Решение № 255 от 26.10.2026, Районен съд - Карнобат

РЕШЕНИЕ

№ 255 гр. Карнобат, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРНОБАТ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариела Ан. И. при участието на секретаря Петя Н. Ганчева като разгледа докладваното от Мариела Ан. И. Гражданско дело № 20262130100987 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по повод искова молба от Д. Г.

С. с ЕГН ********** от ********* против Районен съд Айтос, с ЕИК 000057407 със седалище и адрес на управление гр.Айтос, ул. „Цар Освободител“ № За, с която е направено искане да се постанови решение, с което да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 765.66 евро /1497.50 лева/, представляваща обезщетение по чл. по чл. 224 от КТ за допълнителни 11 дни платен годишен отпуск за 2025г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 12.02.2026 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените по делото разноски.

В с.з. исковата молба е намалена, като се претендира сума в размер от 544.72 евро, представляваща обезщетение по чл. 224 от КТ за допълнителни 10 дни платен годишен отпуск за 2025г. и се поддържа изменената искова претенция

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковата молба. Посочил е, че за процесната 2025г. е издадена Заповед № 481 от 11.12.2024г., с която за длъжността „системен администратор“ е определен допълнителен платен годишен отпуск в размер на 10 дни, но в същата заповед е посочено, че при ползването на повече от един месец отпуск поради временна неработоспособност допълнителен платен годишен отпуск не се 1 прибавя към основания такъв. Доколкото ищецът е ползвал отпуск по болест за периода от 18.11.2025г.-31.12.2025г. и на основание посочената заповед, не му е начислен и заплатен отпуск по чл. 156 КТ.

В с.з. исковата молба се оспорва, като се поддържат заявените с отговора възражения.

Карнобатският районен съд след като се запозна с твърденията на страните, приложените по делото писмени доказателства и съобрази закона намира от фактическа страна следното:

На 25.04.2024г. между Районен съд Айтос и Д. Г. С. на основание чл. 68, ал.1, т.4 от КТ е сключен трудов договор за длъжност Системен администратор. С този договор е определено основно месечно трудово възнаграждение в размер ****лв., допълнителни възнаграждения с постоянен характер за ранг V - 75 лв. и за продължителна работа 10% - 208,40 лв.

На 06.06.2024 е сключено допълнително споразумение №228 към трудовия договор, с което променено основанието на договора, а именно чл.67, ал.1, т.1 и чл. 96, ал.1 от КТ, във връзка с чл. 145 от ПАС.

Със Заповед № 481/11.12.2024 г. Административният ръководител Председател на Районен съд гр. Айтос, на основание чл.80, ал.1 от Закона за съдебната власт и във връзка с Решение по Протокол № 40 от заседание на ВСС, проведено на 07.12.2017г. е определено към основния платен годишен отпуск за 2025г. за длъжността системен администратор да се прибави допълнителен платен годишен отпуск в размер на 10 работни дни. С тази заповед е определено още, че при ползване на повече от един месец отпуск при временна неработоспособност горепосоченият допълнителен платен годишен отпуск не се прибавя към основния платен годишен отпуск.

С допълнително споразумение №308/18.08.2025г. към трудовия договор е определено основно месечно трудово възнаграждение в размер **** лв., допълнителни възнаграждения с постоянен характер за ранг V - 95 лв. и за продължителна работа 12% - 291,72 лв. С това споразумение се определя и размер на основния платен годишен отпуск по чл.155 КТ в размер на 26 работни дни, и на допълнителния по чл.156 КТ в размер на 10 работни дни съгласно решение на ВСС.

Между страните по делото няма спор, а и от приложените по делото 2 болнични листи се установява, че ответникът е бил в отпуск за временна неработоспособност за периода от 18.11.2025 г. до 17.12.2025 г. -30 дни и от 18.12.2025 г. до 16.01.2026 г. също 30 дни.

