Решение № 5157 от 24.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5157 гр. Пловдив, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20255330112515 по описа за 2025 година намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на И. Х. Г., ЕГН **********, с адрес: ******, със съдебен адрес: ******, чрез ******. Д. Б. от АК - П. против „Кеш Кредит“ ЕАД, ЕИК 205893155, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Зографски манастир“ № 15, вх. „Г“, ет. 6, с която е предявен иск за осъждане на ответника „Кеш Кредит“ ЕАД да заплати на ищеца И. Х. Г. сумата в размер на 10,00 лв. (десет лева), предявена като частичен иск от общо 7453,61 лв., представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно основание, ведно със законната лихва за забава върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.07.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че в периода от 20.10.2021 г. до 28.06.2022 г. ищецът е заплатил на ответното дружество сумата в размер на 7453,61 лв. без да е налице облигационно правоотношение между страните. Поради това посочената сума от 7453,61 лв. била получена от ответника при начална липса на правно основание. В случай че ответното дружество представи договор или друг документ, обосноваващ основание за имущественото разместване, ищецът заявява, че при условията на евентуалност прави възражение за неговата недействителност на всички основания по чл. 22 от ЗПК.

По гореизложените съображения ищецът моли за уважаване на предявения осъдителен иск. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на 1 исковата молба от ответника „Кеш Кредит“ ЕАД, със становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Ответникът твърди, че между ответното дружество и ищеца не са възниквали никакни правни отношения. Възразява, че ищецът не е ангажирал каквито и да било доказателства в насока установяване основателността на предявената искова претенция.

По гореизложените съображения ответникът моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

В открито съдебно заседание ищецът И. Х. Г. се представлява от ******.

К. К., която поддържа исковата молба и моли исковата претенция да бъде уважена.

Ангажира писмени доказателства.

Акцентира върху обстоятелството, че ответникът не сочи конкретно правно основание за задържане на процесната сума. Претендира разноски. В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК депозира писмена защита, в която излага съображения за основателност на предявения иск.

В открито съдебно заседание ответникът „Кеш Кредит“ ЕАД, редовно призован, не изпраща представител.

С протоколно определение от 18.11.2025 г., постановено по делото, е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменение на размера на предявения иск като същият е увеличен на сумата в размер на 7490,92 лв., който размер е окончателен и краен размер на цялото съществуващо вземане.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗЗД , който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение (в този смисъл т. 1 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. №1/1979 г.).

Следователно за уважаване на предявения иск с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума в размер на 7490,92 лв. на ответното дружество.

В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по този факт .

2

При доказване на плащането от страна на ищеца, ответникът следва да установи, че процесната сума в размер на 7490,92 лв. е заплатена на валидно правно основание.

Видно от приетия като писмено доказателство по делото касов бон от 27.10.2021 г., неоспорен от ответника, на 27.10.2021 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 1140,13 лв., която сума представлява сбор посочените в касовия бон суми от 140,13 лв. и 1000,00 лв.

От представената от ищеца разписка от 15.11.2021 г., неоспорена от ответника, се установява, че на 15.11.2021 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 1180,39 лв. Като основанието за плащане е посочен само ЕГН на ищеца И. Г. - „**********“.

Видно от представения касов бон от 17.01.2022 г., неоспорен от ответника, на 17.01.2022 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 1328,82 лв., която сума представлява сбор посочените в касовия бон суми от 328,82 лв. и 1000,00 лв.

От представената от ищеца разписка от 21.04.2022 г., неоспорена от ответника, се установява, че на 21.04.2022 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 712,00 лв. Като основанието за плащане е посочен само ЕГН на ищеца И. Г. - „**********“.

От представения касов бон от 18.05.2022 г., неоспорен от ответника, се установява, че на 18.05.2022 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 740,66 лв.

Видно от представения касов бон от 28.06.2022 г., неоспорен от ответника, на 28.06.2022 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 510,00 лв., която сума представлява сбор посочените в касовия бон суми от 153,74 лв. и 356,26 лв.

Следователно от представените от ищеца платежни документи, неоспорени от ответника, се установява, че ищецът е заплатил на ответника сумата в общ размер на 7490,92 лв. В процесния случай ищецът твърди, че е заплатил тази сума по сметка на ответника, като липсва основание за посоченото имуществено разместване.

Ответникът не доказа наличието на валидно правно основание за процесните преводи на сумите в общ размер на 7490,92 лв. в негова полза, чиято именно е и доказателствената тежест за това, указана му изрично с определение на съда от 13.10.2025 г. Същият не твърди да е налице конкретно правно основание (с неговото индивидуализиране по време и място на сключването му, субекти и характеризиращи го престации), въз основа на което да му е заплатена исковата сума, не формулира доказателствени искания и не ангажира доказателства за установяване наличието на основание за плащането на исковата сума в негова полза. Съгласно чл. 131, ал. 1, т. 5 от ГПК в отговора на исковата молба ответникът следва да посочи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават. Ако ответникът не стори това в срока за отговора на исковата молба, той губи възможността да наведе възражения срещу иска, поради настъпила процесуална преклузия, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства – арг. чл. 133 от ГПК. Следователно, ако ответникът не изложи в едномесечния срок за отговор всички свои възражения срещу иска, основани на факти 3 съществуващи и известни нему към този момент, той губи правото да направи това по-късно и не може да поправи пропуските, които е допуснал, поради собствената си небрежност – т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В процесния случай ответникът не навежда конкретно правно основание за получаване на исковата сума. Нещо повече, в отговора на исковата молба ответникът изрично посочва, че между „Кеш Кредит“ ЕАД и И. Г. не са възниквали никакви отношения.

Следователно процесната сума от 7490,92 лв. е била недължимо платена от страна на ищеца на ответника, като престирана при начална липса на правно основание и подлежи на връщане.

По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Като законна последица от уважаване на исковата претенция се дължи поисканата законна лихва, която върху първоначално предявения размер на иска от 10,00 лв. се дължи от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.07.2025 г. до окончателното плащане, а върху дължимата увеличена част в размер о т 7480,92 лв. лв. (разликата над 10,00 лв. до пълния претендиран размер от 7490,92 лв.) се дължи от датата на предявяване на молбата за увеличение на иска – 18.11.2025 г. до окончателното плащане. Това е така, тъй като с първоначалната искова молба искът е предявен като частичен, а с молбата в открито съдебно заседание о т 18.11.2025 г. се прави искане за изменение на иска досежно увеличаване на размера му. С увеличаване на исковата претенция по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 от ГПК вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото и от момента на молбата за увеличаване размера на иска е налице искане за присъждане на законната лихва върху увеличената част (в този смисъл Решение № 60141/25.11.2021 г. по т.д. № 2022/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 60109/22.03.2022 г. по т.д. № 940/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о.).

По разноските:

При този изход на правния спор, право на разноски има ищецът.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски в размер на 254,69 лв. за заплатена държавна такса (редуцирана с 15 % на основание чл. 73, ал. 4, изр. 2 от ГПК ).

В производството по делото ищецът е представляван, на основание чл.

38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА), от ******. Д. Б. от АК - П. видно от представения договор за правна защита и съдействие (л. 3).

Процесуалният представител на ответника своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, 4 натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.