Решение № 1163 от 20.02.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1163 гр. София, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20251100506394 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба с вх. №124693/08.04.2025 г., подадена от „Минолби“ ЕООД, чрез адв. К. Т., срещу Решение №5222/25.03.2025 г., постановено по гр. д. №59636/2024 г. по описа на Софийски районен съд, в частта с която е отхвърлен предявеният от “МИНОЛБИ” ЕООД, ЕИК 201995159, седалище и адрес: гр. Бургас, ж.к.

Славейков, бл. 22, вх. 2, ап. 8, представлявано от управителя В.М.Т., срещу „А 1 България” ЕАД, вписано в Търговския регистър с ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление: София, ул. ”Кукуш” № 1, представлявано от членовете на Съвета на директорите А.Д. и М.М., чрез пълномощник юрисконсулт М.К., иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответникът да заплати на ищеца сумата от 5,52 лв. с вкл. ДДС, представляваща сбор от платените без основание такси, едностранно начислени от ответника по фактура № 0442076424, за периода 28.11.2021г. 27.12.2021г. издадена въз основа на договор Договор №503554975 с Приложение от 3.12.2021 г.

Решението в частта, с която на основание чл. 232 ГПК е прекратено производството по предявения от „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159 осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, за разликата над 5,52 лева с ДДС до пълния претендиран размер от 5,96 лв. с вкл.

1

ДДС (или за сумата от 0,36 лева), представляваща сбор от платените без основание такси, едностранно начислени от ответника по фактура № 0442076424, за периода 28.11.2021г. - 27.12.2021г. издадена въз основа на договор Договор №503554975 с Приложение от 3.12.2021 г., поради направено оттгеляне на исковете с молба от 17.01.2025г., като необжалвано е влязло в законна сила.

Във въззивната жалба се застъпва становище за неправилност на първоинстанционното решение, като се моли същото да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено ново по съществото на спора, с което предявената от дружеството- въззивник претенция да бъде уважена.

Поддържа, че изводът на съда за недоказаност на плащането с платец „Минолби“ ЕООД поради обстоятелството, че кредитното известие потвърждава дължимост на процесната сума на ищеца, а не към трето лице.

Сочи, че дори плащането да извършено от трето за процеса лице, то същото е използвано за погасянето на задълженията на „Минолби“ ЕООД към оператора. При тези фактически и правни съображения моли въззивната жалба да бъде уважена.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от „А1 България“ ЕАД, чрез юрисконсулт М.К., с който жалбата се оспорва като неоснователна и се моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „Минолби“ ЕООД с ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление:

София, ул. ”Кукуш” № 1, с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 5,96 лв. с вкл. ДДС, представляваща сбор от платените без основание такси, едностранно начислени от ответника по фактура № 0442076424, за периода 28.11.2021г. - 27.12.2021г. издадена въз основа на договор Договор №503554975 с Приложение от 3.12.2021 г. С молба от 17.01.2025 г. ищецът е оттеглил иска си за разликата над 4,60 лв. без ДДС или 5,52 лв. с ДДС.

За да постанови решението си, Софийски районен съд е приел, че между страните съществуват облигационни отношения по Договор №503554965 с Приложение от 03.12.2021 г. за 2161 мобилни услуги, като във връзка с договора е издадена фактура за периода от 28.11.2021 г. до 27.12.2021 г. Извел е, че ответникът не спори, че сумата е заплатена, но е изложил твърдения, че 2 действието не е извършено от ищеца, а от трето лице. При това релевирано от ответника възражение съдът е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване да е заплатил процесната сума в полза на ответника, поради което е счел предявеният от него иск за неоснователен, доколкото кондикционното вземане възниква за лицето, което е извършило плащането.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира следното.

За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е платил процесната сума на ответника, с оглед на което неговото собствено имущество е намаляло с нейния размер, а имуществото на ответника се е увеличило. В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на основание за имущественото разместване – съществуването на валидно правно задължение, за чието погасяване е извършено плащането.

Между страните не се спори, че „А1 България“ ЕАД в качеството му на оператор и „Минолби“ ЕООД в качеството му на абонат е сключен договор за доставка на електронно съобщителни услуги № 503554975, към което е сключено Приложение № 1 от 03.12.2021г. В приложението са уговорени тарифните планове за мобилни услуги, предоставяни за мобилен номер ***. Същото се установява и от приетите от СРС писмени доказателства. Не е налице спор и от приетата по делото фактура № 0442076424, издадена за периода от 28.11.2021 г.- 27.12.2021 г., се установява, че „А1 България“ ЕАД е издало на „Минолби“ ЕООД фактура за сумата в общ размер на 20,45 лв. без ДДС.

Безспорно по делото е обстоятелството, че сумата по фактурата е платена в полза на „А1 България“ ЕАД. Във въззивното производство е отделено за безспорно също, а и от приетото от СРС извлечение от счетоводната система на ответника се установява, че поради промяна в тарифния план, „А1 България“ ЕАД е издал на „Минолби“ ЕООД кредитно известие № 652959254 към процесната. Въззиваемата страна по делото не твърди, нито ангажира доказателства сумата по кредитното известие да е била възстановена на „Минолби“ ЕООД, нито да е била възстановена чрез прихващане или по друг начин.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху възражението на ответника, че плащането е извършено от трето за спора лице, поради което жалбоподателят не е материалноправно легитимиран по предявената претенция, тъй като обедняването не е настъпило за него. По този спорен въпрос съдът намира следното. Уредената в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД пряка 3 престационна кондикция изисква имущественото разместване, предмет на спора, да е осъществено между страните по делото – имуществото на ищеца да е намаляло за сметка на увеличаването на имуществото на ответника.

Такова вземане се поражда, както при пълна липса на основание за плащането /липса на каквото и да било правоотношение между страните/, така и при невалидно основание /нищожно правоотношение/, а също така и при грешка на кредитора относно размера на дължимото плащане по дадено правоотношение, каквато е налице в случая. Във всички тези хипотези правото на връщане възниква за лицето, което е извършило недължимото плащане, а не за лицето, което е било задължено да го извърши по силата на правоотношението между страните. Действително, нормата на чл. 73 ЗЗД предвижда, че задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника, а паричните задължения по своя характер не представляват престация с оглед личността, затова могат да бъдат изпълнени от всеки. Тази норма, обаче, урежда отношенията между длъжника и кредитора по повод изпълнението на парично задължение по съществуващо между тях облигационно правоотношение, а не материалната им легитимация при неоснователно обогатяване. Когато кредиторът по едно правоотношение поради грешка е претендирал от длъжника недължимо плащане, длъжникът може да претендира връщане на недължимо платеното, само ако го е платил той. Когато плащането е извършено от трето лице, имуществото, с което то е престирало вместо длъжника, е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало непроменено /в този смисъл Решение № 1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т.д. 717/2006 г., II т.о., ТК/, затова длъжникът не може да претендира връщане на сума, която друг е платил вместо него. Фактът на плащане от трето лице, обаче, не може да се предполага. Той подлежи на доказване от страните по делото, като доказателствената тежест в тази насока зависи от конкретните техни възражения и ангажираните от тях доказателства.

Поначало, съобразно правилото за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск, ищецът, който твърди неоснователното разместване на блага, носи процесуалното задължение да докаже пълно и главно, че именно той е извършил плащането. При успешно провеждане на това доказване, обаче, ищецът не е длъжен да опровергава възражението на ответника чрез изключване на всички възможни хипотези на плащане от трето лице.

Ангажираните от ищеца доказателства, че плащането е извършено от него, опровергават възражението на ответника за плащане от трето лице и ако ответникът продължава да го поддържа, той следва да проведе свое собствено доказване в тази насока.

Макар касовата бележка да не съдържа индивидуализация на платеца, законът предвижда, че тя се предава именно в неговата фактическа власт.

Затова, когато касовата бележка е представена по делото от длъжника по съответното правоотношение, претендиращ неоснователното обогатяване, неговото процесуално задължение е изпълнено и ответникът е този, който 4 следва да докаже възражението си, че независимо от това плащането е извършено от трето лице. Същото правило следва да се приложи и в хипотезата на съвкупност от други издадени от ответника частни свидетелстващи документи, сочеща, че плащането е извършено от длъжника по съответното правоотношение, каквато е налице по настоящото дело.

В случая, на първо място, от събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че фактурата ***, издадена за периода от 28.11.2021 г.- 27.12.2021 г., е издадена от „А1 България“ ЕАД на „Минолби“ ЕООД по съществуващото между страните правоотношение. На второ място, липсва спор между страните по въпроса, че сумата по фактурата е погасена чрез плащане. На трето място, по делото се установява, че кредитното известие №652959254 към фактура № 0442076424, издадена за периода от 28.11.2021 г.- 27.12.2021 г., за процесната, с което е намалена на основание чл. 115, ал. 1 ЗДДС данъчната основа по платената фактура, също е издадено от „А1 България“ ЕАД в полза на „Минолби“ ЕООД. Издаването на кредитно известие към платена фактура е свързано по силата на закона със задължение за възстановяване на сумата по кредитното известие в полза на лицето, на което е издадено /чл. 115, ал. 2 ЗДДС/. Съвкупността от тези изходящи от ответника частни свидетелстващи документи относно неизгодни за него факти сочи недвусмислено, че процесното плащане е извършено именно от жалбоподателя „Минолби“ ЕООД. Преценена по реда на чл. 175 ГПК, тази съвкупност се явява достатъчна за изпълнение на процесуалното задължение на жалбоподателя-ищец, да докаже имущественото разместване между страните, в това число и собственото си обедняване, съобразно разпределената му доказателствена тежест. При нейната наличност ищецът не е длъжен да опровергава възражението, че плащането е извършено от трето лице, а ответникът следва да го докаже. Такова доказване ответникът не е провел.