Решение № 144 от 14.02.2020, Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№

………./…………..2020 г. гр. Варна

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и втори януари през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ДИАНА МИТЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА

ПЛАМЕН АТАНАСОВ при секретар АЛБЕНА ЯНАКИЕВА, като разгледа докладваното от съдията Павлова въззивно търговско дело № 1845 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

С решение № 3596/05.08.2019 год., постановено по гр.д. № 16789/2018 год., ВРС – 20–ти състав е приел за установено в отношенията между страните, че К.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Еос Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, кв. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков Казанджията” № 4-6, ап.6, сумата от 818,62 лв., представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит от 27.07.2012 г., сключен между „Юробанк България” АД и К.Г.М., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 23.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 241,01 лв. дължима възнаградителна лихва за периода 24.08.2013 г. – 18.01.2016 г., които вземания са прехвърлени на ищеца съгласно сключен с „Юробанк България” АД договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г., които суми са предмет на Заповед № 6325/24.08.2018 г., издадена по ч. гр. д. № 12701/2018 г. по описа на ВРС издадена по реда на чл. 410 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, като е отхвърлил иска за главница за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 972,33 лв. и иска за възнаградителна лихва за сумата от 110,53 лв., начислена за периода 27.07.2012 г. до 23.08.2013 г., като неоснователни.

Недоволен от горното решение е останал ответникът, който обжалва по реда на чл. 258 и сл. от ГПК постановеното решение, В ЧАСТТА, с която е прието за установено, че въззивникът дължи на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД 818,62 лв., представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит от 27.07.2012 г., сключен между „Юробанк България” АД и К.Г.М., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 23.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 241,01 лв. дължима възнаградителна лихва за периода 24.08.2013 г. – 18.01.2016 г., които вземания са прехвърлени на ищеца съгласно сключен с „Юробанк България” АД договор за продажба и прехвърляне на вземания от

18.01.2016 г., които суми са предмет на Заповед № 6325/24.08.2018 г., издадена по ч. гр. д. № 12701/2018 г. по описа на ВРС издадена по реда на чл. 410 от ГПК В сезиралата съда жалба се излагат доводи неправилна преценка на нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД от страна на първостепенния съд, тъй като при недоказаност на редовността на извършеното уведомяване не може да се приеме, че цесията е предизвикала предвиденото в горната норма действие, както и се твърди неправилност на извода на съда относно приложима петгодишна давност по отношение на възнаградителната лихва. Настоява се за отмяна на постановеното решение в обжалваната му част и постановяване на друго, с което се отхвърлят исковете, видно с присъждане на разноски.

В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба, развивайки доводи по направените от страната оплаквания и моли за потвърждаване на съдебното решение, ведно с присъждане на разноски.

В с.з. по същество, въззивникът, чрез процесуалния си представител, не се явява и не изразява становище по същество на спора.

В с.з. по същество, въззиваемият, не изпраща представител.

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така очертаната проверка от въззивния съд, настоящият състав намира обжалваното решение за валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда и за допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки. Предявеният иск черпи правно си основание в чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Същият е предявявeн в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 12701/2018 год. на ВРС-14-ти състав.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. По същество, същите се свеждат до неправилна преценка на нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД от страна на първостепенния съд, тъй като при недоказаност на редовността на извършеното уведомяване не може да се приеме, че цесията е предизвикала предвиденото в горната норма действие, както и се твърди неправилност на извода на съда относно приложима петгодишна давност по отношение на възнаградителната лихва.

Прехвърлянето на вземане е договор, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице. Тъй като е договор, за сключването му се изисква съгласие на страните по него – цедент /стар кредитор/ и цесионер /новия кредитор/. С постигането на същото, цесията произвежда своето действие, независимо от това, че за да се консолидира същата следва да бъде съобщена на цедирания длъжник /така, решение по т. д. № 566/09 г. на ВКС, I т. о., както и по гр.д. 1046/2004г. на ВКС, ІІ т.о., решение №89/06г. на ВКС, ІІ т.о., решение по гр.д. 8461/59г., ВС, ІІІ г.о./. Поради горното, неспазването на установеното в чл. 99, ал.3 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, няма отражение върху горното. За този си извод, съдът изхожда от целта на разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД, която по аргумент на ал.4 от същата норма има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Последното се следва и от прочита на същата, определяща спрямо кого /длъжника и третите лица/ е релевантно уведомяването на длъжника от стария кредитор. Изхождайки от изложеното и като съобрази, че липсват наведени твърдения за евентуално извършеното на стария кредитор плащане, въззивният съд намира оплакването за неоснователно.

Не се споделят и доводите на въззивника за периодичен характер на задълженията, включени във вноски по погасителен план, включително и тези за възнаградителни лихви. Според задължително тълкуване на чл.111, б.”в”