Решение № 196 от 15.07.2025, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 196 гр. Смолян, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова при участието на секретаря Софка М. Димитрова като разгледа докладваното от Росица Н. Кокудева Въззивно гражданско дело № 20255400500255 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258-чл.273 ГПК.

С обжалваното решение №138/28.04.2025г по гр.д. №189/2025г Смолянският районен съд е осъдил Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението „- МВР -гр.С., представлявана от директора А. Д., да заплати на М. Я. Т. от гр.С. , сумата от 3017,71 лв., представляваща дължимото допълнително възнаграждение за положен и незаплатен нощен труд за периода 29.01.2022г. до 29.01.2025г, получени в резултат на преизчисляване на положените часове нощен труд с коефициент 1,143, сумата от 513,60 лв., представляваща мораторна лихва за забава, считано от 1-во число на месеца, следващ тримесечния период, за който се дължи възнаграждението до датата на предявяване на иска - 29.01.2025г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска 29.01.2025г. до окончателното й изплащане.Със същото решение е осъдил ГД „Пожарна безопасност и защита на населението „-МВР гр.С. да заплати на М. Я. Т. разноски по водене на делото в размер на 500,00 лв. за адвокатско възнаграждение,а по сметка на районен съд –Смолян да заплати ДТ върху уважените искове в размер на 170,71 лв., както и разноски за експертиза в размер на 150,00 лв.

Постъпила е въззивна жалба с вх.№4765/30.05.2025г от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението „-МВР гр.С.,чрез юриск. С. С. против решение №138/28.04.2025г по гр.д. №189/2025г по описа на районен съд. Смолян като счита същото за неправилно, поради 1 неправилно приложение на материалния закон и необосновано и моли за отмяната му и постановяване на друго, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени. Не споделя мотивите на районния съд ,че ако се приложи ТР № 1/15.03.2023 г. на ВКС, полицаите и пожарникарите - държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи на смени и полагащи нощен труд биха били поставени в по-неблагоприятно положение, както спрямо държавни служители по същия чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, които не работят на смени и не полагат нощен труд, така и спрямо полагащи нощен труд работници по КТ, без да се открива тази разлика в положението да е обусловена от разумен и обективен критерий, т.е., от допустима от закона цел. Установява ,че с първоинстанционния съдебен акт, отново се прави анализ на действалата в миналото специална подзаконова нормативна уредба, визираща разпоредбата на чл. 31, ал.2 от Наредба № 8121з407 от 11.08.2014 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режим на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР, в която било предвидено, че при сумиране и отчитане на отработеното време, общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа да се умножават по 0,143, като полученото число се сумира с общият брой отработени часове за отчетният период. Твърди ,че същата очевидно , неотносима за процесният период е отменена с Наредба № 8121з592/25.05.2015 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, режима на дежурство, време за отдих и почивките на държавните служители в МВР, отменена с Решение № 8585/1 1.07.2016 г. на ВАС по адм.д. № 5450/2016 г. и Наредба № 81213-776/29.07.2016 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР. Счита ,че правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение не съответстват на действащото законодателство, същите не споделят изведената още с отговора на исковата молба теза, още повече, че те не съответстват и на общоприети правни принципи и норми, приложими иначе за всички останали случаи. Намира ,че това разрешение на практика създава прецедент по отношение на разрешаването на един конкретен правен спор, създавайки неяснота за това как така, относно едни служители на МВР, по отношение на отчитането и заплащането на нощния труд се прилага едновременно специалния закон и общия правен ред по КТ, а спрямо други такива последния не се прилага.

Защото законовата норма в специалния закон е ясна и непротиворечива, като на служителя е заплатено съответстващото му се по закон определено възнаграждение за положен нощен труд, съобразно работното му време с отчитане на законовата делегация, като работодателят е спазил и изплатил дължимото в нормативно предвиденият размер. Счита ,че обратното интерпретиране на закона по смисъл и цел е белег за неприлагането му.

Намира ,че в настоящия случай съдът определя за неприложими действащи правни норми, игнорира волята законодателя и по този начин създава предпоставки да създаде този прецедент и неравнопоставеност по отношение 2 н а служителите полагащи нощен труд в МВР. Счита ,че този прецедент е резултат и от констатната съдебна практика на Окръжен съд - Смолян, взета предвид от първоинстанционния съд, която не кореспондира със същата такава в останалите окръжни съдилища в страната и тази на ВКС. Припомням на уважаемия въззивен съд, две съдебни решения - Решение № 130 от 23.03.2023 г. по в.гр.дело № 71/2023 по описа на Окръжен съд - Смолян за 2023 г., както и Решение № 131 от 24.03.2023 г. по в.гр.дело № 67/2023 по описа на Окръжен съд - Смолян за 2023 г., постановени след Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, които на практика се съобразяват с разрешението на поставения за тълкуване пред най-висшия в страната съд въпрос. С решенията счита ,че се отговаря и на спорния поставен и очевидно основен въпрос в производството. Същите се съобразяват и разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, според която тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Счита ,че трайната съдебна практика на ВКС се затвърждава с постановените решения ,които цитира във въззивната жалба Установява ,че в своето съдебно решение първоинстанционният съдебен състав не е посочил, защо според него не следва да бъде приложен чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт. Неясно е и дали счита същия за неприложим. Счита ,че районния съд мотивира неправилна приложимост с неотносима към процесното правоотношение по ЗМВР норма на чл. 50а, ал.2 от Закона за държавният служител, като сторената аналогия на правни норми счита ,че е ирелевантна, с оглед на чл.

