Решение № 2588 от 20.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2588 гр. София, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100506219 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от В. И. Х. срещу решение №4959/21.03.2025г. по гр.д. № 43394/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 32 състав, с което на основание чл.310 ал. 1 т.2 от ГПК вр. чл.249 от ЗЗД е осъден да освободи и предаде на И. Г. Х. фактическата власт върху недвижим имот, представляващ апартамент № 7, с адрес: гр. София, ул. **** и на основание чл.78 ал.1 от ГПК е осъден да заплати направените по делото разноски.

В жалбата се твърди, че е решението е постановено при несъобразяване на доказателствената стойност на всички събрани доказателства и изводите, които следват при съвкупната им преценка. Посочва, че първоинстанционният съд превратно е тълкувал свидетелските показания и не е обсъдил събрани писмени доказателства, поради което е достигнал до погрешки фактически иправни изводи за наличието на договорно правоотношение между страните – по договор за заем за послужване. Посочва, че събраните по делото доказателства опровергават наличието на договор за наем или заем за послужване, напротив установяват, че ищецът заедно със съпругата си са имали намерение за предоставяне ползването на имота на ответника и съпругата му с цел придобИ.ето му. Моли решението да бъде отменено и предявения иск - отхвърлен като неоснователен.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от И. Г. Х., в който се оспорват наведените доводи във въззивната жалба и се посочва, че решението на първоинстанционния съд е постановено въз основа на всички заявени фактически твърдения в исковата молба, при съвкупна преценка на доказателствата по делото, които при условията на пълно и главно доказване установяват основателността на исковата претенция. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

1

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционниятсъд е сезиран с осъдителен иск, с правно основание чл. 310 ал. 1 т. 2 ГПК, вр. чл. 249 ал. 1 изр. 1-во ЗЗД от И. Г. Х. за опразване и предаване фактическата власт на апартамент №7, с адрес: гр. София, ул. ****, от срещу В. И. Х. предоставен му, въз основа на неформален договор за заем за послужване.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

За основателността на предявения иск по чл. 310 ал.1 т. 2 ГПК - за опразване на наети и заети за послужване помещения е необходимо кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки: 1) между страните да е съществувало правоотношение по договор за наем/заем за послужване; 2) правоотношението да е прекратено с изтичане на срока му или по друг начин; 3) наемателят/заемателят да не е изпълнил задължението си да опразни наетото помещение и да предаде фактическата власт върху него, въпреки прекратяването на договора за наем.

Правилно с оглед фактическите твърдения на страните, първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест в доклада по делото, като е указал, че в тежест на ищеца е да установи наличието ва облигационно правоотношение между страните по договор за заем за послужване, въз основа на който е предоставил ползавнето на процесния недвижим имот, момента на прекратяване на договора, а ответникът – че е изпълнил задължението за предаване фактическата власт върху имота на заемодателя.

Съгласно разпоредбата на чл. 243 от ЗЗД с договор за заем за послужване заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне. Договорът за заем за послужване е двустранен, консенсуален, безвъзмезден и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните, поради което доказването му може да стане с всички предвидени в ГПК и допустими доказателствени средства.

Предаването на вещта, предмет на договора, не се включва в неговия фактически състав, а е изпълнение на породените от него договорни задължения.

Изрично в чл. 248 ЗЗД е посочено, че по този договор приложение намират правилата на чл. 233 ЗЗД - който се отнасят до връщане на отдадения под наем имот.

За да възникне задължението за връщане на веща, заемодателят следва да е изпълнил 2 договорното си задължение да предаде вещта на заемателя, предмет на заемния договор и да са настъпили някои от алтернативно посочените хипотези в разпоредбата на чл.249 от ЗЗД, а именно:изтичане на уговорения срок за ползване, независимо от обстоятелството дали е уговорен срок или не – при неотложна нужда от веща за заемодателя, поради непредвиден случай или ако заемателят умре или не изпълнява задълженията си; ако времето или целта на ползуването не са определени с договора, заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта.

Не е предмет на спор пред въззивната инстанция, а и същите факти са обявени като безспорни с доклада на първоинстанционния съд по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК, а именно:

-ищецът И. Х. и неговата съпруга К. Х.а /починала на 23.07.2021г./предоставили за ползване собствения на И. Х. недвижим имот – процесния ап.7 за ползване на сина си В. Х. със съпругата му;

-на 28.06.2024г. на ответника В. Х. е връчена нотариална покана, с която ищецът И. Х. го кани да освобди процесния апартамент;

Не е спорно и обстоятелството, което се установява безпротиворечиво от всички доказателства по делото – гласни и писмени и съответства и на твърденията на страните, че ответника В. Х. за периода 2013г. и до датата на получаване на нотариалната покана от И. Х. е ползвал недвижимия имот за жилищни нужди – в същия е живял заедно със съпругата си и двете им деца.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид цитираната разпоредба на чл.

