Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Протокол № 525 от 03.11.2022, Окръжен съд - Пазарджик

Съд
Окръжен съд - Пазарджик
Дело
Въззивно гражданско дело 466/2022
Вид
Протокол № 525
Подписан
03.11.2022
В сила
03.11.2022
Състав
Минка Петкова Трънджиева, Димитър Пандалиев Бозаджиев, Венцислав Стоянов Маратилов

Цитирани разпоредби

  • чл.124 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.142 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.268 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.537, ал.2 · Граждански процесуален кодекс

ПРОТОКОЛ

№ 525 гр. Пазарджик, 02.11.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Лилия Г. Церовска

Сложи за разглеждане докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско дело № 20225200500466 по описа за 2022 година.

На именното повикване в 09:45 часа се явиха:

Жалбоподатели А. И. А. и И. И. А. редовно призовани, не се явяват. За същите се явява адвокат В. Г. Д., редовно упълномощен.

Ответник А. С. Д. редовно призован, не се явява. Не се явява и пълномощника му адвокат В. Г. А..

Съдът докладва постъпило становище от адв. А., в което същият моли да бъде даден ход на делото. Заявява, че няма възражения по доклада по делото. Няма доказателствени искания и доказателства по делото. Изразява становище по същество на спора. Моли се за присъждане на разноски за втората инстанция, за което е приложен списък и пълномощно.

Адв. Д. – Да се даде ход на делото.

Съдът, при условията на чл.142 ал.1 от ГПК,

ОПРЕДЕЛИ:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

На основание чл.268 ал.1 от ГПК, ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО:

С Решение №159/17.06.2022г., постановено по гр.д.№1124/2022г. по 1 описа на РС- Велинград са отхвърлени исковете по чл.124 от ГПК и чл.537, ал.2 от ГПК, на И. И. А., ЕГН ********** и А. И. А., ЕГН ********** и двамата от с.***, против А. С. Д., ЕГН ********** от с.***, да се признае за установено че ищците са собственици на недвижимия имот: Сграда №501.297.2 на 1 етаж, Масивна, Хангар, гараж, с площ от 21кв.м., застроена върху ДВОРНО МЯСТО, находящо се в с.***, цялото състоящо се от 1035кв.м., представляващо парцел III, отреден за имот пл.№297 в квартал 13 по регулационния план на с.***, при съседи: от две страни улици, *** и С.

***, както и на основание чл.537, ал.2 от ГПК, да бъде отменен НА за собственост върху недвижим имот /констативен/ №20, том I, рег.№386, дело №49 от 18.02.1999г., на който ответникът А. С. *, ЕГН ********** основава правото си на собственост върху същия недвижим имот Сграда с №501.297.2, представляващ гараж с площ от 21кв.м, като неоснователни.

Осъдени са И. И. А., ЕГН ********** и А. И. А., ЕГН ********** и двамата от с.*** ул.“Чепинец“ № 32, да заплатят на А. С. Д., ЕГН ********** от с.***, сумата от 500лв., разноски по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от И. И. А. и А. И. А..

Твърди се в същата, че първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно. В тази връзка се счита, че първоинстанционният съд не е взел предвид и не е анА.зирал целия приложен по делото доказателствен материал, поради което е постановил неправилно и необосновано решение.

Счита се, че първоинстанционният съд е нарушил материалния закон, като е постановил съдебен акт, който противоречи на трайно установената и задължителна съдебна практика.

Визира се, че първоинстанционният съд изобщо не е взел предвид разпоредбата на чл.92 от Закон за собствеността, поради което и постановеното от него решение е в нарушение на задължителното тълкуване на чл.92 от ЗС, направено от Върховния съд, съгласно което словосъчетанието “установено друго” в разпоредбата на чл.92 от ЗС има предвид учредяването на вещно право на строеж в полза на лице, което не е собственик на земята, като това не включва случаи като настоящия, в който пристройката е построена само с издадено в полза на ответника разрешение за строеж, без последният да притежава правото на собственост или вещното право на строеж върху мястото.

2

Счита се, че е недопустимо ответникът да придобие по давност помощна постройка- навес, която е пристроена към самостоятелен обект собственост на ищците.

Твърди се, че процесният навес /гараж/ не представлява самостоятелен обект на собственост, а е принадлежност и като такава следва собствеността на главната вещ, съгласно разпоредбата на чл. 98 от ЗС.

