Решение № 263114 от 17.05.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№.................... гр. София, 17.05.2021 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА

СИМОНА УГЛЯРОВА при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 7888 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 13.03.2020г., постановено по гр.д. № 81556/2018г. на СРС, ГО, 164 състав, са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.А.Н. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.

150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и ответницата е осъдена да заплати сумата от 27, 32 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за имот на адрес гр. София, жк “********ап. 68, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане и сумата от 6, 23 лева – обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за периода от 15.09.2015г. до 31.10.2018г.

Със същото решение са отхвърлени предявените от “Т.С.” ЕАД срещу А.Н.Н. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 27, 32 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за имот на адрес гр. София, жк “********ап. 68, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане и сумата от 6, 23 лева – обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за периода от 15.09.2015г. до 31.10.2018г.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е постъпила въззивна жалба от ответницата Л.А.Н., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че ищецът не е ангажирал доказателства, че ответницата има качеството потребител на топлинна енергия, което обстоятелство било изрично оспорено от страната. Напротив, счита, че е установено обратното на твърдяното от ищцовото дружество, а именно – било установено, че Л.Н. не е ползвател на процесния имот. Счита за неправилни изводите на съда, че щом ответниците са съпрузи, то същите следвало да отговарят в условията на пасивна солидарност за изпълнение на процесните задължения. Навежда доводи, че това би било вярно, само ако по делото са били събрани доказателства, че процесният имот представлява семейно жилище, а такива не били ангажирани. На следващо място, поддържа се, че жалбоподателката не е живяла в процесното жилище и не е ползвала услугите на ищцовото дружество.

Единственият потребител на топлинна енергия за имота бил другият ответника А.Н., който е подал молба-декларация за откриване на партида. Поддържа се становище за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че е ирелевантно обстоятелството кой от двамата съпрузи е титуляр на партидата. Жалбоподателката излага становище, че в случая е налице изричен писмен договор за доставка на топлинна енергия между ищцовото дружество и другия ответник, поради което задължено лице да заплаща стойността на потребената топлинна енергия бил именно купувачът по този договор – А.Н.. При това положение било без значение дали жалбоподателката притежава или не вещни права върху имота. Оспорва се правилността на изводите на първоинстанционния съд и по отношение на предявената претенция за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Излагат се доводи, че по делото не са ангажирани доказателства за публикуването на общите фактури на интернет страницата на дружеството-продавач, което било изискване според клаузата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия с характер на покана за плащане. С оглед процесуалното бездействие на ищцовото дружество да установи посоченото обстоятелство, е направен извод, че ответникът не е изпаднал в забава по отношение на задължението за плащане на главницата. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Насрещната страна – “Т.С.” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Първоинстанционното решение, в частта, в която са отхвърлени предявените срещу А.Н.Н. искове, е влязло в сила като необжалвано.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.

149 ЗЕ и с правно основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че ответниците притежават правото на собственост върху процесния недвижим имот в режим на СИО, поради което същите притежават и качеството “клиенти” на топлинна енергия – чл. 153 от ЗЕ. За ирелевантно е счетено възражението, че титуляр на партидата при ищцовото дружество е единствено ответникът А.Н., тъй като откриването на счетоводна партида не може да дерогира императивната норма на чл. 153 от ЗЕ. Първоинстанционният съд е развил съображения, че ответниците са съпрузи и следва да отговарят солидарно за процесните задължения, както и че няма пречка срещу всеки един от тях да се претендира част от вземането, както в случая – по ½ част. Предвид обстоятелството, че ответникът А.Н. е заплатил в хода на производството претендираната от него част от вземането, претенцията срещу този ответник е отхвърлена. Исковете срещу Л.Н. са уважени в пълните им претендирани размери.

Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Договорът за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия.

Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.

Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.

С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.

Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.

Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект.

В конкретния случай между страните по делото не е спорно обстоятелството, че процесният недвижим имот – ап. 68, находящ се в гр.

София, жк “********, се притежава от ответниците А.Н. и Л.Н. в условията на съсобственост. Изрично признание на този факт е направен от процесуалния представител на ответницата Н. в проведеното на 29.11.2019г. публично съдебно заседание, в което се заявява, че не се оспорва качеството собственик на ответницата по отношение на процесния имот. Направено е признание и на обстоятелството, че двамата ответници са съпрузи. От представеното по делото писмо от 18.07.2018г. от Столична община – район „Младост“ се установява, че топлоснабденият имот е закупен от А.Н. и Л.Н. на 27.04.1995г. Действително този документ не е пряко доказателство за титулярство в правото на собственост, но удостоверените в него обстоятелства кореспондират на изразеното становище от ответниците относно факта, че същите са съсобственици на имота. Не се оспорва и факта, че към момента на възмездното придобиване на процесния имот, ответниците са били в брак. Не се твърди, нито се установява, че бракът им е прекратен.

Разпечатката съдържа 38 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6877ad0a-14ff-406e-947d-2de824da3693