Решение № 76 от 09.02.2026, Районен съд - Разлог
- Съд
- Районен съд - Разлог
- Дело
- Гражданско дело 934/2025
- Вид
- Решение № 76
- Подписан
- 09.02.2026
- В сила
- 10.03.2026
- Състав
- Крум Илиев Динев
Цитирани разпоредби
- чл.102а, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38, ал.1, т.3 · Закон за адвокатурата
- чл.26, ал.1, пр.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл.143, ал.2, т.19 · Закон за защита на потребителите
- чл.146, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.147, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.68е · Закон за защита на потребителите
- чл.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 76 гр. Разлог, 09.02.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Крум Ил. Динев при участието на секретаря З. М. И.-Б., разгледа докладваното от Крум Динев, Гр. дело № 20251240100934 по описа за 2025 година
Производството е по реда на глава 13 от ГПК (”Основно производство”).
Производството по делото е образувано по ИМ на С.М.С., ЕГН*, адрес: с.К., о.Я., у.„Д.“№*, ч/з адв. Д.М., против „Ф.Б.“ЕООД, ЕИК*, с адрес: г.С., у.„А.М.“№*, в.А, е.9, о.20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н.. Позовавайки се на изложените в обстоятелствената част на ИМ фактически твърдения, се иска съдът да постанови решение по силата на което да прогласи, че договор №* от 20.02.2024 г. за предоставяне на потребит. кредит, сключен с „Ф.Б.“ЕООД, е нищожен поради противоречие с чл.22, във вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, В условията на евентуалност, се иска съдът да прогласи за нищожна клаузата на чл.5 от Договор №* от 20.02.2024 г. за предоставяне на потребит. кредит, въз основа на която клауза е сключен договор за гаранция/поръчителство, поради противоречие с добрите нрави (чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД) и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143 от ЗЗП и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. Претендират се и сторените по делото разноски.
Твърди се в обстоятелствената част на ИМ, че м/у страните е сключен договор №* от 20.02.2024 г. за предоставяне на потребит. кредит. Съгласно договора, кредитополучателят е следвало да върне сумата по кредита - 1`230.00 лв., при сума на получаване 1`000.00 лв., при лихва от 230.00 лв., при ГПР: 49.11%, ГЛП – 23%, при срок на кредита от 12 на брой вноски.
Съгласно чл.5 от договора за кредит, кредитополучателят следвало да сключи договор за гаранция с дружество посочено от кредитора, с цел да бъде обезпечен сключения договор за кредит. По сключения договор за гаранция, ответникът следвало да заплати сумата от 980.00 лв., което ясно било разписано в т.4.3 от Стандартния европейски формуляр. В обстоятелствената част на ИМ са изложени съображения за нищожност на договора, поради противоречие с чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК. В договора бил посочен ГЛП, но липсвали каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита, или е променлив. Нито в договора, нито в погасителния план е било посочено какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й към главницата, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. На следващо място са изложени доводи за противоречието на договора с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Сочи се, че в настоящия случай не ставало ясно какво точно е включено в ГПР, освен лихвата, доколкото било предвидено дължимост на такса гарант. Не ставало ясно 1 дали същите са отразени в ГПР. В договора бил посочен ГПР, но ч/з включването на таксата гарант към същия, а и на ГЛП, то действителните разходи биха нараснали двойно, като така потребителят бил въведен в заблуждение. Също така се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от път пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за такса гарант в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора по кредитното правоотношение. В условията на евентуалност, ищецът счита, че клаузата на чл.5 от договора за предоставяне на потребит. кредит, въз основа на която клауза бил сключен договор за гаранция/поръчителство, е нищожна поради противоречие с добрите нрави (чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД). Последната задължавала кредитополучателя да сключи договор за поръчителство, чието възнаграждение е от 100% от отпусната сума. Наред с горното, клаузата по чл.5 от договора за потребит. кредит била нищожна и като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата била сключена във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните. Посочените клаузи не били формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 ЗЗП/ и разглеждани сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора – чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП. Отделно се сочи, че клаузата на чл.5 от договора за кредит била нищожна и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.
