Решение № 5427 от 07.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5427 гр. София, 07.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г.

Членове:

Димитър Ковачев

Анелия Ст. Янева при участието на секретаря Галина Хр. Х.а като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20231100505048 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена по пощата на 23.03.2023 г. с вх. № 82581/24.03.2023 г., на ищеца Е. Д. Н. срещу решение № 2952/27.02.2023 г., постановено по гражданско дело № 62006/2021 г. на Софийския районен съд, 138 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Е.“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 128, т. 2 КТ за признаване за установенo задължениe на ответника за сумата 5313,86 лева – неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.06.2019 г. – 23.03.2020 г. по трудов договор от 15.05.2019 г., заедно със законната лихва от 28.09.2020 г. до погасяване, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 51686/2020 г. на Софийски районен съд, 30 състав, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата 500 лева – разноски в заповедното, и 830 лева – разноски в исковото производство.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение било неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Било установено наличие на трудово правоотношение по договор от 15.05.2019 г., прекратяването му с едномесечно предизвестие от работника, отправено в средата на месец юни 2019 г., както и че жалбоподателят полагал труд до изтичането срока му. След този момент работодателят не се отзовал на 1 поканите на работника да оформи и върне трудовата му книжка, да издаде заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, както и да му заплати възнаграждение от около 800 лева, дължимо до този момент. Доказано било и че: след изтичане срока на предизвестието работодателят не прекратил трудовото правоотношение; не изпълнил задължението си по чл. 62, ал. 3 КТ в седемдневен срок от неговото прекратяване да впише данните в регистъра на заетостта; жалбоподателят узнал за това през месец март 2020 г., когато искал да получи социална помощ; такава му била отказана поради наличието на два трудови договора – един с „К.“ ЕООД от 12.08.2019 г., където полагал труд, и един с „Е.“ ЕООД. Жалбоподателят претърпял вреди – не получил исканата социална помощ. Трудовото му правоотношение било прекратено на 23.03.2020 г., до когато му се следвало трудово възнаграждение. Наличието на задължение се установявало от решенията на съда по административнонаказателно производство, от издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, а също и от съдебносчетоводната експертиза. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния и да постанови друго, с което да уважи предявения иск, като да му присъди 5313,86 лева – неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.06.2019 г. – 23.03.2020 г., както и 586 лева – мораторна лихва за периода 28.09.2020 г. - 29.10.2021 г. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата и по иска „Е.“ ЕООД оспорва същата като недопустима – подадена извън срока за обжалване. По същество я намира за неоснователна, доколкото в процесния период между страните нито било налице валидно трудово правоотношение, нито бил полаган труд. Моли въззивния съд да върне жалбата, евентуално - да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Спазен е законоустановеният срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК. Действително в последното открито заседание първоинстанционният съд е посочил датата, на която ще постанови решението си, като е обявено преди нея. Според ТР № 12/11.03.2013 г. по т.д. № 12/2012 г., ВКС, ОСГК разпоредбата на чл. 315, ал. 2 ГПК се прилага при наличието на три предпоставки: 1/ делото да се разглежда по реда на глава 25 ГПК; 2/ съдът да е оповестил в откритото съдебно заседание, в което приключват устните състезания, обявяването на решението в определен ден; 3/ да е оповестил на страните, че от този ден насетне тече и срокът за обжалване на същото. Видно от протоколно определение от 29.11.2022 г., СРС изрично е указал на страните, че производството е по общия исков ред, а в последното заседание 2 единствено е обявил дата на постановяване на решението, но не е указал, че подлежи на обжалване от тази дата. Ето защо в случая срокът за обжалване тече от връчване на препис /чл. 7, ал. 2 ГПК/. В чл. 149, ал. 2 ГПК също е предвидено съдът да посочи деня, в който ще обяви решението си, но от нея не тече срокът за обжалването му. Следователно въззивната жалба е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО

СНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е частично неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 128, т. 2 КТ.

Ищецът Е. Д. Н. е подал срещу ответника „Е.“ ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата 5313,86 лева, представляваща нетно трудово възнаграждение за периода юни 2019 г. - март 2020 г., заедно със законната лихва от 28.09.2020 г. до погасяване. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта, поради което е предявен установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че между страните било налице трудово правоотношение по договор от 15.05.2019 г., по силата на което изпълнявал при ответника длъжността „машинен оператор на машина за леене” срещу задължение за плащане на трудово възнаграждение в размер на 700 лева. В средата на месец юни 2019 г. отправил до работодателя едномесечно писмено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, срокът на което изтекъл в средата на месец юли 2019 г., до когато ищецът изпълнявал точно трудовите си задължения. След изтичане на този срок работодателят не изпълнил задълженията си да оформи и върне трудовата книжка, да издаде заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, както и да му изплати дължимо възнаграждение от около 800 лева. През месец март 2020 г. установил, че работодателят не прекратил трудовия му договор, както и не обявил този факт в регистъра на заетостта. Заповед за прекратяване на трудовото правоотношение била издадена на 23.3.2020 г, до когато ищецът счита, че му се дължи уговореното трудово възнаграждение.

Ответникът оспорва ищецът да е полагал труд.

