Определение № 1004 от 01.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1004 гр. София, 01.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Анжелина Христова

Никола Чомпалов като разгледа докладваното от Никола Чомпалов Касационно търговско дело № 20268002900013 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, чрез Министерство на енергетиката, срещу решение № 145/11.03.2025 г. по в.т.д. № 573/2024 г. на САС, с което е потвърдено решение № 382/13.03.2024 г. по т.д. № 333/23 г. на СГС – за отхвърляне на предявените от жалбоподателя срещу „Интермонтажи“ ЕООД искове за установяване, че в негова полза съществуват вземания в размер на 108 052,92 лв. – концесионно плащане по договор от 16.11.2011 г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2 ал.1, т.5 ЗПБ за строителни материали /пясък и чакъл/ от находище „Хумни дол“, участък Северен и участък Южен в землището на с.Доброселец за периодите 01.07.2011 г. – 31.12.2013 г. и 01.01.2017 г. – 31.12.2019 г.; за мораторна неустойка по чл.33 ал.1 от договора в размер на 39 398,03 лв. за периода 31.01.2012 г. – 10.03.2020 г. и за моратона неустойка по чл.34 ал.1 от договора в размер на 83 363,04 лв. за периода 16.01.2012 г. – 10.03.2020 г., за които вземания е издадена заповед по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 15499/20 г. на СРС. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изложени са съображения, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на чл.61 ал.7 ЗПБ, който предвижда, че концесионерът дължи концесионно възнаграждение, независимо от крайния финансов резултат от дейността. Оспорва се да е формирана сила на пресъдено нещо по спор за дължимостта на концесионно възнаграждение за друг период по процесния договор, защото в т.18 от ТР 1/2001 г. на ОСГК е предвидено, че със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на съдебното решение, но не и неговите мотиви. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, защото не е обсъдил писмо изх. № КОС 01-1177/16.04.2014 г., в което ответникът е признал своето 1 задължение за минимално концесионно възнаграждение. Наведен е довод, че според нормата на пар.1, т.20 от ДР на ЗООС възложител на инвестиционно предложение по ЗООС и Наредба за условията и реда за извършване на оценка на въздействието върху околната среда е концесионерът, поради което ответникът като такъв е бил длъжен да се снабди с положително решение по ОВОС. Поддържа се, че след като в чл.2 от договора е уговорено, че добивът на подземното богатство започва след влизане в сила на положително решение по ОВОС, концесионерът има качеството на инвеститор по смисъла на пар.1, т.20 от ДР на ЗООС и е следвало да се снабди с решение по ОВОС.

Ответникът, макар да има интерес от стопанската експлоатация на находището, не се е снабдил с положително решение по ОВОС, поради което по негова вина действието на концесията е било спряно на основание чл.68 ал.3 ЗПБ, но това не го освобождава от задължението за плащане на концесионно възнаграждение в минимален размер – по аргумент от правилото на чл.61 ал.7 /предишна ал.5/ ЗПБ. Повдигнато е и възражение, че въззивният съд не е изложил мотиви за правилото на чл.61 ал.5 /сега ал.7/ ЗПБ – че се дължи от концесионера възнаграждение, независимо от крайния финансов резултат, както и за това, че задължението на концесионера да се сдобие с решение по ОВОС произтича „ех lege“, защото той има качеството на инвеститор, на възложител. Иска се от касатора да се отмени въззивното решение и да се уважат предявените от него установителни искове.

Ответникът „Интермонтажи“ ЕООД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на спора пред него са искове по чл.79 ЗЗД, вр. с чл.61 ЗПБ за концесионно възнаграждение по договор за концесия от 16.11.2011 г., претендирано за периодите 01.07.2011 г. - 31.12.2013 г. и 01.01.2017 г. - 31.12.2019 г.

Констатирано е, че с влязло в сила решение N 392/22.02.2018 г. на СГС по т.д.

N 1641/17 г., постановено между страните, са отхвърлени предявените от ищеца на идентично правно основание искове за концесионно възнаграждение по процесния договор - за първото и за второто шестмесечие на 2014 г., 2015 г. и на 2016 г. Поради констатацията за това, че изложените от ищеца правопораждащи факти са едни и същи по съдържание и основание с обхванатите от обективните предели на СПН факти, наличието на установена обективна невъзможност за ответника да извършва добив на подземни богатства е пречка за възникването в полза на ищеца на вземане за 2 концесионно възнаграждение. Решаващият съд е намерил, че решението на СГС формира сила на пресъдено нещо относно основанието на иска и преклудира възраженията срещу правопораждащите факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, поради което е приел е, че поради наличието на обективна пречка ответникът да извършва добив от находището – липсва одобрен ОВОС, е отречено съществуването в полза на ищеца на право на концесионно възнаграждение. Прието е, че възраженията на ищеца срещу липсата на обективна пречка да се извършва от ответника добив на подземни богатства, не следва да се обсъждат, тъй като по отношение на този факт е формирана сила на пресъдено нещо.

Като допълнение решаващият съд е изложил и мотиви, че концесионната площ е разположена в защитени зони от Европейската мрежа „Натура 2000“ Сакар с код BG 212 за опазване на местообитанията и „Сакар“ с код BG 2021 за опазване на птиците и на основание пар.4 ПЗР от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка на съвместимост на планове, програми проекти и инвестиционни предложения с предмета и целите на опазване на защитените зони е необходимо да се извърши ОВОС за инвестиционно предложение – чл.93 ал.2 ЗООС. Решаващият съд е приел, че по смисъла на пар.1, т.20 от ДР на ЗООС възложител на инвестиционно предложение за издаване на положително решение по ОВОС, след влизането на което според договора може да започне добивът на подземни богатства, е обществен орган, физическо или юридическо лице, което по реда на специален закон, нормативен или административен акт има права да инициира или да кандидатства за одобряване на инвестиционно предложение, но ответникът няма такова качество, а и в договора не е предвидено негово задължение да инициира процедура по ОВОС. Не е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника за задълженията по договора, защото той поради обективна причина – липса на ОВОС, реално не е извършвал концесионна дейност по добив, а само при добив се дължи на основание чл.61 ал.5 ЗПБ концесионно възнаграждение в минимален размер.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК – I. 1. „Концесионер на концесия за добив на подземни богатства с пряко предоставени концесионни права, в условията на чл.29 ал.1, т.2 ЗПБ / като титуляр на удостоверение за направено търговско откритие на находище за добив на подземни богатства/ ще има ли качеството на възложител на инвестиционно предложение по смисъла на пар.1, т.20 от ДР на ЗООС по отношение на концесионната площ и добивните дейности, които ще се осъществяват в същата?“

2. „Дължи ли се възнаграждение по концесионен договор за добив на подземни богатства, в случай че от находището не се извършва добив на подземни богатства поради липса на предпоставки, уговорени в концесионния договор за започване на добив от находището, чието реализиране е право и 3 задължение на концесионера?“

3. „Адресат ли е концесионерът на задължението по ЗООС за провеждане на процедура за получаване на ОВОС за реализиране на инвестиционно намерение?“

4. “Следва ли концесионерът да понесе риск от липсата на решение за ОВОС на директора на РИОСВ?“

5. „Дължи ли се възнаграждение по концесионен договор при все, че към момента на сключването му е било налице положително и валидно решение за ОВОС съгласно действащото към същия момент законодателство, но концесионерът не е предприел действие да реализира концесията?“ 6. „Фактът на спирането на действието на концесията за добив на подземни богатства, извършено на основание чл.68 ал.1 ЗПБ, има ли като краен правен ефект, както спиране упражняването на правата на концесионера по договора за концесия за добив на подземни богатства, така и спиране изпълнението на задълженията по концесионния договор за времето на спирането?“ 7. „В случай на спиране на действието на договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства в условията на чл.68 ал.1 ЗПБ поради нарушаване клаузите на сключения концесионен договор /неизпълнение на задължението за заплащане на минималното концесионно възнаграждение/, дължи ли концесионерът плащане на минималното концесионно възнаграждение за периода на спиране?“

8. „Дължи ли се концесионно плащане по чл.61 ЗПБ по действащ концесионен договор за добив на подземни богатства, в случаите, при които находището не се ползва от концесионера по стопанското предназначение и от него не се извършва добивна дейност /т.е не се извличат от подземните недра подземните богатства, предмет на концесионния договор/?“ Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК касаторът е обосновал с твърдението, че крайните изводи на въззивния съд относно прилагането на чл.61 ал.7 /предишна ал.5/ ЗПБ, както и относно последиците на чл.68 ал.3 ЗПБ при спиране действието на договор за концесия за добив на подземни богатства са в противоречие с решение № 68/16.06.2020 г. по т.д. № 932/2019 г. на ВКС.

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.3 ГПК по първи въпрос се обосновава с твърдението, че липсва съдебна практика по правния въпрос, свързан с прилагането на пар.1, т.20 от ДР на ЗООС, а по останалите въпроси се сочи, че липсва съдебна практика относно задължителния характер на минималното концесионно възнаграждение по чл.61 ал.7 /предишна ал.5/ ЗПБ и това, че формулираните материалноправни въпроси по прилагането на тази норма са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

II. 1. „Обвързани ли са страните от силата на пресъдено нещо, когато помежду им е решен спор относно изпълнението на договор, но за друг времеви период, допустимо ли е да се обсъждат доводите и основанията за дължимост на вземане на ищеца, след като искът му, основан на същия 4 договор, е бил отхвърлен за друг период?

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК се обоснова с твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 128/16.05.2019 г. по гр.д. № 4274/2018 г. на ВКС, решение № 317/12.02.2019 г. по т.д. № 796/2018 г. на ВКС, решение № 60081/26.07.2021 г. по т.д. № 95/2020 г. на ВКС.

2. “Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да обсъди всички релевантни, допустими, надлежно събрани доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите изводи?“ Сочи се от касатора, че крайните изводи на въззивния съд са в противоречие с решение № 60116/19.11.2021 г. по т.д. № 1459/2020 г. на ВКС, с т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. 1/2000 на ОСГК на ВКС, както и с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГК на ВКС.

III. Посочено е основание по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, произтичаща по твърдения на касатора от неправилното произнасяне на въззивния съд при прилагането на чл.61 ал.7 /предишна ал.5/ ЗПБ и на чл.68 ал.3 ЗПБ, които предвиждат дължимост на концесионно възнаграждение в минимален размер и по време на спиране на концесията, през което време концесионерът няма право да упражнява дейността и да упражнява правата си по договора.