Решение № 10379 от 03.06.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10379 гр. София, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело № 20251110100527 по описа за 2025 година

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на 24.04.2024 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит № *, по силата на който му била предоставена сума в размер на 3 000 лв., при уговорен лихвен процент – 23,2%, ГПР – 49,6%, срещу насрещното задължение да върне общата сума от 3870 лв. на 15 погасителни вноски. Сочи, че едновременно с договора за кредит бил сключен и договор за поръчителство с посочено от кредитора дружество – „Multitude Bank” срещу възнаграждение от 3 030 лв. Поддържа, че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като осигуряването на обезпечение се явявало необходимо условие за получаването на кредитиране, както и поради това, че кредитополучателят е лишен от правото на избор дали да предостави обезпечение, и в какво да се изразява то. Допълва, че възнаграждението за поръчителство е пряко свързано с договора за паричен заем, както и че възнаграждението е дължимо независимо дали е ангажирана отговорността на дружеството гарант. Твърди, че заемодателят и поръчителят били свързани лица, а възнаграждението за поръчителство се явявало допълнително възнаграждение за кредитора под формата на скрита възнаградителна лихва, поради което уговорката за неговата дължимост била в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Релевира доводи за недействителност поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави, тъй като възнаграждението на гаранта не било включено в размера на ГПР, въпреки че представлявало разход по кредита и че неговата стойност е изначално известна на кредитодателя. Посочването на по-нисък размер ГПР от действителния било заблуждаваща търговска практика. Сочи, че при сключването на договора за кредит е нарушен и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като е налице неяснота относно общия размер на задължението. Поради изложените съображения моли договора за кредит да бъде обявен за нищожен. В условията на евентуалност моли да бъде установена 1 недействителността на чл. 5 от процесната сделка, регламентираща предоставянето на обезпечение. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва наличието на облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит. Релевира възражения срещу твърденията, че поръчителството от дружеството гарант е задължително условие за кредитирането, като се твърди, че ищецът информирано е избрал тази форма на обезпечение. Оспорва да е налице заблуждаваща търговска практика, с аргументи, че на всеки етап от сключването на договора ищецът е бил информиран за последиците.

Поддържа, че договорът за гаранция е незадължителна възмездна услуга, предоставяна от трето лице, поради което възнаграждението за нейното предоставяне не следва да се включва в ГПР. Моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски.

Предявени са при условията на евентуално съединяване: главен установителен иск за признаване на договора за кредит за недействителен, с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД – противоречие със закона, добрите нрави и заобикаляне на закона - чл. 10, ал. 2, вр. с чл. 10а, ал. 1, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за кредит № * от 24.04.2024г., съединен в условията на евентуалност с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД, вр. с чл. 10, ал. 2, вр. с чл.

10а, ал. 1, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. с чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договора за потребителски кредит № * от 24.04.2024 г. като неравноправна.

С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото, съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване, следните обстоятелства: на 24.04.2024 г. между Г.

К. М. и „Фератум България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № */24.04.2024г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 3 000 лв., при лихвен процент – 23,2 %, годишен процент на разходите – 49,6%, при обща сума за връщане 3870 лв. на 15 погасителни вноски, като безспорно е, че на 25.4.2024г. между ищцата и „Multitude Bank” е сключен договор за гаранция, по силата на който дружеството е поело солидарно задължението по договора за кредит, срещу заплащане на възнаграждение, страните не спорят, че, аритметично, ако сумата от 3 030 лв. се включи в 49,60 % ГПР, то същият надвишава 50 %.

Видно от представения договор за кредит, в него е предвидено обезпечаването му с поръчителство от страна на „Multitude Bank “,като в договора за кредит не се съдържа посочване, че за гаранта ще се заплаща възнаграждение от страна на потребителя.

Възнаграждението е посочено в преддоговорната информация.

В договора за кредит е посочено, че се отпуска сумата 3000лева, при задължението ищецът да я върне на 15 вноски, при посочен общ разход по кредита 870лева, като в разпоредбата на чл.3 се посочва, че тази сума е възнаградителна лихва, и ГПР 49,60%. В СЕФ е предвидено, че когато, при кандидатстване, потребителят е избере да сключи договор за гаранция с поръчител, предложен от кредитора, то очакваните разходи възлизат на 3030 2 лева. В същата графа е посочено, че сключването на договора за гаранция не е задължително, както и че тези разходи не се включват в ГПР, нито в понятието „общ разход по кредита“.

В чл.5 от договора за кредит е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, както и потребителят декларира, че е запознат с условията, при които е предоставено.

Договорът за кредит е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.

Относно твърденията, направени в исковата молба – действително, със сключване на договора се заобикаля закона. Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП.

Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

В договора за кредит не е посочено, че възнаграждението за услугата „гарант“ се включва както в общия разход по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на посочените легални дефиниции на ЗПК. В договора изобщо не е посочено, че се държи възнаграждение за гаранта. Възнаграждението е посочено едва в преддоговорната информация. Разпоредбата на чл.10 ЗПФУР предвижда задължение на доставчика да уведоми потребителя за всички условия на договора, както и да му предостави информацията по чл.8 и 9 от закона, на хартиен носител, а когато договорът е сключен по инициатива на потребителя, да стори това незабавно, след сключване на договора/ ал.2/.