Считам, че за да се приеме, че ответникът е собственик на процесния гараж, то същия е следвало да докаже пълно и главно придобивното основание на претендиралото от него право на собственост върху процесния имот, а именно да докаже по несъмнен начин, че правото му на собственост е придобито чрез правна сделка, по давност или по друг начин по смисъла на чл.77 от ЗС.

Приема се, че в настоящият случай, ответникът не доказал по никакъв начин да е придобил правото на собственост върху процесния гараж, нито чрез правна сделка, нито чрез оригинерен способ за придобиване на право на собственост. В проведеното първоинстанционно производство, ответникът не установил и не е доказал по никакъв начин, нито че притежава собственост върху земята, върху която е изграден, гаражът, нито че в негова полза е учредено вещно право на строеж.

Твърди се, че в първоинстанционното производство, ответникът не доказал никакъв начин, че в негова полза надлежно е учредено право на строеж по реда на чл.63 от ЗС, или правото на собственост е придобито посредством правна сделка или по давност.

Приема се, че ако първоинстанционният съд правилно е бил възприел фактите по делото е щял да установи, че ответникът не доказва нА.чието на нито едно от горните основания за придобиване на собствеността върху процесния гараж.

Счита се, че обжалваното решение е незаконосъобразно и на друго основание, а именно, че първоинстанционният съд се е позовал и е постановил обжалваното решение единствено и само на едно писмено доказателство- Декларация по чл. 56 ЗТСУ от 08.03.1996 г., приложена от ответника към отговора на исковата молба, което от една страна е незаконосъобразно, а от друга страна декларацията е с невярно съдържание.

Визира се, че в проведеното първоинстанционно производство, съдът не 3 възприел по никакъв начин и игнорирал изцяло направеното оспорване на верността на съдържанието на горната декларация.

Счита се, че ако първоинстанционният съд е бил възприел направеното оспорване щял да установи по несъмнен начин, че Декларацията от 08.03.1996г. е с невярно съдържание, тъй като майката на ответника- * А. * изобщо не е наследник по закон, нито на друго основание на ***, с ЕГН ***б.ж. на с.***, починал на 03.06.1987г., който е бил собственик на целият процесен недвижим имот. Това се доказва и от приложеното по делото Удостоверение за наследници изх.№62/08.03.2022г. на ***.

Ако беше преценил правилно горните писмени доказателства, първоинстанционият съд несъмнено е щял да установи, че доказателствената стойност на процесната Декларация следва да бъде ценена внимателно и с оглед на останА.те приложени по делото писмени доказателства, което първоинстанционният съд не е сторил. Нещо повече, районният съд изобщо не е взел предвид, че в Декларацията от 08.03.1996 г., не само че е посочена неправилно майката на ответника * А. *, като наследник на ***, но и не са вписани всички съсобственици на процесния недвижим имот, а именно Зелюна И. А., И. И. А. и А. И. А..

Считам се, че първоинстанционният съд е пренебрегнал изцяло приложените от нас писмени доказателства.

Приема се, че в случай, че са били разгледани и анА.зирани приложените писмени доказателства, първоинстанционният съд е щял да установи, че представената по делото нотариално заверената декларация, с дата 08.03.1996г., е вписана в Службата по вписванията при РС- Велинград под вх.№76, А-7, т.1, НД 157, едва на дата 10.02.1999г., т.е. вписването на декларацията е станало след датата, на която ищците И. И. А. и А. И. А. са придобили в режим на СИО 3/4 ид.части от процесния недвижим имот, на основание на вещно-прехвърлителна сделка, обективирана в Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот №11, том V, дело №2392 от 28.10.1997г.

Твърди се, че от представеното по делото Удостоверение за сключен граждански брак от 05.10.2001г., за което е съставен акт за граждански брак от 10.05.1992г. се установява, че по време на извършване на покупкопродажбата, обективирана в Нотариален акт за покупко- продажба на 4 недвижим имот №11, том V, дело №2392 от 28.10.1997г., И. И. А. се е намирал в граждански брак с А. И. А., поради което от тази дата- от 28.10.1997г. до настоящия момент, закупените от ишеца И. И. А. 3/4 ид.части от процесния недвижим имот се намират в режим на съпружеска имуществена общност. Приема се, че този факт също не е отчетен от РСВелинград в обжалваното решение.

