Протокол № 6063 от 29.10.2025, Районен съд - Варна

ПРОТОКОЛ

№ 6063 гр. Варна, 29.10.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христина Колева при участието на секретаря Теодора Хр. Костадинова

Сложи за разглеждане докладваното от Христина Колева Гражданско дело № 20243110110799 по описа за 2024 година.

На именното повикване в 14:08 часа се явиха:

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

ИЩЦАТА Ц. Й. В., редовно уведомена, не се явява, представлява се от адвокат Й. А., редовно упълномощен и приет от съда от преди.

ОТВЕТНОТО ДРУЖЕСТВО ЗАД“АРМЕЕЦ“АД, редовно уведомено, представлява се от юрисконсулт Л.М.-Л., редовно упълномощена и приета от съда от преди.

ВЕЩОТО ЛИЦЕ инж.Й. А. Б., редовно призован, явява се лично.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

СТАНОВИЩЕ ПО ХОДА НА ДЕЛОТО

АДВ.А.: Моля да се даде ход на делото.

ЮРИСК.Л.: Моля да се даде ход на делото.

СЪДЪТ, с оглед редовно проведената процедура по призоваване на страните по делото, намира, че не са налице процесуални пречки по хода и разглеждането на делото, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

СЪДЪТ ДОКЛАДВА, че производството по делото е отложено за изготвяне на повторна САТЕ и за събиране на допуснати гласни доказателства.

1

АДВ.А.: Моля първо да разпитаме свидетеля, който водим.

СЪДЪТ, с оглед дадената възможност на ищеца за събиране на гласни доказателства посредством разпит на един свидетел в режим на водене, намира че в днешното съдебно заседание, следва да бъде допуснат до разпит воденият свидетел.

С оглед горното СЪДЪТ

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА до разпит в днешно съдебно заседание Н.В.В., като свидетел на ищцовата страна, за установяване претърпените болки и страдания, резултат от настъпилата на 01.09.2022г. злополука.

Преди пристъпване към разпит, снема самоличността му.

СВИДЕТЕЛЯТ Н.В.В., 47 г., българин, български гражданин, женен, неосъждан, съпруг на ищцата, без дела със страните по делото, предупреден за наказателната отговорност по чл. 290 от НК.

Обещава да говори истината.

СВИДЕТЕЛЯТ В. на въпроси на адвокат А.: Да, знам, че Ц. на 01 септември 2022г. пострада при ПТП. Разбрах, като дъщеря ми звънна и каза, че са катастрофирали. Това ПТП е станало на А., на излизане от А. посока Д.. Да, аз отидох на място. Ще ви разкажа. Запалих автомобила си и отидох, където е станала катастрофата. Там беше дъщеря ми, но жена ми я нямаше. Бяха я вземали с линейката и беше закарана в болницата в Спешно отделение, Окръжна болница. Видях я в болницата, в Спешното, когато отидох, от А. когато тръгнах. На самото място на ПТП стоях не повече от 15 минути. Просто то нямаше какво да направя и ми беше важно да отида и да видя какво се случва и с нея. Видях я в Спешното отделение, в Окръжна болница. Когато я видях, тя лежеше. Почти неадекватна. Пребита. Цялата беше в синини, надута. Мога да кажа, че тя видимо, което аз видях по лицето, а след това после я видях по тялото, но първо по лицето, лявата или дясната страна, не помня точно лявата или дясната страна, окото беше подуто. Тя главата й беше подута.

Казваше само, че я боли много. „Боли ме, боли ме“. Това е което мога да кажа. Това надутото беше много надуто. Беше все едно ударена с юмрук от някого в главата.

Относно това дали си спомням тя какви наранявания беше получила след като я изписаха, след като направиха рентгени, ще ви кажа, че след като направиха изследванията всичките, които трябваше да й направят рентген, скенер и така нататък, казаха, че има счупена ключица. На дясната ръка. Казаха, че трябва да се обездвижи това нещо. Тя не беше в състояние да я вдигне. Беше зле. Стабилизира се до някаква степен положението дотолкова да я вдигнат и да я сложат в една….казаха, че няма нищо вътрешно, нямала нищо вътрешно разкъсвания и всичко е наред. Вдигнахме я.

Сложихме я. Аз я вдигнах да я изправя, да я взема и да я водя към колата и клекна и каза кракът много ме боли. Върнаха я вътре. Почнаха да й правят снимки на крака.