269 изр. 2 ГПК, спорните въпроси пред настоящата съдебна инстанция са: кога е предадена фактическата власт върху имота от ищеца на ответника и основанието, въз основа на което е предадена фактическата власт от ищеца на ответника на процесния недвижим имот – договор за заем за послужване или с оглед придобИ.ето му като собственик от ответника.

От приетите като доказателства по делото писмени документи /не са такива приложените към въззивната жалба с изключение на платежно нареждане/ - удостоверения за регистрация на адрес на ответника и неговата съпруга, свидетелски показания, които еднопосочно заявяват, че за периода след 2013г. ответникът заедно със семейството си се е настанил да живее в процесния апартамент № 7, предоставен му от родителите му, тъй като вече имал приятелка и е било неудобно цялото семейство да живее в апартамента в ж.к. Люлин.

Еднопосочни, непротиворечиви и кореспондиращи са събраните свидетелски показания относно мотива и начина на предоставяне на апартамента, момента, от който ответникът заедно със семейството си е започнал да живее в същия, както и обстоятелството, че ищецът не се е дезинтересирал от грижата и ангажимента към този апартамент- посещавал е същия, участвал на общи събрания, извършвал плащания за ремонт на общите части и покрива. От представените към въззивната жалба и отговора на въззивната жалба платежни нареждания е видно, че и ищецът и ответникът са извършвали преводи към етажната собственост са покрИ.е на необходими разходи по ремонт, като фактът, че заемателя е плащал текущи задължения за имота е именно в изпълнение на задължението му по чл.245 ал.1 изр.1 от ЗЗД, като ако има претенции по чл.245 ал.1 изр.2 от ЗЗД, то те са извън предмета на настоящото производство.

По делото са събрани категорични доказателства – всички свидетелски показания, че ползването на имота от ответника не е било обвързано със заплащането на каквато и да е наемна цена от ответника на ищеца, никога по никакъв повод не е обсъждано в семейството, че В. дължи на родителите си, респ. баща си наем за ползването на апартамента. От показанията на Г. Х. – син на ищеца и брат на ответника, чийто показания преценени по реда на чл.172 от ГПК съдът цени като правдиви, обективни и незаинтересовани /не се установяват обстоятелства, които да сочат на влошени роднински отношения с баща си или брат си, респективно такива на пристрастрия към някоя от страните по делото, а и кореспондират с останалите свидетелски показания – на лелята Д., съседа - М./се установява, че родителите им са мислели различни варианти относно проецесния имот – да го продадат и да купят по-голям за В. или да го дарят, а за Г. да остане друг апартамент като дарение /каквото е направено/.

3

Съобразявайки, горното, както и волеизявленията на страните, обективирани в конклудентни действия, настоящият състав счита, че правилен е извода на първоинстанционният съд, че поведението на страните прави несъмнен извода, че са налице съществените елементи от съдържанието на договор за заем за послужване. /решение № 56/09.03.2021г. по гр.д. № 1726/2020г. на IV г.о. на ВКС/, в който не е определен срок за ползване на заемната вещ, поради което и заемодателят може във всеки един момент чрез покана да прекрати договора и иска връщане на веща.

По приложението на чл. 249 ал. 2 ЗЗД и прекратяването на безвъзмезден договор за заем за послужване е формирана последователна съдебна практика, обективирана в решение № 721 от 03.01.2011 г. по гр. д. № 401/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 164 от 07.01.2021 г. по гр. д. № 4132/2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60156 от 25.03.2022 г. по т. д. № 633/2020 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС и др., която се споделя от настоящият състав. В тези решения се приема, че "с противопоставянето от страна на заемодателя на безвъзмездното ползване на вещта, договорът за заем за послужване се прекратява на основание чл. 249 ал. 2 ЗЗД , като е без значение дали заемателят е продължил да ползва вещта".

В заключение следва, че когато не е уговорен срок за ползване на вещта или не е определена целта на ползването, съгласно чл. 249 ал. 2 ЗЗД , заемодателят може винаги да иска вещта си обратно. В посочената хипотеза договорът за заем за послужване се прекратява с изявление на заемодателя, без настъпването на тези правни последици да е обусловено от фактическото връщане на вещта с оглед липсата на такова изискване в цитираната разпоредба.

В заключение следва, че "изявлението на заемодателя, с което се противопоставя да продължи безвъзмездното ползване от страна на заемателя, дори без да съдържа изрична покана за връщането на вещта, по същество представлява изявление за прекратяване на договора за заем за послужване, тъй като имплицитно съдържа в себе си оттегляне на даденото съгласие за безвъзмездно ползване на вещта, което е необходимо за съществуването на договорно правоотношение. " и след което възниква задължението на заемателя да върне веща на основание чл.243 от ЗЗД. В случая освен ясно изявление на заемателя за прекратяване на договора, нотариалната покана връчена на ответника съдържа и изрична покана за връщане на веща.