Решение № 8871 от 30.12.2019, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е град София, 30.12.2019 година

В И

М Е Т

О Н А Н

А Р О

Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА мл.с-я:

РОСИ МИХАЙЛОВА при секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело №15060 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от И.Н.И. срещу съдебно решение № I-31-468692 от 13.08.2018г., постановено по гр.д.№ 70380/2016г. по описа на СРС, 31 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от нея искове с правно основание чл. 108 от ЗС против П.Н.И. и И.Н.И. за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата е собственица по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № 126, т. XVI, д. № 3336 от 13.03.1992 г., на дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор № *** по кадастрална карта и кадастралните регистри на гр. Банкя, одобрени със Заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, което дворно място се намира в гр. Банкя, Столична община, с административен адрес: гр. Банкя, ул. „*********с площ съгласно кадастралната скица от 503 кв. м., при съседи: имот с идентификатор № ***, ***, ***, ***, ведно с построената в дворното място еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № ***, със застроена площ от 92 кв.м., на три етажа, по силата на приращение – построяване след 13.03.1992 г. в собственото на ищцата дворно място на гараж с две клетки с идентификатор *** и по силата на наследяване по закон от Н.И., починал на 19.12.2013 г., и П.И., починала на 09.12.2014 г., на ½ ид. ч. от помощна постройка /хамбар/, построена в сградата с идентификатор № ***, и за осъждане на ответниците да предадат владението върху описаните вещи на ищцата; както и в частта, в която се определя срока за обезщетяване поради лишаване от правото да ползва свой имот.

В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност и неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на закона. Навеждат се аргументи за неправилност на извода на съда относно придобиването от ответниците на правото на собственост на основание давностно владение върху процесните имоти. В подкрепа на това твърдение се излагат аргументи за неправлна оценка от страна на съда на показанията на свидетелката П., Твърди се, че около два месеца след описаната от свидетелката разправия ищцата се е изнесла доброволно от къщата поради отказания и контакт със семейството след свадата и усилията за изолирането и от домакнството. Изразява се становище, че описаното от свидетелката не дава основание за констатация за наличие на промяна на намерението в упражняването на фактическа власт от родителите на ищцата върху имотите. Поведението на майка и било насочено срещу обитаването от нея на първия етаж, който тя обичайно е ползвала и указанието и занапред да обитава втория етаж – дотогава необитаван. Около два месеца след инцидента ищцата обитавала този втори етаж. Изложени са доводи, че констатацията на съда, че след инцидента титулярите на вещното право на ползване „не са се настанили в освободеното от ищцата пространство след нейното напускане“ обуславя извод за зачитането на правата и от родителите и, а не обратното. Твърди се, че претендентът владелец не е държал имотът като свой. Сочи се, че по делото липсват доказателства за това майката да е демонтрирала промяна на правото на ползване, което си е запазила във владение като предпоставка за придобиване на имота по давност, тоест че не е налице явна промяна на държането във владение. Изложени са аргументи, че завладяване е налице, когато промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо в израз на правото на ползване, във владение изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик и които да са могли да станат достояние на ищцата. Твърди се, че такива действия не са установени, а именуваното „изгонване“ от дома, се е изразило в доброволното му напускане и не може да бъде еквивалент на такова волеизявление. Твърди се, че при липса на такива действия промяната на намерението е скрита и не могат да настъпят последиците на чл. 79, ал. 1 от ЗС. Акцентира се на довода, че настояването ищцата да смени етажа, който е обитавала в момента, с другия, на който преди е живяла, от нейната майка, не може да се приравни с дължимото по закон действие на владелеца, който желае да придобие чужд имот посредством своене за себе си.

Твърди се, че състоял се битов конфликт между роднини необосновано и неоснователно се преценява от съда като изрично манифестирана воля да се установи владение върху имота. Изразява се становище, че по делото не е установено, а е от съществено значение за правилното му решаване, кога и по какъв начин ищцата е напуснала дома си; как са постъпили нейните родители с площта, която тя е обитавала, а също и с нейните вещи; имало ли е промяна в начина на ползване на „нейното пространство“, ако да – кога и по какъв начин е настъпила промяната. Изразява се становище за неправилност на аргумента на съда в полза на констатацията за възникване на основание за придобиване на имота чрез давностно владение, че не се установява ищцата да е упражнявала фактическа власт под каквато и да е форма върху процесните имоти след 1995 г. Твърди се, че само по себе си неупражняването на фактическа власт не води до загуба на правото на собственост, а тази последица може да настъпи само при упражняване на владение на имота от трето лице. Твърди се, че родителите на ищцата доказано и мотивирано са ползвали имота, упражнявайки своето право на ползване. Сочи се, че след като праводателите на ответниците са ползвали имота в упражняване на запазеното си право на ползване и не са демонстрирали поведение на владелци, то установяването на владелчески намерения от страна на ответниците е възможно едва след тяхната смърт – за Н.И. след датата 19.12.2013г., а за П.И. – 06.12.2014 г. Твърди се, че владението е възможно да бъде осъществено от двете ответници само на самостоятелно, на лично основание и от възникване на възможността за това. Обобщава се, че нито от края на 2013 г., нито от края на 2014 г., нито от 2017 г., когато пред ищцата за пръв път ответниците са демонстрирали отхвърляне на нейните права, което съдът е описал и кредитирал, не са изминали десет години, поради което никоя от ответниците не може да придобие право на собственост въз основа на изтекла придобивна давност. Сочат се аргументи за неправилност на изводите на съда досежно началния момент на възникване на правото на собственост в полза на ответниците, дори хипотетично да се приеме, при условията на евентуалност, че праводателите им са упражнявали давностно владение на процесния имот. В тази връзка се посочва, че съдът е приел, че собствеността е придобита от 01.01.2016 г.,приемайки, че владение на ответниците е започнало през 1995 г. Изрязяват становище, че при тази констатация, десетгодишният давностен период е следвало да изтече през 2006 г., но че за да бъде придобита собствеността е необходимо изрично позоваване на този придобивен способ от страна на наследниците на владетеля наследодател, което в случая се е случило през 2017г. В случай, че въззивната инстанция зачете тази хипотеза, твърдят, че крайният момент на начисляването на обезщетението би следвало да бъде от датата на подаване на исковата молба.

