Определение № 249 от 04.05.2026, Окръжен съд - Силистра

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 249 гр. Силистра, 04.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в закрито заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Н. Димитров

Членове:

Кремена Ив. Краева

Десислава Г. Петрова като разгледа докладваното от Кремена Ив. Краева Въззивно частно гражданско дело № 20263400500020 по описа за 2026 година

Производство по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано по частна жалба на „Юробанк България“ АД, против Разпореждане № 2639 от 18.12.2025 г. по ч.гр.д. № 1215/2025г. по описа на PC - Тутракан, поправено с разпореждане № 976/19.03.2026г., с което съдът отказва частично да издаде заповед за изпълнение по заявлението му с вх.№ 6483/04.12.2025 за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против Р. Р. Х. и Д. И. М. за: главница 824,58 лева, явяваща се разликата над уважените 48933,52 лева до заявените 49758,10 лева; договорна лихва 1639,87 лева за периода 21.11.2024 - 19.05.2025; - мораторна лихва 6481,54 лева за периода 21.11.2024 25.11.2025; такса 414,65; законна лихва върху цялата заявена главница от 04.12.2025 до изплащане на задължението, претендирани като дължими по договора за потребителски кредит № FL1533672 от 21.10.2024.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното разпореждане е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Излага, че представеното извлечение от счетоводните книги на банката е редовно от външна страна и съдържа всички законово изискуеми реквизити, поради което е достатъчно основание за издаване на исканата заповед за изпълнение. Според жалбоподателя първоинстанционният съд е излязъл извън правомощията си в заповедното производство и недопустимо е обявил за недействителен процесния договор за кредит, като е разпоредил издаване на заповед само за главницата – преценка, която е допустима единствено в рамките на исково производство по чл. 422 ГПК.

Оспорват се и изводите на съда относно липсата на уговорен дневен лихвен процент при упражняване правото на отказ в 14-дневен срок. Твърди се, че макар този процент да не е изрично посочен като конкретна числова стойност, той е определяем: годишният лихвен процент е уговорен в чл. 3 от договора, а съгласно чл. 16, ал. 3 дължимата дневна лихва се изчислява като 1/360 част от него. Допълнително жалбоподателят поддържа, че разпореждането е незаконосъобразно и в частта, с която е отказано присъждане на законна лихва върху главницата. Моли съда да обезсили обжалваното разпореждане, а при условията на евентуалност – да го отмени като неправилно и незаконосъобразно, като вместо това постанови издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за отхвърлените суми.

Частната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано да обжалва лице и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна по следните съображения:

1

Пред РС – Тутракан е депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

417 от ГПК от „Юробанк България“ АД срещу Р. Р. Х. и Д. И. М., на основание извлечение от счетоводните книги, съгласно чл. 417, т. 2 ГПК, във връзка с договор за потребителски кредит № FL1533672 от 21.10.2024. за: главница 49758,10 лева, ведно със законна лихва върху цялата претендирана главница от подаване на заявлението до изплащане на задължението; договорна лихва 1639,87 лева за периода 21.11.2024 - 19.05.2025; мораторна лихва 6481,54 лева за периода 21.11.2024 - 25.11.2025; такса 414,65; разноски.

Към заявлението са приложени необходимите и изискуеми доказателства, съобразно изискванията на чл. 417, ал. 1, т. 2 от ГПК, включително и визирания по-горе договор за потребителски кредит от 21.10.2024.

В изпълнение на правомощията си по чл. 410, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд е постановил Разпореждане № 2441/07.12.2025 г., с което е дал указания на заявителя за уточнения относно размера на лихвения процент на ден, който се прилага при упражнявана на правото на кредитополучателя да се откаже от договора, както и да представи справка за извършените погасителни плащания по кредита. От данните по делото е видно, че тези указания са изпълнени с молба вх. № 6900/18.12.2025 г.

Съобразявайки заявлението и уточняващата молба на заявителя, съдът е приел, на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 от ЗПК – противоречие със закона, във вр. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, следва частично да откаже издаването на заповед за изпълнение, тъй като в процесния договор за потребителски кредит не е посочен размерът на лихвения процент на ден, който се прилага при упражнено право на отказ от договора в 14-дневния срок.

Поради това съдът е приложил чл. 23 ЗПК, като е приел, че заявлението следва да бъде уважено единствено за чистата сума, реално получена от кредитополучателя, след приспадане на извършените погасителни плащания в размер на 466,48 лв., както и на договорената такса от 600 лв. за обработване на документи по чл. 5 от договора. Така, при първоначален размер на кредита от 50 000 лв. и след приспадане на общо 1 066,48 лв., съдът е определил дължимата сума по чл. 23 ЗПК на 48 933,52 лв. Като се позовал на практиката на СЕС в решението по дело С-520/21 и на ВКС в Решение № 129 от 30.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 630/2023 г., I т. о., ТК, отказал изцяло издаването на заповед за изпълнение за законната лихва върху уважената част от главницата от подаване на заявлението.

Договорът, на който заявителят основава претенцията си, притежава белезите на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. За този вид договори законодателят е предвидил специални изисквания относно формата и съдържанието им, уредени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, както и на чл.