Установиха, че е изкълчен десният крак. След тези снимки там каквото направиха, сложиха я в една инвалидна количка и я закарахме в колата. Качихме я в колата и си тръгнахме, при положение, че всичко е наред. Спрях пред в къщи. Със слизането тя припадна. Свестихме я. Хванах я и тръгнахме нагоре да се качваме. Влязохме в асансьора и тя още един път припадна. По същият начин както, омекнаха й капачките.

Изцяло, тотално. Тя не, че стоеше кой знае колко на краката, но забива главата. Дойде дъщеря ми. Прибрахме я в къщи. Тотал щета. За пореден път припадна и дъщеря ми тогава се уплаши много между другото, защото по-трудно я свестихме тогава. Дай води. Да, в нас също припадна. (Свидетелят видимо се вълнува). След всичките тези свестявания, се свести. Болки. „Много ме боли. Всичко ме боли.“ Къде те боли?“ 2

„Цялото тяло ме боли. Много ме боли. Не мога да дишам.“ И така цяла нощ. Беше адска, страшна. На поредното пробване за вдигане от леглото, сутринта, тя изобщо не можеше, не беше в състояние, зле. Жълта. Тя беше посинена. Цялата беше синя. Вече като се прибрахме в къщи, тогава като се съблече видяхме това нещо, тя нямаше здраво място. Ще кажеш, че някой я е бил със сопите. Синьо. Много беше. Може би от удара от колата. Тя се е въртяла няколко пъти. Може би от там. И реших, че трябва да я заведа в болницата аз да я проверя. Не може да се оплаква толкова много, че я боли.

Тя не може да диша. Обадих се на частна линейка. Наех. Закарахме я в Спешното в „Света Марина“, болницата. Приеха я. Още повече притеснението беше за припадъците за да не е нещо да има в главата и се притеснихме и я вкараха в отделение. Не знам как се казва отделението. Дъщеря ми остана с нея, защото тя не можеше сама. Тя беше останала като придружител за да я обслужва по някакъв начин, каквото се изисква. Почнаха да й правят изследвания. След скенера се оказа, че има скъсан далак, спукан черен дроб и спукана гръдна кост и има изтичане на кръв, течност в стомаха. Оттам я смъкнаха веднага във „Вътрешно отделение“ и казаха, че трябва да се прави операция, но почнаха да я подготвят за операция. Почнаха медикаментозно казаха, че ще изчакат първо медикаментозно дотолкова ако може да не се прави операция, да се спре този кръвооток и да не се реже. Беше вкарана в Интензивно отделение, където не можеше да стои дъщеря ми. Някой трябваше да я обслужва. Тя, пак казвам, нито можеше да става. Тотал. Няколко дни я държаха на системи. Вливаха й разни неща и казаха, че се е повлияла от медикаментите. Може и да не се прави операция, но остава в това „Интензивно отделение“, за да може всеки един момент, ако се наложи да се направи операцията. Не се хранеше. Да е готова за операция. В крайна сметка след колко дни, повлия се. За момента спряха и казаха, че няма да се прави операцията. Остана обездвижена за ръката. Сложиха й ортеза. След като се прибра в къщи Ц. не можеше да се обслужва сама. Абсурд. Не можеше да се храни сама. Не можеше да се облича, да се къпе, да става, да ляга. Абсурд. Това продължи много месеци наред. Може би четири или пет месеца да продължи това нещо. Аз основно помагах и дъщеря ми, двамата, защото сина ми е неудобно да влезе и да изкъпе майка си. В началото с мокри кърпички. В началото изобщо не се говореше за баня. Тя страшно много я болеше, костта и ръката и тя нито може да се завърти. Беше страшно. Да, вземаше лекарства, обезболяващи постоянно. Постоянно.

Нищо не помагаше. Тя не можеше да спи. Тя се стряскаше. Унесе се и се стряскаше през нощта. Изживяваше го това нещо много, много и тя продължава да ги има тези дивотии до ден днешен. Две, три години минаха оттогава. И до ден днешен това нещо остана, няма го този спокойния сън като си легне. Стряска се. Приказва някакви „Ох, какво става?“. Някакви такива дивотии си ги има и до ден днешен в съня. Стряска се.

Както спи и изведнъж се стряска и приказва някакви нейни неща. В сънено състояние го прави. Няма спокоен сън. Няма го този спокоен сън, който преди го имаше до ден днешен. Относно тази дясна ключица, която беше счупена, тя не е възстановена тази ръка. Тя няма пълен обем на движение. Мога да кажа, че не може да простира. Изобщо да вдигне ръката и да простре и да сложи дрехи на простир, абсурд. В никакъв случай.

