Решение № 260074 от 06.01.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 06.01.2021г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, II А въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: М. ГЕОРГИЕВА

СИМОНА

УГЛЯРОВА при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия М. Георгиева въззивно гражданско дело № 14141 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 21.01.2019г. по гр. д. № 81623/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 47 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД, чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 233, ал. 1 от ЗЗД от „Г.-Я.“ ЕООД срещу „М.“ ЕООД за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 1 750 лева – неплатена наемна цена за м.04.2017г.; за сумата от 1 750 лева – неустойка по чл. 9 от договор за наем; за сумата от 611 лева – неплатени консумативни разходи за ел. енергия за м.02-04.2017г. и за сумата от 4 500 лева – обезщетение за имуществени вреди, нанесени на имота след прекратяване на договора, от които 3 000 лева за почистване на терена и 1 500 лева за възстановяване на съборената ограда, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.д.

№ 36668/2017г. по описа на СРС, ГО, 47 състав.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „М.“ ЕООД, с оплакване, че е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на постановения съдебен акт и нарушения на материалния закон.

Конкретно се сочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че безсрочното наемно правоотношение между страните е било прекратено в края на м.03-2017г., поради което наемна цена за м. 04.2017г. не се дължи. Разпитаната свидетелка Ч.., чиито показания не били опровергани от другите доказателства и следвало да се кредитират, заявила, че още в края на м.01.2017г. ищецът отправил тримесечно предупреждение за изнасяне от имота, поради което прекратяването на правоотношението е по взаимно съгласие, а не както е приел районният съд по вина на ответното дружество. Освобождаването на имота станало още в края на м.03.2017г., като от началото на м.04.2017г. „М.“ ЕООД упражнявало дейността си на друго място. В същия смисъл били и показанията на свид. Ч., който има непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства.

Свидетелят заявявал категорично, че ответното дружество ползвало имота до края на м.03.2017г. При съвкупната преценка на събраните гласни доказателствени средства се налагал извод, че през м.04.2017г. наемното правоотношение между страните било прекратено, поради което претенцията за заплащане на наемна цена е неоснователна. Оспорват се и изводите на първоинстанционния съд относно предявения иск за неустойка, тъй като неправилно било прието, че договорът за наем бил прекратен незабавно след връчване на поканата, заедно с исковата молба и останалите приложени към нея доказателства. Предявеният иск бил неоснователен, тъй като ищцовото дружество не ангажирало доказателства, установяващи виновно поведение на ответника, което да е довело до прекратяване на договора. Напротив, правоотношението било прекратено по взаимно съгласие на страните, а не по вина на ответника. Въззивникът релевира оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и в частта, в която е уважен иска за консумативни разходи. Счита, че легитимиран да предяви претенция за тези суми /ако се установи, че действително има неплатени задължения за имота/ е единствено „ЧЕЗ Е.Б.“ ЕООД, тъй като само електроразпределителното дружество е титуляр на правото да претендира стойността на потребената ел. енергия. Освен това начислените суми били за м.03. и м.04.2017г., а ответникът освободил наетото помещение още в края на м.03.2017г., поради което не дължи суми за консумативни разходи за посочения период. Жалбоподателят оспорва първоинстанционното решение и в частта по предявения иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди върху наетия имот. Поддържа, че ищцовите твърдения за нанесени щети, изразяващи се в разрушаване на оградата на имота, премахване на помощни постройки и разхвърляне на вещи и боклук, останали недоказани. Наемателят предал на наемодателя владението върху имота още в края на м.03.2017г., поради което счита, че риска от увреждането на същия се носи от неговия собственик. Навеждат се и доводи, че по делото не били събрани доказателства какви дейности били извършени, в какъв обем и дали въобще били извършвани такива, нито какви материали били вложени. Поддържа се и релевираното възражение, че договорите са съставени единствено за целите на процеса и не удостоверяват реално извършени ремонтни дейности в имота. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Насрещната страна – „Г.-Я.“ ЕООД оспорва въззивната жалба. Счита първоинстанционното решение за правилно, постановено в съответствие с разпределената доказателствена тежест и при правилно приложение на материалния закон. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-роот ГПК.

По предявения иск с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД:

За да бъде уважен иск с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД следва да се установят следните кумулативни предпоставки: 1/. наличие на валидно наемно правоотношение между страните в рамките на исковия период с уговорена наемна цена в посочения от ищеца размер; 2/ че ищецът е изпълнил своето задължение да предаде имота на ответника; 3/. че наемателят не е заплатил уговорената наемна цена. Доказателствената тежест за установяване на първите две предпоставки е възложена на ищеца при условията на пълно и главно доказване, а установяването на положителния факт на изпълнение на задължението за заплащане на дължимата наемна цена е в тежест на ответника.

Между страните по делото на етапа на въззивното производство няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 01.05.2010г. между тях бил сключен договор за наем, по силата на който ищецът „Г.“ ЕООД, в качеството на наемодател, предоставил на ответника „М.“ ЕООД, в качеството на наемател, за временно и възмездно ползване недвижим имот – едноетажна постройка – барака, състояща се от три стаи с площ около 100 кв.м., заедно с прилежащата около нея земя с площ около 100 кв.м. от собствения си недвижим имот, целият с площ от 2 600 кв.м., находящ се в гр. София, кв. „Красна поляна“, ул. „*******, съставляващ УПИ с пл. № 619 и 618. Насрещната престация по договора, дължима от наемателя, се изразявала в задължение за заплащане на месечна наемна цена в размер на 1 250 лева, дължима за текущия месец ежемесечно до 7-мо число на месеца. С анекс към договора от 01.01.2014г. наемната цена на предоставения за ползване е имот била променена на 1 750 лева. Договорът за наем бил сключен като срочен – със срок на действие от 3 години /чл. 6 от договора/. Доколкото по делото не е спорно обстоятелството, че наемателят е продължил да ползва наетата вещ със знанието и без противопоставянето на наемодателя и след изтичане на наемния срок, се налага извод, че процесният договор за наем се е трансформирал в такъв за неопределен срок – чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. От съдържанието на клаузите на представения договор за наем е видно, че страните не са дерогирали изрично приложението на диспозитивната норма на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. Един от белезите, съдържащи се в разпоредбата на чл. 228 от ЗЗД, определящи договора за наем на вещи, е временният характер на предоставеното ползване на вещите.

Продължителността на ползването може да бъде изрично уговорена от страните, при което с изтичането на срока договорът се прекратява. С оглед на това се налага извод, че предвиденото в чл. 236, ал. 1 от ЗЗД продължаване за неопределен срок на договора за наем, ако след изтичането на уговорения срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, не е приложимо единствено в случаите, в които страните изрично са изключили приложението на посочената разпоредба за мълчаливо подновяване на срока на договора /например, уговорена е възможност за продължаване на срока на договора само изрично, като съгласието за това се постигне в писмена форма и др., т.е. в рамките на договорната свобода страните са се отклонили от диспозитивната норма на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД/.

Спорното по делото обстоятелство на етапа на въззивното производство е дали наемното правоотношение между страните е съществувало за исковия период – конкретно до края на м.04.2017г. Ищецът въвежда твърдения за разваляне на договора по вина на насрещната страна, което е станало с писмено изявление от 09.10.2017г., а ответното дружество твърди, че договорът е прекратен по взаимно съгласие в края на м.03.2017г. За установяване на твърдението за прекратяване на договора по взаимно съгласие са ангажирани гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. В.Ч.. По въпроса свързан с доказателствените средства за установяване прекратяването на договор за наем, сключен в писмена форма, е формирана практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя. В решение № 155 от

13.10.2010г. на ВКС по т.д. № 1113/2009г.,

II ТО е прието, че забраната за установяване на договори, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, както и за тяхното изменяване или отменяване, със свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК е досежно формалните договори, сключени в писмена форма. При наличие на писмен договор не може със свидетели да се доказва, че впоследствие страните са се съгласили да изменят съдържанието на договора или да го отменят. Преодоляването на посочената забрана е уредено в разпоредбата на чл. 164, ал. 2 ГПК - свидетелски показания са допустими, ако страните изразят съгласие свидетелите да бъдат допуснати за посочените обстоятелства. В случая сключеният между страните договор е в писмена форма, поради което е недопустимо със свидетелски показания да се установява прекратяването на същия договор по аргумент от забраната на чл. 164, ал. 1, т.

5 от ГПК. По делото липсват данни, че ищцовото дружество е дало съгласие за тези обстоятелства да бъдат допуснати гласни доказателствени средства. Нещо повече, видно от определението на първоинстанционния съд от 07.06.2018г., по искане на ответника е допуснато събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетел, но за други обстоятелства – конкретно за установяване на обстоятелството от кой момент ответното дружество е преустановило ползването на имота. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че не е преодоляна забраната по чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК и прекратяването на процесния договор не може да се доказва със свидетелски показания. По тези съображения дадените от свид. Ч.. показания в тази връзка не следва да се обсъждат.

В случая договорът за наем е бил развален от страна на наемодателя в изискуемата писмена форма с волеизявлението, обективирано в телеграма от 09.10.2017г. По делото липсват доказателства, че същата е достигнало до ответното дружество преди подаване на исковата молба. Волеизявлението за разваляне обаче е част от приложенията към исковата молба, които са били надлежно връчени на ответника по реда на чл. 131 от ГПК на 16.04.2018г. Няма спор, че всички изявления, касаещи изменението или прекратяването на материалното правоотношение може да бъдат надлежно връчени в хода на висящо исково производство и този факт следва да бъде съобразен от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК.