Решение № 319 от 22.03.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 319 гр. София, 22.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело № 20241000502315 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 сл.ГПК.

С решение от 15.04.2024г по гр. д. № 11 874/2014г на Софийски градски съд, ГО, 2 състав е отхвърлен иск по чл.4 пар.3 ДЕС вр. чл.49 вр. чл.45 ЗЗД на „Норд Холдинг“ АД против Върховния административен съд за плащане на 40 000лв - обезщетение за имуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз при постановяването на окончателно решение по адм. дело 2289/2012г. на ВАС, представляваща част от неприспаднат данъчен кредит в размер на 130 000лв, сумата 100лв, представляваща част от претърпените имуществени вреди, поради неприсъдени по същото адм. дело съдебни разноски от 7762,80лв, за сумата 15 000лв, представляваща част от главница, изчислена за период от настъпване на увреждането до предявяване на иска на 4.08.2014г, както и претенция за присъждане на законна лихва върху претендираната главница, считано от предявяване на иска до окончателното плащане.

Против решението е постъпила въззивна жалба на „Норд холдинг“ АД, с която се поддържа, че решението е незаконосъобразно, тъй като не е взето предвид, че ВАС е постановил решението си в явно нарушение на практиката на СЕС относно правото на приспадане на данъчен кредит и режима на ДДС.

В срока за отговор Върховният административен съд /ВАС/ е оспорил въззивната жалба, с възражения, че е постановил решението си, след като е приел, че доставките, за които се претендира възстановяване на данъчен кредит, не са реално осъществени поради липса на доказателства за реалното им извършване, а не поради „ нередности“ у доставчиците, поради което няма отклонение от практиката на СЕС.

Представителят на прокуратурата в открито заседание пред въззивния съд взема становище, че жалбата на ищеца е неоснователна.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че в решаващите 1 мотиви на процесното решение от 04.04.2013г по адм.д.№ 2289/2012г на ВАС, с което е отменено по-рано постановеното решение по адм.д. № 1587/2008г на АССГ, ответникът не е отрекъл признатото от ЕС право на ищеца на приспадане на данъчен кредит, нито е обсъждал принципната му възможност за упражняване на това право в нарушение на Директива 2006/112/ЕО, а въпросът е бил насочен към конкретиката на фактите по казуса кое е лицето, задължено да плати ДДС. Приел е още, че в разглеждания случай рекламната услуга значително превишава фактурираната от прекия доставчик, с което се реализират предпоставките на ал.3 чл.177 ЗДДС /сделката е на цена, която значително се различава от пазарната/ и следователно е знаел или е бил длъжен да знае, че данъкът по процесната фактура няма да бъде внесен. Като е потвърдил отказа на данъчната администрация за възстановяване на ДДС, ВАС не е нарушил практиката на СЕС, според която данъчно задължено лице, на което са доставени стоки или услуги, и което е знаело или е имало разумни причини да подозира, че част или целият ДДС няма да бъде платен, е солидарно отговорно за неплатения данък. Разпоредбата според СГС е ясна и не се нуждае от тълкуване, поради това за ВАС не е имало задължение да отправи преюдициално запитване до СЕС и затова не е нарушил правото на ЕС.

Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в TP № 1 /00.12.201 Зг. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно и допустимо.

Пред първоинстанционния съд са предявени на 10.10.2016г. искове по чл. 4, § 3 ДЕС вр. § 6 ЗИДЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94 от 2019г.) за заплащане на обезщетения на имуществените вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз при осъществяване на правораздавателна дейност, съизмерени с непризнат данъчен кредит, и с обезщетение за забава. Иска се ангажиране на отговорността на държавата чрез процесуалния субституент правораздавателният орган, от чийто незаконен акт се твърди, че са причинени вредите.

Ищецът е поддържал, че е понесъл значителни имуществени вреди, които са настъпили в резултат от извършеното нарушение на общностното право на ЕС. Източник на вредите била правораздавателната дейност на Върховния административен съд, която противоречала на общностното право на ЕС в процеса на постановяване на цитираното съдебно решение от 04.04.2013г., по адм. д. № 2289/2012г. Твърди, че осъществявал своята търговска дейност в правно- организационна форма на дружество с ограничена отговорност, когато бил по Закона за данъка върху добавената стойност (в сила от 01.04.1996 г. и отм. с ДВ бр. 153 от 23.12.1998г. /отменен от деня на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз - 1.01.2007 г.).

На 01.01.2007г. влязъл в сила нов Закон за данъка върху добавената стойност, който урежда материята на облагането с ДДС по идентичен начин, а в нормативното съдържание били пряко транспонирани изисквания на Директива 77/388/ЕО (известна още като Шеста директива) и на отменилата я Директива 2006/122/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност. За да се ползва от правото си на данъчен кредит, ищецът инициирал ревизия за периода 01.09.2008 г. - 18.09.2008 г., когато е осъществил значително плащане по договор за реклама. На 22.11.2010г. му бил съставен Ревизионен акт (РА) № 22501000329/22.11.2010 г. на ТД на НАП – София, с който било отказано на дружеството приспадането на данъчен кредит, начислен за данъчния период в размер на 130 000 лева, който според извършилия ревизията данъчен орган подлежат на внасяне в бюджета. Мотивите за постановения отказ да се ползва данъчния кредит били, че цената по облагаемата доставка (рекламната услуга) е по-голяма от пазарната цена на подобен тип услуга по смисъла на §1, т. 8 от ДР на ДОПК, а тази теза, дала основание на погрешния според ищеца извод, че ревизираното лице е било длъжно да знае, че прекият му доставчик няма да внесе начисления данък. От друга страна било прието, че извършената доставка е привидна, тъй като при направената насрещна проверка в 2 дружеството - съконтрахент на ищеца - Рекламна агенция „Ултиматор” ЕООД, което се явява изпълнител на възложената от ищеца работа -органите на приходната администрация не установят за посочения в договора период последният да е бил обезпечен откъм квалифициран персонал, способен да извърши подобна услуга. Ищецът обжалвал споменатия Ревизионния акт по административен ред пред Директора на Дирекция “ОУИ” при ЦУ на НАП. С Решение № 123 от 24.01.2011 г. на Директора на Дирекция „ОУИ”, данъчният ревизионен акт /ДРА/ бил потвърден в цялост, поради което дружеството подало жалба пред Административен съд - София град (АССГ), който приел, че цената по договора, възлизаща на 650 000 лева е действително заплатена, съгласно издадената фактура, а рекламата е успешно реализирана. При достигането до този извод, и позовайки се на Директива 2006/122 на Съвета, както и на практиката на Съда на ЕС по идентични казуси- АССГ отменил обжалвания ревизионен акт, после решението на АССГ било обжалвано пред Върховен административен съд, по повод на което било образувано процесното адм. д. № 2289/12 г. на Първо отделение. С Решение № 4762 от 04.04.2013г. по адм. д.

№2289/2012г., решаващият съдебен състав на

Върховен административен съд, отменил решението на първоинстанционния съд. В мотивите на решението си, съдебният състав на последната национална съдебна инстанция приел становището, че не е доказана тезата на жалбоподателя, че в конкретния случай е налице висока надбавка на цената на рекламни услуги, дължаща се на посредничеството на различни агенции и търговци при реализирането на рекламата. В мотивите на постановеното от Върховен административен съд решение, не се откривало позоваване на приложимите актове на общностното право на ЕС, каквато била Директива 2006/112/ЕО, нито на приложимата практика на Съда на ЕС, която изцяло подкрепяла тезата на дружеството.

Ищецът твърди също, че постановеното от Върховния административен съд крайно решение, било в явно противоречие с постоянната практика на Съда на ЕС, относно тълкуването на правото на ЕС, във връзка с правото на приспадане на данъчен кредит. Според тези твърдения на ищеца, чрез постановеното от Върховен административен съд решение, съществено били нарушени разпоредбите на чл. 167 и чл. 168, б. „а“ от Директива 2006/112/ЕО, които предоставят субективното право на данъчно задълженото лице да приспадне дължимия данък, при настъпване на определени конкретни условия.

Твърди се, че решаващият съдебен състав на Върховен административен съд допуснал едновременно две отделни нарушения на правото на ЕС, всяко едно от които следвало да ангажира отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на общностното право. Първото нарушение на общностното право, според тезата на ищеца, било ясно изразено в очевидно несъобразяване на националния съд от последна инстанция с постоянната практика на СЕС. Твърди се, че цитираната трайно установена практика на Съда на ЕС възприемала становище, че приспадане на данъчния кредит може да се откаже, както в разглеждания от съдебния състав на ВАС спор, само ако е налице данъчна измама, която да е обективно установена от данъчните органи. Второто твърдяно от ищеца нарушение на общностното право се изразявало в нарушаване на разпоредбата на чл.

267, ал.3 ДФЕС, поради това, че решаващият съдебен състав на Върховния административен съд не е отправил преюдициално запитване до Съда на ЕС във връзка с възникналия правен спор и поради необходимостта от тълкуването и прилагането на споменатата Директива, макар да бил длъжен да стори това.

Исковата претенция е оспорена от ответника Върховен административен съд /ВАС/.

Поддържа становище за липса на елементите от фактическия състав на специалния деликт, при които може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на Държавата, на посоченото от ищеца правно основание. Оспорва като неоснователни твърденията за допуснато осъществено нарушение на разпоредбите на чл. 167 и чл.168 от Директива 2006/11/ЕО, като поддържа тезата, че споменатите две нормативни разпоредби все още не са 3 били приложимо право при разрешаването на процесния правен спор, поради което решаващият състав на Върховния административен съд не е бил длъжен да се съобрази с тях. На следващо място ответникът отрича да е налице твърдяното второ нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в несъобразяване и противоречие на постановеното от ВАС съдебно решение с цитираната в исковата молба практика на Съда на ЕС в областта на данъчното облагане. Във визираното от исковата молба Решение № 4762 от 04.04.2013г., постановено по адм. д. № 2289/2012г. по описа на ВАС - решаващият състав на съда не се е произнасял по отричане правото на възстановяване на ДДС респ. по приспадане на данъчен кредит, а разглеждало спорен въпрос от друго естество- за предпоставките за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, което вече е било упражнено от данъчно задълженото лице (условия за приложимост на разпоредбата на чл. 177 ЗДДС). Категорично отрича да е налице и друго нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неотправяне на преюдициално запитване, в случаите, когато това е задължително, тъй като пред решаващия състав на съда не бил повдигнат правен въпрос, нуждаещ се от допълнително тълкуване.

Прокуратурата е изразила становище, че исковете са неоснователни.

За да се произнесе по съществото на спора, съобразно оплакванията в жалбата и в приложение на императивните норми на материалния закон, регулиращи спорното правоотношение, САС взе предвид, че спор по фактите, касаещи хода на приключилото административно и съдебно производство по повод непризнато право на ищеца на приспадане на данъчен кредит, по делото не е имало.