Може да я вдига на нивото на раменете. Ако приемем, че пълния обем е на 100 %, тя може да я вдига на 70%. Да, лявата я вдига на 100%, а дясната на 70%. Да, има болки останали в тази ръка. В момента болките ги има при смяна на времето. Когато се разваля времето започва да се оплаква: “Боли ме, боли ме“ и си ги има болките. Също и с тези болки тя все си се оплаква и от стомаха. Нещо като спазми получава на стомаха. Може би вследствие на тези неща. Дали от тях, но си ги има оплакванията до ден днешен в коремната област. Относно тази дясна ръка до този обем колко време й е трябвало да се възстанови, ще ви кажа, че до ден днешен си е в това положение. Даже казаха, тя ходи на много рехабилитации и на много раздвижвания много време, може би година и след това произшествие и й казаха, че от това положение повече не може да се възстанови и трябва да се правят редовни упражнения, защото с времето, нали не сме първа младост, сухожилията се втвърдяват и още по-може да почне да го смъква и за да запази това положение, трябва да прави постоянни упражнения. Има си тя упражнения, които й казаха, които си прави всекидневно да си поддържа тонуса на тази ръка, но с нея нищо не носи. Абсурд да вземе нещо тежко да се носи. Тя си я пази.

3

Нея не я ползва в никакъв случай. Да, по лицето имаше подувания, отоци и кръвонасядания и на въпроса за колко време отшумяха, ще ви кажа, че тя се промени.

Смени всички цветове на дъгата. Изчезнаха всички цветове и се изчисти, месеци след това. Не помня. Може месец, два, може и повече да беше. Просто смени всички цветове от синьо, жълто. Да, след произшествието тя се промени тотално. След тази катастрофа се промени тотално. Под „тотално“ имам предвид, че си промени начина на живот. Тя от начало не искаше въобще, даже не излиза от вкъщи. Отхвърли всички.

Затвори се в себе си. „Излез с приятелки, с някой“. Изцяло се затвори в себе си. Не искаше въобще да излиза. Не искаше с никой да се види да излезе, дори и на разходка.

Не искаше да излезе. Тя не искаше в колата да се качва. Тя и до ден днешен спря колата тотално да кара кола, да седне да кара. Сяда отзад. В много напрегнати ситуации…., може ли да не се пътува в кола не се пътува с кола, в никакъв случай. До ден днешен е така. След тази катастрофа отиваме някъде, седнем с някой, впоследствие почнахме да излизаме, да я срещам с наши близки, приятели и така нататък и седнем и почва все за тази катастрофа да говори. Изживя го много сериозно и до ден днешен си е така. В периода след произшествието тя отказваше срещи, тъй като се притесняваше от външния си вид. Притесняваше се за външния си вид, но тя просто се депресира. Затвори се сама себе си. Не мога да кажа защо, но за мен това е което мога да кажа, което съм видял, че се затвори сама в себе си. Не искаше никакви срещи с никого. Сега долу-горе има контакти. Вече не е да си стои в къщи. Тя си ходи и на работа. Всичко си е нормално, но има промяна от преди. Остана си това различна.

Има разлика в поведението. Тя беше по-жива, по –лъчезарна. Остави следа това нещо.

Тази депресия, където се депресира, което се случи, може би това остави следа.

Различен човек е от това, което беше.

АДВ.А.: Нямам повече въпроси към свидетеля.

СВИДЕТЕЛЯТ В. на въпроси на юриск.Л.: На въпроса, колко време продължи болничния престой на съпругата ми, ще ви кажа, че една седмица беше в „Интензивно отделение“. Четири дена в „Интензивното“. Не мога да отговоря точно на този въпрос.

Не е стояла двадесет дена в болницата, определено, но не мога да фиксирам точно дни.

На въпроса кога се върна на работа след произшествието, ще ви кажа, че тя се върна след болничните, които й се полагаха, които максимално можеше. Това беше странното, че в един момент тя почна още повече основно с рехабилитациите проблема беше костта и ръката. Интензивни рехабилитации за да може поне да влезе в час и да си върши работата. Шест месеца мисля, че бяха болничните. Във връзка с тези проблеми със съня и притесненията от шофиране и от возене в лек автомобил, на въпроса дали знам съпругата ми да е търсила психологическа помощ след произшествието, ще ви кажа, че не е търсила никой, но може би имаше някакви познати приятелки, които по някакъв начин се опитали да я вкарат в реалния живот, в нормалното ежедневие, да излезе от това затворено положение в което беше се вкарала тя сама. След ПТП, тя не е имала някакво друго травмиращо събитие от личен характер.