46, ал.2 от ЗНА. От мотивите намира ,че е видно, че в производството се търси друг начин за овъзмездяване на въззиваемата страна за тежестта на нощният труд, като съдебният състав счита за единствен такъв само методиката на чл. 9, ал.2 НСОРЗ. Използваната аналогия от съдебният състав намира за неправилна, тъй като са налице действащи приложими законови норми по специалният ЗМВР, а със изложените доводи в съдебното решение не се и идентифицира основен правен принцип, обуславящ запълване на празнота в правото, като на неоносими правни норми се придава регулираща функция, каквото същите не притежават. Горното счита ,че е при липса аргументация, тъй като съдебният състав прилага аналогия при тълкуване на правни норми, чието изясняване на съдържание вече е сторено с тълкувателно решение на ВКС.В този смисъл твърди, че не е налице юридическа непълнота, още повече е и неправилно същата аналогия да бъде отнесена към правото на ЕС, както е сторил съдебният състав, като приема, че прилагането на чл. 9, ал.2 НСОРЗ е в изпълнение на предвиденото в чл. 12, буква „а” от Директивата задължение да се предприемат необходимите мерки, така че работниците, които полагат с нощен труд и работниците на смени да се ползват с подходяща за естеството на работата им защита, което от друга страна счита ,че е прерогатив на законодателни решения, каквито са налице, а в конкретният случай в настоящото съдебно производство и като мерки и като защита съществуват, съобразно нормите на ЗМВР и в унисон с Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003 г. относно 3 някои аспекти на организацията на работното време.

Счита ,че директивата обвързва всяка държава членка, до която е адресирана по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, но на националните власти им е оставена свобода на избор на формите и средствата за неговото постигане. Същата регламентира целта, а националният законодател урежда тези средства за постигането й, което нееднократно е сочено в постановените решения по отправени преюдициални запитвания. С отчитане на принципа, че директивата няма общо обвързващо действие за разлика от други актове на Съюза, т.е държавата разполага с правото да решава самостоятелно какви неободими мерки да предприеме за ефективно въвеждане на акта, което видно, както от националната съдебна практика, така и от дадените разрешения на СЕС по отправените преюдициални запитвания е сторено. В този смисъл счита ,че директивата е субсидиарният правен инструмент, а не нормата на чл. 9, ал.2 от НСОРЗ, като транспонирането й в националното законодателство не е предмет на решване на спора в постановените решения на СЕС.

Намира за неправилен и необоснован извода на съдебният състав, че същевремнно полицаите и пожарникарите не могат да се възползват от методиката по чл. 9, ал.2 НСОРЗ, от която пък се ползват работещите по КТ в частният сектор .Счита ,че превръщането на часовете положен нощен труд с коефицент в частният сектор по КТ е за целите на заплащането на трудовото възнаграждение, а не за компенсиране на тежестта на нощният труд.Това счита ,че е така и поради продължителността на работното време през нощта и деня. Самата директива ,на която се позовава съдебният състав счита ,че не разглежда аспекти на трудовите възнаграждения, а засяга тези свързани с организацията на работното време, междудневни и междуседмични почивки, почивките в работно време, максимална продължителност на седмичното работно време и някои аспекти на нощният труд, работата на смени и режима на работа, като относно продължителността на нощният труд, съобразно разпоредбите не надвишава средно 8 часа за всеки 24 часов период. Що се отнася до съотношението между нормалната продължителност на нощния труд и нормалната продължителност на труда през деня, СЕС най-напред отбелязва, че нито една от разпоредбите на Директива 2003/88/ЕО не съдържа указание по този въпрос. Счита ,че тя установява само минимални изисквания, които включват изискването за максимална продължителност на нощния труд от осем часа за всеки период от 24 часа. Освен това, като предвижда задължението да се предприемат необходимите мерки, така че работниците, които полагат нощен труд, да се ползват с подходяща за естеството на работата им защита, то Директивата счита ,че оставя известна свобода на преценка на държавите членки по този въпрос.

В първоинстанционното производство се твърди, че е положен нощен труд, който не е заплатен. Целта на коефициент 1.143 в общото гражданско законодателство е да определи така възнаграждението на работника или служителя по трудово правоотношение, че когато той работи 7 часа през нощта, да получава трудово възнаграждение за 8 часа. Счита ,че неправилно и необосновано е в настоящото производство да се приеме да се делят 8 часа 4 към 7 часа, за да се формира коефицент 1,143 съобразно Кодекса на труда, тъй като въззиваемият действително е работил 8 часа нощен труд. Превръщането на нощните часове в дневни, съгласно НСОРЗ, е установено с цел увеличено заплащане на нощния труд, а по ЗМВР такова се заплаща по силата на нарочна заповед. В този смисъл изводът на първоинстанционният съд намира , ч е е необоснован, неправилен, в противоречие с материалният закон и тълкувателно решение на ВКС по този въпрос.