На 04.02.2026г. ищецът депозира писмено заявление до работодателя, с което заявява желанието си трудовото му правоотношение да бъде прекратено по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал.1, т.1 от Кодекса на труда, считано от 12.02.2026г., а в случай, че молбата не бъде приета, заявлението да се счита за едномесечно писмено предизвестие съгласно чл.

326,ал.1 КТ.

Още същия ден работодателят е уведомил работника, че приема предложението за прекратяване на тр.правоотношение, като със Заповед № 38/04.02.2026 г. същото е прекратено на основание чл. 325, ал.1, т.1 от Кодекса на труда, считано от 12.02.2026г. С цитираната заповед е констатирано, че на лицето се дължат обезщетения на основание чл. 224 от КТ - за неизползван платен годишен отпуск /12 дни за 2025 г. и 5 дни за 2026 г./.

От изготвената и изслушана ССчЕ се установява, че за 2024г. ищецът е имал право на 17дни основен платен отпуск и 7 дни допълнителен отпуск, от които е ползвал 11 дни. За 2025г. ищецът е имал право на 26дни основен платен отпуск и 10 дни допълнителен отпуск /в случай, че се приеме, че ищецът има право на тях/, от които е ползвал 25 дни. За 2026г. ищецът е имал право на 3дни основен платен отпуск и 2дни допълнителен отпуск, от които е ползвал 2 дни. Така неизползвания за периода отпуск е в размер на 27дни, за 17 от които е определено и заплатено обезщетение. Вещото лице е посочило още, че сумата, която се полага за един ден платен годишен отпуск е в размер на 118.38евро брутно.

Предвид така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Съгласно чл. 224, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност.

Размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ се определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж в предприятието към деня на прекратяването на трудовото 3 правоотношение (чл. 42, ал. 4 от НРВПО) и съгласно чл. 224, ал. 2 от КТ обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение.

В случая спорът между страните се свежда до това дали работодателят дължи на работника обезщетение по чл. 224,ал.1 КТ за 10 дни неизползван платен годишен отпуск, който му е предоставен по силата на чл.156 КТ и съгласно решение на Пленума на ВСС.

Според настоящия съдебен състав отговорът е положителен по следните съображения:

Съгласно чл. 156,ал.1 КТ при условията на чл. 155, ал. 2 КТ работникът или служителят има право на допълнителен платен годишен отпуск:1. за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки - не по-малко от 5 работни дни; 2. за работа при ненормиран работен ден - не по-малко от 5 работни дни.

Съгласно чл. 350 ЗСВ Пленумът на Висшия съдебен съвет определя размера на годишния отпуск на съдебния служител и размера на допълнителния платен годишен отпуск за работа в извънработно време и за изпълнение на допълнителни задължения от съдебния служител.

С Решение по Протокол № 40 от заседание на Пленума на ВСС, проведено на 07.12.2017г. е определено към основния платен годишен отпуск за 2025г. за длъжността системен администратор да се прибави допълнителен платен годишен отпуск в размер на 10 работни дни.

Със Заповед № 481/11.12.2024 г. Административният ръководител Председател на Районен съд гр. Айтос, на основание чл.80, ал.1 от Закона за съдебната власт и във връзка е Решение по Протокол № 40 от заседание на ВСС, проведено на 07.12.2017г. е определено към основния платен годишен отпуск за 2025г. за длъжността системен администратор да се прибави допълнителен платен годишен отпуск в размер на 10 работни дни.

С допълнително споразумение №308/18.08.2025г. към трудовия договор е определен размерът на основния платен годишен отпуск по чл.155 КТ в размер на 26 работни дни, и на допълнителния такъв по чл.156 КТ в размер на 10 работни дни съгласно решение на ВСС. Т.е. двете страни по трудовия 4 договор са постигнали съгласие, по силата на което работникът е придобил право на допълнителен отпуск по чл.156 КТ в размер на 10 работни дни съгласно решение на пленума на ВСС.

Съгласно чл. 118, ал.1 и ал. 3 КТ работодателят или работникът или служителят не могат да променят едностранно съдържанието на трудовото правоотношение освен в случаите и по реда, установени в закона.

