 795/2008 г. на II т. о.; т. д. № 916/2011 г. на I т.о.; т. д. № 807/2011г. на II т.о.; т. д. № 2766/2014 г. на I т.о.; т. д. № 146/2019г. на II т.о.; т. д. № 1781/2018 г. на II т. о.; т. д. № 1354/2018 н а II т. о. По така формулираните въпроси се сочи, че е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с довода, че отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с довода, че при определяне на конкретния размер на обезщетението, необходимо да възмезди настъпилите в резултат на процесното ПТП неимуществени вреди, Апелативен съд - София не е съобразил в достатъчна степен и не е обсъдил конкретните обективно съществуващи факти и доказателства - характер, сила и продължителност на претърпените от ищците болки и страдания, социална и битова обвързаност с починалото лице, и други факти и обстоятелства, включително квотата на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението.

Ответниците по касационната жалба - Х. Г. Т., Т. Ж. Т. и Н. Ж. Н., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представят отговор, с който изразяват становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а евентуално – за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените разноски за всички инстанции.

С подадената от Х. Г. Т., Т. Ж. Т. и Н. Ж. Н. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта, с която са отхвърлени предявените от тях искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, за разликата над присъдените по 15 000 лв. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове за разликата над присъдените от по 15 000 лв. до 75 000 лв., или – за сумата от по още 60 000 лв. за всяка от тях, ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 28.12.2018г. до окончателното им изплащане. Претендират и присъждане на направените разноски за всички инстанции.

3

Допускането на касационното обжалване тези касаторите обосновават с наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, релевантни към сочената допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване:

1. „При постановяване на своето решение, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства за да установи реално осъществените факти и обстоятелства, включени в основанието на иска, от което се поражда претендираното от ищците спорно материално право ?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в своето решение всички релевантни, допустими, надлежно събрани доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите практически и правни изводи ?“;

3. „Следва ли въззивното съдебно решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка ?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение ?“;

5. „При прилагането на института на съпричиняването на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД, следва ли поведението на пострадалото лице да се намира в доказана, след съвкупна преценка на всички установени факти и обстоятелства по делото, пряка причинноследствена връзка с непозволеното увреждане и има ли значение дали пострадалият има вина за деликта ?“;

6. „Как следва да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД и следва ли да се направи комплексна преценка на събраните по делото доказателства, като се вземе предвид как всяко едно от действията на увредения и на делинквента се отнасят към увреждането и каква е степента, в която те обективно допринасят за настъпването на вредата ?“;

7. „Какви са критериите за определяне на размера на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на увреденото лице ?“;

4

8. „При определяне на степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие ?“.

По формулираните правни въпроси се твърди, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 – т.2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 2 – решения по: гр. д. № 4528/2021 г. на IV г.о.; гр. д. № 1081/2020 г. на IV г.о.; гр.д. № 3244/ 2016 г. на IV г.о.; гр. д. № 1163/2010 г. на IV г.о. и т. д. № 2381/2021 г. на I т. о.; по въпрос № 3 - решения по: гр.д. № 4744/2008 г. на I г.о.; гр.д. № 943/ 2010 г. на IV г. о. и гр. д. № 1372/2020г. на IV г.о.; по въпрос № 4 – Решение № 116 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 790/2023 г. на ВКС, III г. о.; по въпрос № 5 – т.7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. и решения по: т. д. № 3871/2013 г. на I т. о.; гр. д. № 165/2020 г. на IV г.о.; т. д. № 1858/2013 г. на I т.о.; т.д. № 762/2010 г. на II т. о. и др.; по въпроси № 6, № 7 и № 8 – решения по: гр. д. № 60304/2016 г. на IV г. о.; т. д. № 2082/2020 г. на II т. о.; т. д. № 1495/2021 г. на I т. о.; т. д. № 1677/2017 г. на I т. о.; по т. д. № 1600/2020г. на II т.о.; т. д. № 1999/2020 г. на I т. о.; т. д. № 2767/2018 г. на I т. о. и др. Сочи се и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт с довода, че същият е очевидно неправилен, досежно акцесорните искове с правно основание чл.497 КЗ, свързано с произнасянето на въззивния съд в противоречие с императивната норма на чл.120 ЗЗД и служебното прилагане института на давността по отношение на част от лихвите върху застрахователните обезщетения без направено възражение от страна на ответника.

Ответникът - „Дженерали Застраховане“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразяват становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

5

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявени от Х. Г. Т., Т. Ж. Т. и Н. Ж. Н. срещу „Дженерали Застраховане“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им Живко Тодоров Тодореов, съответно – съпруг и баща, в размер на по 75 000 лв. за всяка от ищците /над платените им до предявяване на исковете суми от по 45 000 лв./, ведно със законната лихва върху всяка от претендираните суми, считано от 28.12.2018г., до окончателното им изплащане. С постановеното по спора решение Софийският окръжен съд е приел, че справедливият размер на обезщетението на всяка ищца възлиза на 150 000 лв., което поради прието съпричиняване от 50 % от страна на пострадалия е редуцирано на 75 000 лв., от които след приспадане на доброволно изплатените по 45 000 лв., като краен резултат претенциите са уважени за сумите от по 30 000 лв., съответно отхвърлени за разликата до пълно предявените размери от по 75 000 лв.