Визира се, че от представената по делото скица №19/20.05.2021г. се установява, че като собственици на земята и построените върху нея четири сгради- масивна жилищна сграда с площ от 98кв.м., гараж с площ от 21кв.м., гараж с площ от 30 кв.метра и паянтова селскостопанска сграда с площ от 11кв.м. е вписано лицето И. И. А./настоящият ищец/.

Приема се от изложеното, че следва извод, че процедурата по ЗТСУ за учредяване на право на строеж на гараж върху процесния имот, която е започнала с подписване на нотариално заверената декларация от 08.03.1996г. не е била довършена, тъй като вписването на декларацията в нотариалните книги е станало в един по- късен момент, едва на 10.02.1999г., когато вече съсобственик в процесния имот по силата на Нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот №11, том V, дело №2392 от 28.10.1997г. е била и съпругата на ищеца И. И. А.- А. И. А..

Визира се, че ответникът не е представил писмени доказателства, които да доказват по несъмнен начин, че А. И. А., в качеството й на съсобственик на процесния недвижим имот е дала съгласие и е подписала нотариално заверена декларация за построяването на гараж от ответника А. С. *.

Приема се, че ако съдът е бил разгледал горните писмени доказателства и е бил приложил правилно материалния закон, същият е щял да установи, че подписаната декларацията не е учредила право на строеж, както и че за да може един съсобственик или трето лице да придобие изключително право на собственост по отношение на построеното от него в съсобствен имот, останА.те съсобственици на терена трябва да му отстъпят своето право чрез учредяване на суперфиция (чл.63, ал.1 ЗС), в противен случай ще намери приложение института на прирахцението по чл. 92 ЗС.

Моли се да се има предвид, облекчената процедура по учредяване на право на строеж е въведена с приемането на разпоредбата на чл.56, ал.2, т.2 от ЗТСУ (Обн., ДВ, бр. 29 от 10.04.1973г., в сила от 1.06.1973 г. и отм., бр. 1 от 5

2.01.2001 г., в сила от 31.03.2001г.).

Счита се, че ако първоинстанционният съд е бил приложил правилно материалния закон е щял да установи, че твърдението на ответника, че му е учредено ограничено вещно право на строеж по силата на представената по делото нотариално заверена декларация е останало недоказано, тъй като не самото заверяване на декларацията, а вписването й в нотариалните книги завършва процедурата по учреденото с нотариално заверената декларация право на строеж.

Предвид горното се приема, че следва извод, че по силата на приращението, на основание чл.92 ЗС, собствениците на земята ищците И. И.

А. и А. Йбрахим А. са собственици и на постройките и насажденията върху нея /включително на процесния гараж от 21кв.м./, тъй като в случая не е установено друго. Нещо повече, с оглед разпоредбата на чл.92 от ЗС, поради факта, че ищците са собственици на целият процесен недвижим имот, то същите се явяват и собственици на всички постройки в него, при положение, че друго никога не е било уговаряно между ищците и ответника.

Моли се да се има предвид, че ответникът А. С. * е племенник на И. И.

А., поради което страните по настоящото дело се намират в трета степен на родство по съребрена линия, от което следва, че в случая правото на строеж е следвало да бъде учредено с нотариален акт, а не с декларация по чл.56, ал.2, т.2 от ЗТСУ.

С оглед на това, на основание чл.92 от ЗС независимо, че за гаража е издадено разрешение за строеж на ответника той не е станал негов собственик, и гаража е станал собственост на собствениците на земята.

Твърди се, че в случая, основанието, посочено от ответника, че му е било учредено право на строеж по силата на нотариално заверената декларация не може да се възприеме, защото, правото на строеж е могло да се учреди, съгласно разпоредбата на чл.56, ал.2, т.2 от ЗТСУ с нотариално заверено заявление до съответните специА.зирани органи на общинската администрация, вписано и в нотариалните книги. Именно вписването в нотариалните книги завършва процедурата по учреденото с нотариално заверена декларация право на строеж. В случая, вписването в нотариалните книги на декларацията е станало на 10.02.1999г., когато вече съсобственик в процесния имот по силата на Нотариален акт за покупко-продажба на 6 недвижим имот №11, том V, дело № 2392 от 28.10.1997г., освен ищеца И. И.