В определения от закона едномесечен срок е представен писмен отговор от ответника, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Ответникът оспорва като неоснователно твърдението на ищеца, че поръчителството от М.Б. (М.) представлявало задължително условие за сключване на договора за кредит. Сочи се, че кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Отделно, счита исковете за нищожност или унищожаване на договора за гаранция за недопустими, тъй като не били насочени с/у правилната страна - М.Б. (М.), а не „Ф.Б.“ЕООД. В тази вр. сочи, че М.Б. (М.) е самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в М., която предоставяло услуги на територията на Р.Б.. Договорът за гаранция представлявал отделно облигационно правоотношение, по което „Ф.Б.“ не бил страна. Прогласяването на договора за гаранция за нищожен, съответно унищожаването му в настоящото производство нямало да произведе сила на присъдено нещо спрямо М.Б. (М.). Предвид посоченото, ответникът счита, че искът бил заведен с/у ненадлежна страна и следвало да бъде оставен без разглеждане като недопустим. Ищецът сам избрал М.Б. (М.) като поръчител в ел. формуляр, след като е бил информиран за дължимите такси е подал заявление за кредит. Получил е преддоговорна информация по имейл. Получил и документи от М.Б., включително договор за гаранция. С оглед на изложеното са наведени съображения, че не може да се говори за заблуждаваща търг. практика по чл.68е от ЗЗП. Оспорват се като неоснователни твърденията за нарушение на чл.143 от ЗЗП. чл.5 от договора ясно посочвал избраната опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция подробно били описани възможностите за обезпечение и дължимите към М.Б. суми, които ищецът е приел доброволно. Оспорват се твърденията за нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК. Ответникът сочи, договорът за гаранция представлявал възмездна услуга от трето лице, а разходът по нея не се включвал в ГПР, тъй като тази услуга не била задължителна.
Съдът след като съобрази представените писмени док-ства, намира следното от фактическа и правна страна:
М/у страните е безспорно установено, че на 20.02.2024 г. е сключен договор за потребит. кредит, по силата на който в полза на ищеца е предоставена сума от 1`000.00 лева, при лихвен процент от 23%, ГПР от 49.11%, с отбелязване в чл.4 от договора, че този размер е изчислен след като е било съобразено единствено задължението за заплащане на лихва. В чл.5 от договора било предвидено изискване за учредяване на обезпечение, като цената на същото е изложена в чл.4.3 от преддоговорната инфромация към договора.
2
С оглед на тези обстоятелства, настоящият съд. състав намира исковата претенция за основателна, тъй като действително е налице недействителност на облигационната връзка поради допуснато нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.3, б.ж) от Директива 2008/48 и §.1, т.1 от ДР на ЗПК, понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във вр. с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая процесният договор за заем само формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, и чл.19, ал.4 ЗПК, но всъщност в него е изградена конструкция, ч/з която да се заобиколи забраната размерът на ГПР да не надвишава 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в € и във валута, определена с постановление на МС на Р.Б., като дължимото възнаграждение към дружеството гарант не е включено в размера на обявения ГПР, макар да е следвало. Същото е било известно на кредитора към момента на сключване на договора за кредит, размерът на дължимото възнаграждение към третото за спора лице е посочен в т.43 от представената по делото преддоговорна информия.
Именно в т.44 в Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС са дадени принципни указания към бълг. съд да вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието "общи разходи по кредита за потребителя", нито на понятието "ГПР" по смисъла на Директива 2008/48 на ЕП и ЕС от 23.04.2008 г. относно договорите за потребит. кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Отделно от това, съгласно т.55 и т.56 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Според СЕС санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Или заключението е, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, се приравнява на непосочване на ГПР, което води до недействителност на цялата договорна връзка. Така в Решение №281 от 11.06.2024 г. по в. гр. д. №342 по описа за 2024 г. на Бл.ОС, разглеждащ казус като процесния, е възприето, че в компонентите на ГПР е следвало да бъде включено възнаграждението към чуждестранното дружество и след като не е било сторено, то договорът е недействителен само на това основание.
С оглед на горното, исковата претенция следва да бъде уважена изцяло. Разноски се следват в полза на ищеца, като в негова полза се дължи държавна такса от €.. 25.27 €.. Адв. възнаграждение, което се дължи в полза на процесуалния представител на ищеца, съдът определя от 240.00 € с включено ДДС, като при формиране на размера съдът съобразява, че делото не се отличава с фактическа или правна сложност, провеждането на едно ОСЗ, в 3 което представителят не се е явил и в него не са приемани док-ства, различни от тези, приложени към ИМ и отговора към него, които да са предполагали необходимост от допълнителна подготовка пред ищеца и неговия представител.
Така мотивиран, Рг.РС на основание чл.235, ал.1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията м/у страните С.М.С., ЕГН*, адрес: с.К., о.Я., у.„Д.“№*, и „Ф.Б.“ЕООД, ЕИК*, с адрес: г.С., у.„А.М.“№*, в.А, е.9, о.20, че сключеният м/у тях договор за потребит. кредит №* от 20.02.2024 г. е недействителен, поради допуснато нарушение на закона – чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Разпечатката съдържа 19 от 26 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/68315ad8-9eda-45dc-8827-cb936d024689