Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 4372 от 15.09.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 4161/2025
Вид
Определение № 4372
Подписан
15.09.2026
В сила
15.09.2026
Състав
Дияна Ценева, Елизабет Петрова, Милена Даскалова

Цитирани разпоредби

  • чл. 124, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 193 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.281, т.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.284, ал.3, т.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.288 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 81 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 292, ал.3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 45, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 5, ал. 1 · Закон за наследството
  • чл. 108 · Закон за собствеността
  • чл. 68 · Закон за собствеността
  • чл. 68, ал. 2 · Закон за собствеността
  • чл. 69 · Закон за собствеността

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4372 гр. София, 15.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Милена Даскалова

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Касационно гражданско дело № 20258002104161 по описа за 2025 година

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от П. А. А. и П. С. П., и двамата представлявани от адвокат Н., против решение № 1431 от 12.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 5363/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.09.2023 г., постановено по гр.д. № 56711/2020 г. по описа на СРС, с което е уважен предявеният от С. Я. К. срещу П. А. иск с правно основание чл. 108 от ЗС, като ищцата е призната за собственик въз основа на законово наследствено правоприемство от Я. К. на апартамент № 31, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 42, 04 кв.м., ведно със зимнично помещение № 31, с полезна площ от 2,4 кв.м., заедно с 0, 740 % ид. части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на АГКК, като на основание чл. 108 от ЗС ответницата е осъдена да предаде владението върху гореописания имот. Със същото решение са отхвърлени насрещните искове, както следва: предявените от П. А. срещу С. К. осъдителни искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД за присъждане на следните суми: 24 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 50 000 лв., представляваща разходи за извършени подобрения в процесния имот през 2011г. - 2012г., като 1 погасен по давност; 10 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за положени грижи за Я. К. за периода от 2006 г. до неговата смърт; 10 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за положени грижи за Я. К. за периода от 2006 г. до неговата смърт; 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при отнемане по скрит начин на процесния имот на 30.06.2017 г. Отхвърлен е и предявеният от П. С. П. и П. А. /конституирани на мястото на починалата в хода на производството ищца по насрещния иск Д. П./ иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 333, 33 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на факта, че в периода от 2004 г. до 2006 г. е полагала грижи за наследодателя на ответницата по насрещния иск.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо, по съществонеправилно. Поддържат, че докладът по делото е непълен, че са били процесуално изненадани от приетото от съда. Поддържат, че решението е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат, че решението следва да бъде допуснато до касация поради недопустимост, очевидна неправилност и поради това, че това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Посочват следните въпроси като правни :

1. Има ли ограничение на доказателствата и доказателствените средства при оборване на материалната доказателствена сила на акт за раждане и поспециално – при наличие на писмено доказателство, подписано от страна по акта за раждане, оборващо неговата истинност, допустимо ли е извършване на кръвно-групова експертиза, за да се установи дали е неистинен фактът на вписване в акта за раждане на конкретно лице за баща на детето?

Депозиран е отговор на касационната жалба от С. Я. К., представлявана от адвокат Д., с който се заявява неоснователност на искането за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. По същество се поддържа, че решението е правилно и законосъобразно.

2

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна- ответник по иск за защита на право на собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, съставът на СГС е посочил, че по предявеният иск за защита на право на собственост ищцата обосновавала претенцията си с твърдение, че е наследник – дъщеря - на собственика на имота Я. К.. Произходът й се установавял от представени личен регистрационен картон на Я. К., в който било вписано, че същият има дете – С., удостоверение за раждане – дубликат, от което било видно, че баща на ищцата е Я. К., удостоверение за наследици от 15.06.2018 г., от което се установявало, че Я. К. е починал на 05.07.2016 г. и е оставил наследник по закон С. К.. Съдът е установил, че ответницата Д. П. /починала в хода на висящото първоинстанционно производство/ била обвързана от СПН на решение, постановено по гр.д. № 11439/2017 г. по описа на РС – Пловдив, с което са били отхвърлени исковете й срещу Община Пловдив, С. К. и нейната майка Л. З., с правно основание чл. 124, ал. 4 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че документите – акт за раждане № 698/24.07.1986 г. на Община Пловдив и удостоверение за раждане № 003840/29.08.1986 г. на Община Пловдив- са неистински /неверни и неавтентични/ документи. Ответницата П. А. също оспорвала верността на представените удостоверение за раждане, личен регистрационен картон и удостоверение за наследници с възражения, че същите били издадени при условията на затаяване на истина или при казване на неистина, като поддържала, че имало данни, че друго лице, а не Я., било баща на ищцата .

Въззивният съд е посочил, че оспорванията, поддържани от тази ответница, представлявали оспорване на произход от баща. Посочил е, че това оспорване може да стане само чрез предявяването на иск, регламентиран изрично в СК, от легитимирани лица и в преклузивните срокове, посочени в закона, но не и в производство по оспорване на акта за раждане в качеството му на официален 3 документ. Посочил е, че актът за раждане би бил неверен като документ, само ако длъжностното лице неправилно е отразило, че баща е лице, което или не е припознало детето или не е съпруг на майката, като вместо едно лице е посочено друго, спрямо което не намира приложение презумпцията за бащинство. Посочил е, че исковете за произход се различат от оспорването на документа по чл. 193 от ГПК, респективно от иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК по това, че техен предмет е произходът като биологична връзка между две лица, а не произходът като констатация на длъжностното лице, че са налице предпоставките за приложение на презумпцията за бащинство или пък, че едно лице е припознало друго. Съдът е приел, че наведените от ответницата възражения по същество представлявали оспорване на презумпцията за бащинство по чл. 32, ал. 1 от СК /отм./. Съдът се е позовал на практика на ВКС /решение по гр. д. № 181/2011 г. по описа на ВКС, ІV ГО и решение по гр.д. № 2779/2017г. на ВКС, ІІ ГО/, съгласно която извън посочени в закона лица и срокове, установяване и оспорване на произход са недопустими.

Съдебният състав е посочил още, че ответницата П. А. нямала правен интерес да оспорва произхода на ищцата от Я. К., тъй като това оспорване не би имало за последица придобиване на права по наследяване от Я.. С оглед изложеното съдът е възприел извод, че ищцата е доказала активната си материална легитимация на титуляр на правото на собственост върху процесния имот въз основа на законово наследствено правоприемство от Я. К.. Представените официални свидетелстващи документи – личен регистрационен картон, удостоверение за раждане и удостоверение за наследници, установявали с обвързваща съда материална доказателствена сила обективираните в същите обстоятелства относно родствените връзки между ищцата и Я. К. /предвид липсата на проведено успешно оспорване на същите документи по реда на чл.

193 от ГПК/. С. К. била призована към наследяване като единствен наследник от първи ред – низходяща по права линия от първа степен и на основание чл.

5, ал. 1 ЗН същата придобила наследството на Я. К. като съвкупност от права и задължения, като включително придобила, считано от откриване на наследството – 05.07.2016г., правото на собственост върху спорния имот.

По отношение на възражението на ответниците, че са собственици на имота въз основа на договора за продажба от 07.01.1993 г. и евентуално възражение за придобиването му въз основа на оригинерно придобивно основание – изтекла придобивна давност, съдът е посочил, че по делото не се установявало 4 косвено представителство, съгласно чл. 292, ал.3 ЗЗД, поради което твърденията на ответниците за наличие на такова не се установявали. Съдът е приел за неоснователно и наведеното възражение за придобиване на имота въз основа на давностно владение, осъществявано в периода от 1993г. до отнемането му от ищцата на 30.06.2017г. Посочил е, че от събраните по делото доказателства се установявало, че упражняването на фактическата власт от страна на ответниците върху процесния имот било установено при условията на държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. За да стигне до този извод съдът съобразил, че Д. и П. твърдяли, че са били допуснати от Я. К. в процесното жилище, който им осигурил ключове, и започнали да обитават апартамента съвместно. Съдът е направил извод, че се установява хипотеза, при която фактическата власт върху недвижимия имот е придобита на правно основание, със съгласието на Я., поради което презумпцията по чл. 69 ЗС не намирала приложение. Съдът е мотивирал извод, че липсват доказателства, че ответниците са заявили собственически права върху имота, които волеизявления или действия да са достигнали или да са обективирани по начин, че да достигнат до знанието на Я.. Съдът е посочил още, че не може да се приеме, че извършването на ремонтни дейности в жилището или плащането на данъци са такива действия, които манифестират упражняване на самостоятелна фактическа власт лично или чрез другиго, която да бъде противопоставена на собственика. Посочил е още, че не били ангажирани доказателства установяващи превръщане на установеното държане във владение по смисъла на чл. 68 от ЗС, поради което и възражението за придобиване на имота въз основа на оригинерно придобивно основание приел за неоснователно.

Предявените насрещни искове съдът приел за неоснователни. По претенцията за заплащане на подобрения в имота в резултат на извършените през 2011 г. – 2012 г. от ответницата П. А. съдът е приел, че е погасена по давност , позовавайки се на т. 7 от ППВС № 1/1979 г., съгласно което в случаите по чл.

59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията – в случая от деня на извършване на съответния разход, когато следва да се приеме, че вземането е станало изискуемо.

По предявения от А. насрещен иск по чл. 59 от ЗЗД за присъждане на сума, представляваща платени от ищцата по насрещния иск разходи за положени грижи за наследодателя на ответницата по иска Я. К. за периода от 2006 г. до 5

2016 г. съдът е приел, че по делото не се установявало Я. да е имал нужда от допълнителни средства за издръжка, които не е могъл да осигури поради липса на доходи и имущество. На следващо място е посочил, че ищцата П. А. не била ангажирала доказателства и за установяване на твърдението, че е била полагала грижи и е предоставяла издръжка на своя брат.

По предявения насрещен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за положените от П. и Д. грижи по отношение на наследодателя Я. съдът е приел, че претенцията е неоснователна, доколкото правоимащ по чл. 124, ал. 5 от СК е възрастният или болен родител, а задължено лице е пълнолетното дете, а на следващо място- не били ангажирани доказателства в подкрепа на твърдението на ищците да са полагали грижи по отношение на Я. чрез даване на издръжка, пазаруване, готвене, чистене, купуване на лекарства, осигуряване на здравни грижи и прегледи и др.