За уважаването на иска ищецът следва да докаже, че в процесния период страните са били в трудово правоотношение, че е престирал съобразно уговореното, а за ответника е възникнало задължението за заплащане на месечно трудово възнаграждение, както и размера на 3 същото. В тежест на ответника е да докаже погасяване.

Първо, следва да се посочи, че въззивният съд намира за установено, че в средата на месец юни 2019 г. ищецът е отправил до работодателя едномесечно писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор.

Това не се оспорва от ответника – нито в отговора, нито в първото съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца уточнява, че е било писмено, както и че ответникът не му дал входящ номер /виж протокол на л.

80, стр. 2, СРС/. Освен това, този факт не е изгоден за ищеца /виж разпределението на доказателствената тежест/, поради което признанието му има висока доказателствена стойност.

С оглед изложеното, както и предвид становищата на страните и събраните доказателства, въззивният съд намира за установено: 1/ наличие на валидно трудово правоотношение по договор от 15.05.2019 г., по силата на което ищецът се задължил да полага труд на длъжността „машинен оператор на машина за леене”, а ответникът - да заплаща месечно възнаграждение от 700 лева /брутно/; 2/ че в средата на месец юни 2019 г. ищецът отправил до работодателя едномесечно писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор; 3/ че от 12.08.2019 г. ищецът полага труд при друг работодател – „К.“ ЕООД; 4/ че след изтичане срока за предизвестието /средата на юли 2019 г./ ответникът не издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и не изпълнил задължението си да обяви прекратяването на трудовия договор в регистъра на заетостта, вменено в чл. 62, ал. 3 КТ; 5/ че заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по договора от 15.05.2019 г. е издадена на 23.03.2023 г., като след това работодателят изпълнил задължението си по чл. 62, ал. 3 КТ; 6/ че в периода 01.06.2019 г. – 23.03.2020 г. ответникът всеки месец начислявал трудово възнаграждение на ищеца, което в общ брутен размер възлиза на 6766,67 лева, а в нетен – на претендираната сума от 5313,86 лева /виж ССчЕ, таблица на л. 86, СРС/.

Съгласно чл. 326, ал. 1 и 2 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работодателя, като срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор е 30 дни. Точна дата на отправяне на процесното предизвестие не се установява, но не се спори, че е било в „средата“ на месец юни 2019 г. По аргумент от чл. 72, ал. 5 ЗЗД, според който под среда на месеца се разбира петнадесетото число, въззивният съд намира, че предизвестието е подадено на 15.06.2019 г., както и че срокът е изтекъл на 15.07.2019 г.

Съгласно чл. 335, ал.1 и ал. 2, т. 2 КТ трудовият договор се прекратява писмено, а при прекратяване с предизвестие - с изтичането на срока на предизвестието. При прекратяване на трудовото правоотношение с отправено от работника до работодателя писмено предизвестие законът държи сметка единствено за датата на изтичане на срока на предизвестието, като заповедта има само констативен характер. Ето защо, за да настъпи фактът 4 на прекратяване на трудовото правоотношение, не е от значение поведението на работодателя – дали е издал заповед, дали е уведомил НАП съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 3 КТ, дали в своите регистри е водил ищеца като свой работник или не. Неизпълнението на тези задължения може да е основание за ангажиране на гражданска отговорност за вреди, наказателна или административнонаказателна, но няма отношение към настъпването на прекратяването на трудовия договор.

Предвид изложеното въззивният съд намира, че в периода 15.05.2019 г.

– 15.07.2019 г. между страните е било налице трудово правоотношение, прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ.

Установява се и че в този период ищецът е полагал труд. Ответникът не оспорва конкретно този факт – че до изтичане срока на предизвестието ищецът е полагал труд. В отговора, а и в последващите изявления не се съгласява с правните доводи на ищеца, че и след като е престанал да полага труд му се дължи трудово възнаграждение. Престацията се доказва се и от свидетеля И.Н.И. /доведен от самия ответник/, който сочи, че познава ищеца, тъй като са работили в една смяна – от постъпването му на работа „до последно“, че работили в една кабина. Свидетелят не заявява ищецът да не се е явявал на работа, напротив - дава сведения за обратното. Следва да се има предвид, че щом са работили в такава близост, то този свидетел е имал непосредствени впечатления от работата на ищеца, като споделя такива за точно изпълнение /че до напускането си ищецът е работил с него/. При липсата на други доказателства, съдът намира за доказано по несънен начин, че в периода на съществуване на трудовото правоотношение /15.05.2019 г. – 15.07.2019 г./ ищецът е изпълнявал точно задълженията си. Ето защо му се дължи и уговореното трудово възнаграждение. Доколкото се претендира в нетен размер, в такъв следва да го определи и присъди и съдът. От заключението на ССчЕ се установява, че за месец юни се дължи сумата 549,71 лева. За месец юли е начислена сума в същия размер, но от нея се дължи половината – 274,86 лева /549,71:2=274,86/, доколкото е отработена само половината от този месец. Общият размер на задължението за периода 01.06.2019 г. – 15.07.2019 г. е 824,57 лева. Ответникът не твърди и не доказва плащане, поради което искът за посочените сума и период е основателен.