Следователно, когато инициативата за сключване на договора е на потребителя, какъвто е и настоящият случай, тогава доставчикът не е освободен от задължението си да предостави информацията по чл. 8 и 9 на потребителя.-Доколкото и за сключването на договора не се изисква същият да е подписан, то и не може да се приеме, че за удостоверяване задължението на доставчика е необходим подпис на потребителя. От значение е дали по реда на чл.18,ал.3 се установява, че доставчикът е изпълнил задължението си.

Разпоредбата на чл.18,ал.3 ЗПФУР предвижда, че преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна 3 и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Не може да се приеме, че преддоговорната информация, с посочването от страна на кредитора, че за гаранта се плаща възнаграждение, което плащане е разсрочено заедно с вноските по кредита, е достигнала до потребителя, както и че доставчикът е изпълнил задължението си да му предостави информацията незабавно, след сключването на договора.

Обезпечението се изразява в следното. Гарантът следва да заплати цялото неплатено от длъжника задължение. Страните не са формирали спор, че възнаграждението по договора за поръчителство е платимо от длъжника разсрочено, на вноски, с падежи, съвпадащи с падежите на вноските по договора за кредит. Така е и плащано самото възнаграждение.

С оглед изложеното, съдът намира, че договорът за гаранция е „пряко свързан“ с договора за кредит, по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга „гарант“ потребителят дължи, през целия срок на договора, заплащане на възнаграждение на гаранта, за обезпечаване на задължението за плащане.

Обстоятелството, че в преддоговорната информация кредиторът е вписал изявлението си, че възнаграждението не се включва в общия разход по кредита, или във формирането на ГПР, не може да доведе до заобикаляне на закона.

Съдът намира, че уговореното възнаграждение заобикаля закона, поради което и разпоредбата, включваща задължение на потребителя да заплати възнаграждение по него, е нищожна, на основание чл.26,ал.1 ЗЗД във връзка с чл.22,ал.1 ЗПК. Заобикалянето на закона съставлява постигане на забранен от правото резултат с разрешени средства.

Заобикалянето на закона се изразява в обстоятелството, че ищецът дължи възнаграждението на гаранта, независимо от плащанията / не го дължи единствено ако предсрочно погаси заетата сума, и тогава дължи частично възнаграждение/. Следователно, възнаграждението за гаранта, съставлява „общ разход по кредита“ за потребителя.

Същевременно, тъй като възнаграждението е свързано с договора за кредит пряко, то съставлява „косвен разход“ по смисъла на чл.19,ал.1 ЗПК. От договора за кредит, обаче, е видно първо, че не е посочено какво включва ГПР, както и дали това възнаграждение е включено.От договора за гаранция е видно, че погасителните вноски са платими на ответника, а не на гаранта, следователно се налага извод, че 49,11% ГПР, посочен в договора за кредит, не включва и възнаграждението по договора за гаранция. Легалната дефиниция на „годишен процент на разходите“ в чл.19,ал.1 ЗПК предвижда, че в него следва да се включи и това възнаграждение за гаранта, тъй като попада под хипотезата „възнаграждение от всякакъв вид“ – в частност - за обезпечение на изпълнението по договора за кредит. А заобикаляне на закона е налице, защото, за да се избегне да се превиши ГПР, в размера, посочен в чл.19,ал.4 ЗПК, е уговорено, че ищецът ще дължи възнаграждението на гаранта.

Изчислено математически, ако възнаграждението за гаранта се включи като „общ разход по договора за кредит“, то и ГПР по договора за кредит надвишава 50 %, следователно, на основание чл.19,ал.5 ЗПК, е налице нарушение на императивна разпоредба 4

Както се посочи по – горе, посоченият в договора ГПР е по – нисък от действително предвидения по договора, което се получава чрез заобикаляне на закона – предвижда се, чрез въвеждане на института на неустойката – позволено от закона правно средство, да се постигне забранен от закона резултат – нарушаване на разпоредбата на чл.19,ал.4ЗПК, който забранява ГПР над 5 пъти законната лихва. Ето защо, налице е заобикаляне на закона. По същество, доколкото разпоредбата на договора, предвиждаща ГПР, не може да се замести по право с разпоредба на закона, нито волята на страните да може да се замести от съда с тълкуване на останалите разпоредби на договора, то и нищожната разпоредба на договора, посочваща ГПР, влече нищожност на целия договор, защото същият не би бил сключен от ответното дружество както без разпоредбата, предвиждаща неустойката по договора, така и без ГПР и искът е основателен на главното основание – чл.22 във връзка с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК. Тук е моментът да се посочи, че декларацията, изготвена от страна на кредитора, или поръчителя, че възнаграждението за гаранта не е включено в ГПР или в „общ разход по кредита“, няма никакви правни последици. Ето защо, искът е основателен на главното основание.

Разпечатката съдържа 31 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/68601616-1853-4bc5-9bbb-28a37d8c180a