Решение № 1542 от 18.12.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1542 гр. Пловдив, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело № 20245300502767 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Ай ти еф груп“ АД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Сребърна“ №16, ет.8, ЕИК 202255877, чрез пълномощника му адвокат Б.- К. , против Решение №3403 от 30.07.2024 г., постановено по гр.д. №16809/2023 г. по описа на Районен съд- Пловдив, III гр.с., с което дружеството е осъдено да заплати на Д. Г. Р. ЕГН **********, сумата за разликата над 11,96 лв. до пълния уважен размер от 105,26 лв., представляваща недължимо платена при начална липса на основание по договор за паричен заем № 247936 от 24.09.2018 год., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 17.11.2023 г. до окончателното й изплащане. В жалбата са релевирани подробни доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция за разликата от над 11.96 лв. до пълния уважен размер от 105,26 лв. да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Д. Г. Р. ЕГН **********, чрез пълномощника й по делото адвокат К., с който оспорват въззивната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна 1 страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правна квалификация чл.55, ал.1, пр. 1-во ЗЗД, като ищцата Д. Г. Р. ЕГН **********, иска постановяване на решение, с което ответникът „Ай ти еф груп“ АД да бъде осъден да й върне сумите от 105.26 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 247936 от 24.09.2018 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от депозирането на исковата молба в съда - 17.11.2023 г. до окончателното й изплащане. В исковата молба са изложени твърдения, че сключеният между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, договор за кредит бил недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, тъй като не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.

Изложени са доводи, че уговорената в договора възнаградителна лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва. В договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, а клаузата в договора за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, поради заобикаляне на закона /чл.21, ал.1 от ЗПК/, както и поради противоречието й с чл.71 от ЗЗД.

От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се установява от писмените доказателства, че между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, е бил сключен договор за потребителски кредит №247936 от 24.09.2018 г., съгласно който ответникът е предоставил на ищцата паричен заем в размер на 350 лв., при годишна лихва от 41,00% и годишен процент на разходите от 49,66%., за срок от тридесет дни. Съгласно чл.1.7 от договора кредитополучателят се е задължил в срок до края на следващия ден, считано от предоставянето на сумата по кредита, да учреди обезпечение, което може да бъде банкова гаранция, която съгласно чл. 1.8 от договора следва да е размер на дължимата главница и лихва, със срок на валидност от 6 месеца след крайния срок за погасяване на всички задължения или поръчителство на две физически лица, отговарящи на посочени в чл.1.9 условия, а именно всеки от поръчителите да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не помалко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако иматкредитната история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „редовен“. Съгласно чл.3.3 от договора при неизпълнение на посоченото задължение кредитополучателят дължи неустойка в размер от 3.11 лева на ден за периода, през който договорът е без обезпечение. По делото няма спор между страните, че заемната 2 сума от 350 лева е усвоена от ищцата.

С обжалваното решение районният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т . 10 ЗПК.

При извършената служебна проверка на обжалваното Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд.

След преценка им, въззивният съд изцяло възприема фактическата обстановка установена от районният съд, която се подкрепя от събраните по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районният съд за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат анализирани, а на основание чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на първоинстанционния акт.

По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на въззивната жалба, въззивният съд намира следното:

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, по отношение на който намират приложение разпоредбите на ЗПК. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Правата на потребителя по сключения потребителски кредит имат нужда от засилена закрила, поради което всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Видно от представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати неустойка за непредоставяне на обезпечение, която се начислява и заплаща заедно с погасителните вноски по кредита. По делото се установява от съдържанието на договора, че размерът на уговорената в чл. 3.3 от договора неустойка не е бил включен в посочения в договора годишен процент на разходите по кредита. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т.10годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК " общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, 3 свързани с договора за кредит. В случая уговорената в договора неустойка не е била включена в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането й са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му.

Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. При това положение е нарушена и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допусне той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о. При тези данни по делото изводите на първоинстанционния съд за недейстивтелност на процесния договор за кредит, поради не посочване на годишния процент на разходите в нарушение на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , се споделят напълно и от настоящия състав на съда.