11, ал. 1, т. 1, т. 7–12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7–9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК е предвидено, че в договор за потребителски кредит следва да се съдържа информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден. С горното се цели да се обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата страна /спрямо търговеца/ от гледна точка на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност, която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит, което включва и изпълнение на условието на чл.29, ал.4 ЗПК - връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на чл.11, ал.1, т.20, предл. последно ЗПК се гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в „срока за размисъл“ по чл.29, ал.1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му. С оглед изложеното, изпълнението на чл.11, ал.1, т.20, предл. последно ЗПК се явява съществено за правата на 2 потребителя и неизпълнението му е скрепено със санкцията на чл.22 ЗПК – недействителност на договора.

В процесния договор липсва изрично посочване на дневния лихвен процент, който представлява задължителен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Законът изисква този процент да бъде ясно, точно и разбираемо указан като конкретна цифрова стойност. Вместо това, в чл. 16, ал. 3 от договора е предвидено, че дневният лихвен процент се формира като 1/360 част от годишния лихвен процент по договора. Посочването на начин на изчисление не изпълнява законовото изискване, тъй като не предоставя на потребителя ясна информация за действителния размер на дневната лихва, а налага извършване на допълнителни изчисления. Тази позиция е застъпена и в Решение № 59/20.05.2024 г. по гр. д. № 2695/2022 г. на ВКС . Допълнително, аналогично изискване за точно и недвусмислено посочване е въведено и по отношение на годишния процент на разходите, който също следва да бъде изразен като конкретна цифрова стойност, а не чрез препращане към формула или посочване начин за изчисление.

С оглед изложеното, липсата на конкретно посочен дневен лихвен процент представлява съществен порок на договора, който обуславя неговата недействителност на основание чл. 22 ЗПК.

Последиците от тази недействителност са изрично уредени в чл. 23 ЗПК – потребителят дължи единствено връщане на чистата стойност на кредита, без лихви или други разходи, т. е. присъдената главница от 48 933,52 лв.

Възражението на жалбоподателя, според което в заповедното производство съдът не може да извършва подобна преценка, е неправилно и почива на неправилно разбиране за естеството и функциите на това производство. Напротив, разпоредбите на чл. 410, ал. 3 и чл.

411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК изискват от съда да извърши такава преценка, доколкото тя е необходима, за да се установи дали заявеното вземане не противоречи на закона, добрите нрави или не почива на неравноправни клаузи. Тази проверка неизбежно включва и преценка на договора. Това задължение за служебна проверка не е ограничено единствено до първоинстанционния съд, а се отнася в пълна степен и до въззивния съд, който при разглеждане на частната жалба също следва да извърши самостоятелна преценка за наличието на предпоставките по чл. 411 ГПК. Това произтича както от общите му правомощия по контрол за правилност и законосъобразност на обжалвания акт, така и от служебния характер на защитата на потребителя. В този смисъл отказът да се извърши подобна проверка както от първата, така и от въззивната инстанция би обезсмислил въведеното с чл. 410, ал. 3 ГПК изискване за представяне на договора, както и задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК. Следва да се подчертае още, че преценката на съда в заповедното производство има ограничен, инцидентен характер и не формира сила на пресъдено нещо. Тя не препятства заявителя да предяви иск по чл. 415, ал. 3 във връзка с ал.

1, т. 3 ГПК. Ето защо не може да се приеме, че първоинстанционният съд е излязъл извън пределите на правомощията си, нито че въззивният съд следва да се въздържи от подобна проверка.

При тези съображения о с н о в н и т е оплаквания на жалбоподателя се явяват неоснователни.

Мнозинството на въззивния състав същевременно намира, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че следва да се откаже издаването на заповед за изпълнение за законната лихва върху уважената част от главницата, считано от датата на подаване на заявлението.

Присъждане на законна лихва е последица от уважаване на претенцията по главния дълг.

Вземането за лихва има акцесорен характер, то възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг. В случая не може да се обоснове извод за недължимост на същата, на основание чл.411, ал.2, т.3 от ГПК.

Обявяването на договор за недействителен има реституционен ефект и всяка страна дължи на другата това, което е получила без основание /решение по дело С-472/20, т. 50 и 3

55; решение по дело С-705/21, т. 39/, тоест отношенията между страните се разрешават на принципа на неоснователното обогатяване. В този случай банката има право да иска връщане на даденото по договора, заедно със законната лихва от поканата за връщане /решение по дело С-520/21, т. 84, вкл. т. 64 от заключението на генералния адвокат/, а потребителят ще има право да иска връщане на даденото, което надхвърля предоставената за ползване сума /Определение №50011/26.11.2024г. по т.д. № 1060/2022г. на ВКС, Решение №79/10.02.2025г. по т.д. №5337/2023г. на ВКС/.

Предвид това с оглед уважената част от главницата и акцесорния характер на вземането за законна лихва, разпореждането на заповедния съд следва да бъде отменено в тази отхвърлителна част и се издаде заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като се уважи претенцията на заявителя за присъждане на законна лихва върху уважената част от главницата по договора за кредит от датата на заявлението до окончателното изплащане.