Работодателят може едностранно да увеличава трудовото възнаграждение на работника или служителя.

Съдебната практика на ВКС е последователна по приложението на чл.118 КТ, с която норма е въведена забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение от страна на работника или работодателя с единственото изключение – едностранно увеличение на трудовото възнаграждение на работника от страна на работодателя. Всяко друго изменение на уговорените в трудовия договор, в т.ч. мястото на работа, длъжността, времетраенето на договора, размера на отпуска, продължителност на работното време, намаление на трудовото възнаграждение и пр. може да бъде изменено по взаимно, изразено писмено съгласие на страните по трудовото правоотношение. Предмет на изменение на съдържанието на трудовия договор по взаимно съгласие на страните може да бъде всяка договорна клауза, като изменението може да се изрази в отмяна на договорна клауза, в допълване с нова клауза или в промяна на съществуваща такава. Изменението обаче може да бъде само изрично чрез съвпадащи волеизявления на страните за конкретната клауза -в този смисъл са решение № 510 от 31.07.202 г. пo гр. д. № 1925 по описа за 2023 г. на ВКС, IV г. о.,решение по гр.д. № 724/2011 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 1405/2010 г. на IV г.о. и решение по гр.д. № 3200/2018 г. на III г.о. на ВКС и Решение № 21 от 22.01.2025 г. на ВКС, III г. о., гр. д. № 4734/2023 г.

Съгласно решение № 512/12 от 14.01.2013 г. пo гр. д. 1464 по описа за 2011г. на ВКС, IV г.о. е прието, че уговореното между страните съдържание на трудовия договор не може да бъде променено без тяхно съгласие (чл. 119 КТ), нито да бъде поставено в зависимост от стоящи извън волята им външни фактори, какъвто се явява ползването на отпуск за временна неработоспособност.

Предвид изричната забрана в чл. 118 КТ следва да се посочи, че нито в 5

Кодекса на труда, нито в Закона за съдебната власт /чл. 350/ или в подзаконов акт по тяхното прилагане е предвиден случай и ред, по който придобитото от работника право на допълнителен платен отпуск по чл. 156 КТ да бъде ограничено или отнето в зависимост от ползването на отпуск за временна неработоспособност.

Такава възможност не е предвидена и в Решение по Протокол № 40 от заседание на Пленума на ВСС, проведено на 07.12.2017г.

Предвид изложеното съдът приема, че при издаването на Заповед № 481/11.12.2024 г., с която е определил, че при ползване на повече от един месец отпуск при временна неработоспособност горепосоченият допълнителен платен годишен отпуск не се прибавя към основния платен годишен отпуск, работодателят е нямал правомощия за това, тъй като такава възможност не е била предвидена в закон. Още повече, че в случая това право на ищеца е било отменено със задна дата или в края на годината, за която този отпуск се отнася и при реална възможност работникът вече да го е ползвал към момента на възникване на основанието по Заповед № 481/11.12.2024г.

С Решение от 25 юни 2020 година по съединени дела C‑762/18 и C‑37/19 на СЕС е прието, че при определени особени положения, когато работникът не е в състояние да изпълнява задълженията си, правото на платен годишен отпуск не може да бъде обвързано от държавата членка със задължението за действително полагане на труд.

Това се отнася по-специално за работниците, които отсъстват от работа поради отпуск по болест през референтния период. Всъщност, както следва от практиката на Съда, от гледна точка на правото на платен годишен отпуск тези работници се приравняват на работниците, които действително са полагали труд през посочения период (решение от 4 октомври 2018 г., Dicu, C‑12/17, EU:C:2018:799, т. 29 и цитираната съдебна практика).По този въпрос следва да се отбележи, че когато по отношение на работниците, които отсъстват от работа поради отпуск по болест, допуска дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд, Съдът се мотивира с това, че настъпването на нетрудоспособност поради болест по принцип е непредвидимо и не зависи от волята на работника (в този смисъл вж. по-специално решение от 4 октомври 2018 г., Dicu, C‑12/17, EU:C:2018:799, т. 32 и цитираната съдебна практика).