Изложени са доводи, че първоинстанционният съд необосновано и неправилно е променил в посока на увеличаване държавната такса за предявените искове. С оглед изложеното се моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови ново, с което да уважи предявените ревандикационни искове като основателни и доказани, да уважи претенциите за обезщетение поради лишаване от право на ползване за исковия период и да отмени решението в частта за преизчисляване и увеличаване на държавните такси. Претендират се сторените разноски по делото. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемите страни – И.Н.И. и П.Н.И., чрез адв. Г., депозират писмен отговор на въззивната жалба. Оспорват я като неоснователна. Навеждат аргументи за валидност, допустимост и правилност на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че още в отговора на исковата молба ответниците своевременно са направили възражение, че владеят процесните имоти и са ги придобили по давност. Изразява се становище, че манифестираната воля от страна на майката на ищцата, действаща в лично качество и като представител на своя съпруг, че същата владее имотите като свои, е установена чрез разпита на свидетел, доведен от ищцата, като указването и занапред да обитава втория етаж се интерпретира в смисъл, че към онзи момент майката на ищцата се е разпореждала с имота, като е указала на дъщеря си къде да живее, демонстрирайки, че владее имота като собственик и като такъв определя как същият ще се използва и от кого. Сочи се, че не става ясно по отношение на кой точно етаж ищцата твърди, че не са се нанесли в освободеното от нея пространство, както и че е необоснован извода, че това представлява зачитане на правата и.

Изложени са подробни съображения относно твърдението на ответниците, че са придобили имота, позовавайки се на придобивна давност. Прави се искане съдът да потвърди обжалваното решение. Претендира се присъждане на разноски, предоставен е списък по чл. 80 от ГПК, адвоктът моли на осн. чл. 38 от ЗАдв. да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение.

Предявени са от И.Н.И. срещу И.Н.И. и П.Н.И. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 73 ЗС.

С оглед постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от нея искове с правно основание чл. 108 от ЗС против П.Н.И. и И.Н.И. за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата е собственица по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № 126, т. XVI, д. № 3336 от 13.03.1992 г., на дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор № *** по кадастрална карта и кадастралните регистри на гр. Банкя, одобрени със Заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, което дворно място се намира в гр. Банкя, Столична община, с административен адрес: гр. Банкя, ул. „*********с площ съгласно кадастралната скица от 503 кв. м., при съседи: имот с идентификатор № ***, ***, ***,

***, ведно с построената в дворното място еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № ***, със застроена площ от 92 кв.м., на три етажа, по силата на приращение – построяване след 13.03.1992 г. в собственото на ищцата дворно място на гараж с две клетк с идентификатор *** и по силата на наследяване по закон от Н.И., починал на 19.12.2013 г., и П.И., починала на 09.12.2014 г., на ½ ид. ч. от помощна постройка /хамбар/, построена в сградата с идентификатор № ***, и за осъждане на ответниците да предадат владението върху описаните вещи на ищцата; както и в частта, в която се определя срока за обезщетяване поради лишаване от правото да ползва свой имот.

Видно от молба с вх. № 5008093 от 23.01.2017г. в изпълнение на дадените и от съда указания ищцата е направила уточнение, че извежда правото си на собственост върху процесиите имоти от следните придобивни основания, само които съдът е длъжен и може да обсъжда, съгласно посоченото по-горе:

A) за дворното място и жилищната сграда - договор за придобиване на недвижим имот срещу гледане и издръжка от 13.03.1992 г.;

Б) за гаража с две клетки - приращение (чл. 92 ЗС);

B) за хамбара - наследяване по закон от Н. Г. И. и П. Г. И., като по отношение на него се претендира осъждането на ответниците да освободят и предадат владението върху ½ от него.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото е следната: