Решение № 1020 от 23.12.2024, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 1020 гр. Шумен, 23.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Зара Ех. Иванова при участието на секретаря Стела Любч. Д.а като разгледа докладваното от Зара Ех. Иванова Гражданско дело № 20243630100430 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК.

Делото е образувано по искова молба подадена от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133 със седалище и адрес: *** срещу Г. Д. Г., ЕГН **********, адрес: ***, в която посочва, че във връзка с Определение № 263 от 30.01.2024 по ч.гр.д. № 2545/2023 г. по описа на Районен съд- Шумен, получено на 07.02.2024 г., с което са уведомени, че издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в законоустановения срок, „АПС Бета България“ упражнява законовото си право да предяви иск, с който да бъде признато за установено по отношение на ответника Г. Д. Г., че същият дължи на „АПС Бета България“ с вземане, което е предмет на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс по посоченото дело.

Твърди, че на 21.10.2021 г. година длъжникът Г. Д. Г., е сключил Договор за потребителски кредит №746704/21.10.2021г. със „Стик Кредит“ АД, по силата на който е получил сумата от 400 лева, срещу което се съгласил да върне 1 броя вноски в по 400 лева в срок до 20.11.2021 г., когато е падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит.

Видно от приложените Общи условия и Договор за потребителски кредит №746704/21.10.2021г. по безспорен начин установяват сключения между страните договор, задълженията си по който ответната страна не е изпълнила в срок и съобразно условията на договора.

Договорът е сключен по електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

1

Дори и съдът да не приеме, че договора не е сключен по електронен път, то следва да приеме, че Договора за паричен заем по своето естество е реален договор и същият се счита за сключен, считано от датата на получаване на паричната сума.

С Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 12.07.2023г.

„Стик Кредит“ АД като цедент е прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера Вземането срещу длъжника по настоящото производство е индидуализирано на стр. № 3125 от Приложение № към договора за цесия.

Длъжникът е уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес на дата 10.04.2023 година.

Длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по Договора за потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита.

С оглед наведените по делото факти и обстоятелства, следва съдът да приеме за установено, че ответникът Г. Д. Г., дължи на ищеца парично вземане, конкретизирано в т. 9 на предявеното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по образуваното ч.гр.д. № 2545/2023 г., а именно сумата в общ размер от 1213,35 лева, формирана както следва: главница в размер на 400 лева; договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 12 лв. за периода от 21.10.2021 г до 20.11.2021 г.; 91.83 лева - законна лихва за забава върху главница по Договор за паричен заем;

709.52 - представляваща неустойка; както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията, в какъвто смисъл моли да бъде постановено решение.

Претендира разноски в заповедното и исковото производство.

В отговора по чл.131 от ГПК и в хода на делото ответникът, чрез назначения му особен представител оспорва иска. Оспорва автентичността на подписа на длъжника в договора за кредит. Твърди, че договорът е подписан с обикновен електронен подпис, без между страните да е постигнато съгласие за това, което означава по същество, че липсва подпис от длъжника.

Съдът въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Въз основа на подадено от „АПС Бета България“ ЕООД, Заявление по чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д. № 2545/2023 г. по описа на Районен съдШумен, с искане да бъде издадена Заповед за изпълнение срещу длъжника Г.

Д. Г., за следните суми 400 лева – главница по сключен между длъжника и „Стик Кредит“ АД, Договор за потребителски кредит №746704/21.10.2021г., като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на кредитора в полза на заявителя „АПС Бета България“ ЕООД, по силата на сключен на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 12.07.2023г., договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 12 лева за периода от 21.10.2021 г до 20.11.2021 г.; 91,83 лева - законна лихва за забава върху главницата, 709,52 лева - представляваща неустойка; както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията.

2

Въз основа на заявлението е издадена Заповед за изпълнение №1147/22.11.2023г., с която са присъдени посочените по-горе суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.11.2023г., до окончателното и изплащане, както и 75 лева- деловодни разноски.

Предвид обстоятелството, че длъжникът е бил призован по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, съдът е указал на заявителя да предяви иск относно вземането си, поради което срока по чл.415, ал.4 ГПК, заявителят е предявил настоящия иск.

Първото и основно възражение на ответника е, че между страните липсва сключен валиден договор за кредит.

На основание чл.184 ГПК, с оглед заявено искане от ответника, съдът е задължил ищеца да представи оригиналния договор, в случая това е електронен документ, който се съхранява на дигитален носител. Въпреки изрично предоставената възможност, документът не е представен по делото, поради което съдът го е изключил като доказателство по делото на основание чл.184 вр. чл.183 ГПК, ето защо следва да се приеме, че липсва договор за кредит.

Дори и да се приеме, че не са били налице условията на приложение на разпоредбата на чл.184 от ГПК, съдът намира, че следва да се приеме, че договорът е недействителен, по следните съображения:

На първо място съдът намира, че са неоснователни възраженията на ответника, че договорът е недействителен, т.к. не е подписан с квалифициран електронен подпис.

Ответникът заявява, че в исковата молба се твърди, че процесния договор има характеристиката на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет отпускане на парични средства (кредитиране) по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР , но договорът е подписан от страна на длъжника с обикновен електронен подпис, а не с квалифициран електронен подпис (КЕП), което означава, че липсва електронен документ. Допълва, че не е реализирана и възможността по чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ- страните да се съгласят да придадат на обикновения електронен подпис силата на КЕП.

Легална дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР , според която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Договорът за потребителски кредит отговаря на определението за финансова услуга по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР "средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Съгласно изричните норми на чл. 18, ал. 1, т. 3 , ал. 2 и ал. 3 от ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. Съгласно чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР 3 изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. За доказване на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕУУ).

Разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис. По делото не се твърди, нито се установява, че процесният договор за кредит е подписан с квалифициран електронен подпис. Разпоредбата обаче допуска страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен и такова съгласие според съда е изразено в чл.50, ал.3 от ОУ към Договора за кредит.

Съгласно процесния договор „Стик Кредит“ АД, в качеството на кредитор, е предоставил на ответника, в качеството на потребител, кредит в размер на 400 лева, за срок от 30 дни, като връщането на кредита е чрез една вноска от 400 лева. В погасителния план е посочено, че общо дължимата сума по кредита (главница и лихва за един лихвен период при промоционални условия е в размер на 400 лева) е в размер на 400 лева. Общо дължимата сума (главница и лихва и неустойка за един лихвен период при промоционални условия) е в размер на 400 лева , ГПР е в размер на 42,58 %.

Отчитайки посоченото съдът намира, че както в договора за кредит, така и в погасителния план липсват ясни и разбираеми уговорки касаещи както размера на договорната лихва, така и на претендираната неустойка.

Както сам е посочил ищеца, уговорката между страните е за заплащане на 0% договорна лихва, при което не е ясно на какво основание се претендира такава в размер на 12 лева.

Същите аргументи са приложими за неустойката. Бегло се споменава от ищеца, че такава се дължи на основание раздел VI от договора, според който било уговорено задължение на заемополучателя да предостави обезпечение, а при непредставяне- да плати неустойка.

Съдът намира, че в договора липсва такава уговорка. Посочените разпоредби на раздел VI са формулирани условно. В чл.19 от раздел VI е посочено, че ако страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок от 3 дни от подписване на договора да осигури обезпечение при условията посочени в тази разпоредба. Предвид факта, че всъщност никъде преди този текст или след него в договора няма уговорка за представяне на обезпечение, за ответника не е възникнало и задължение да представи такова отговарящо на изискванията на чл.19 от договора.Поради посоченото, съдът приема, че в договора липсват конкретни уговорки за заплащане на договорна лихва и неустойка.

Дори обаче да се приеме обратното, а именно че при определени условия кредитополучателят дължи договорна лихва и неустойка, съдът намира, че клаузите за тези вземания са изключително неразбираеми, подвеждащи и двусмислени. По този начин е нарушено изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК, което изисква договорът за потребителски кредит да се сключи в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем 4 начин, което на основание чл.22 от ЗПК води до недействителността му.

Тук единствено следва да се посочи, че разпоредбата на чл.4, ал.6 от ЗПК, предвижда, че законът не се прилага за договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. В случая е налице първата предпоставка отричаща възможността за приложимост на ЗПК- срокът за погасяване на задължението е 30 дни, от друга страна обаче не съществува второто кумулативно предвидено условие- разходите по кредита да са незначителни.

Претендираната неустойка е в размер на 709,52 лева, която съдът приема за разход и е около 180 % от размера на главицата, което съотношение изключва квалифицирането на този разход като незначителен. Поради посоченото, съдът приема, че процесния договор за кредит следва да отговаря на всички императивни изисквания на ЗПК.