Решение № 38 от 23.01.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 38 гр. Разград, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско дело № 20253330101259 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба от И. М. И. от **********************, чрез процесуалния представител адв. Н. Х. от АК Разград, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр. София и „Файненшъл България“ ЕООД, с която моли съдът да прогласи нищожност на договор за паричен заем № 5076096 от 27.03.2024 г., сключени между ищеца, като заемател и първия ответник, като заемодател, поради противоречието му със закона, на основание чл.

26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 32,75 лева, получена без основание по недействителния договор за паричен заем, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. При условия на евентуалност моли да бъде прогласена на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД нищожност на разпоредбата на чл. 4 от същия договор за паричен заем, предвиждаща сключване на договор за поръчителство. В условията на обективно и субективно съединяване е предявен иск и за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция № 5076096 от 27.03.2024 г., сключени между ищеца, като потребител и втория ответник, като гарант, поради противоречието му със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 875,88 лева, получена без основание по недействителния договор за предоставяне на гаранция, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноски.

Сочи, че сключил с първият ответник, Договор за паричен заем № 5076096 от 27.03.2024 г., по силата на който му била предоставена сумата от 1 000 лева при годишен лихвен процент от 45 % и годишен процентна разходите – 56,50 %, като следвало да върна сумата заедно с дължимата лихва в общ размер на 1 260,12 лева, на 12 погасителни вноски.

Съгласно чл. 4 на договора, сключил и договор с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД, за предоставяне на възмездно поръчителство, като дължащото се възнаграждение било в размер на 875,88 лева, или 72,99 лева на всяка вноска. Счита договора за заем за недействителен, тъй като не съдържал ГПР по кредита и общата дължима сума, като било неясно и как е изчислена договорната възнаградителна лихва. Счита, че възнаграждението за поръчителя е част от разходите по договора и затова трябвало ясно да се посочи като елемент от ГПР в договора. Освен това, двамата ответници били свързани лица, поради което възнаграждението на поръчителя представлявало още едно възнаграждение за 1 кредитора и чрез него се целяло заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 4 от договора за паричен заем следвало да осигури обезпечение под формата на: две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочените от кредитора условия; банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. Ищецът реализирал третата възможност и сключил договор с втория ответник, което било условие за сключването на договора за кредит, в нарушение на добрите нрави и водело до нееквивалентност на престациите.

Сочи, че възнаграждението по договора за поръчителство било в размер над 87 % от заетата сума, а разпоредбата на договора била във вреда на потребителя. С оглед предвидените възможности, единствената достъпна за заемателя опция била сключването на договор за поръчителство и то с избрано от заемодателя, свързано с него юридическо лице, на чийто капитал бил едноличен собственик. Това се установявало от справка по партидата на „Файненшъл България“ ЕООД в ТРРЮЛНЦ, поради което двете дружества били свързани лица по смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Същевременно от клаузата на чл. 4, т. 3 от договора за паричен заем се установявало, че в хипотезата на обезпечение чрез дружествогарант, то следвало да бъде одобрено от кредитора, т.е. кредиторът едностранно определял кое дружество да бъде поръчител по кредита.

На това основание счита и сключения с втория ответник договор за поръчителство за нищожен, като противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗД относно предоставянето на поръчителството и на добрите нрави. Уговореното възнаграждение за поръчителя било в прекомерно висок размер – почти, колкото сумата по отпуснатия заем, което водело до нееквивалентност на престациите и до явно несъответствие. Договорът бил нищожен и затова, че със сключването му се заобикалял законът и се нарушавал нормативно предвидения размер на ГПР. Договорът за поръчителство бил толкова неясен, че не позволявал да се преценят икономическите последици от сключването му и поради това бил нищожен.

Договорът за поръчителство, уреден в чл. 138 и сл. от ЗЗД, представлявал съглашение за учредяване на обезпечение, поради което имал акцесорен характер спрямо правоотношението за което се поемало поръчителството, но въпреки това било самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следвало да се преценява отделно.

Съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД поръчителството можело да съществува само за действително задължение и щом обезпеченият договор бил недействителен, то същият не можел да породи действително задължение, за което да носи отговорност поръчителят.

Недействителността на договора за потребителски кредит сама по себе си не водела автоматично до недействителност и на договора за поръчителство, но поръчителят не можел да отговаря за изпълнение на несъществуващо задължение, основано на нищожно правоотношение. Различно било положението, когато договорът за поръчителство само формално представлявал отделна гаранционна сделка, а в действителност се явявал част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществувало, а целта на сделката била да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Доколкото в тези хипотези се целяло постигане на забранен от закона правен резултат чрез използване на законни средства, то договорът за поръчителство бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД и обстоятелството, че формално бил сключен с правен субект, различен от кредитора, не можело да доведе до неговото саниране.

Сочи, че в чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция било уговорено разсрочване на възнаграждението на гаранта на погасителни вноски, чиито падежни дати съвпадали изцяло с тези по договора за заем. Наред с това, клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция овластявала „Изи Асет Мениджмънт“ АД да приема изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението вместо гаранта.

В чл. 12 от договора било уговорено право на гаранта да прехвърли по всяко време своите права по договора, включително суброгационните права срещу потребителя, на всяко трето лице по своя преценка, включително на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, което изрично било посочено като бъдещ цесионер и в чл. 10 от договора 2 за паричен заем.

От изложеното следвало, че е налице договор за гаранция, сключен с предварително определено от кредитора юридическо лице-гарант, което било свързано с кредитора дружество, като в договора било предвидено възнаграждението на поръчителя да се плаща в полза на кредитора заедно с погасителните вноски по кредита, била уговорена изрично и възможността суброгационните права на гаранта да бъдат придобити възмездно чрез цесия от конкретно посочено в двата договора трето лице, което от своя страна водело до възстановяване на платените от гаранта суми и придобиване на вземанията от предварително определения от кредитора цесионер. При тази правна конструкция гарантът нито носел риска от неизпълнение, нито реално получавал уговореното възнаграждение, нито упражнявал суброгационните си права при плащане. Единственият правен и икономически ефект от сделката бил кумулиране в полза на кредитора на допълнителен финансов приход от 875.88 лева, представляващ престацията на потребителя по гаранционната сделка.

При липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на договора за поръчителство се налагал изводът, че същият по съществото си бил съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора, чието възникване му било известно при сключването на договора и следователно представлявало част от общия разход по кредита за потребителя и следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В случая това не било сторено, поради което договорът за кредит се явява сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ап. 4 от ЗПК. Ето защо в случая било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и приложение следвало да намери нормата на чл. 22 от ЗПК и договорът да бъде обявен за недействителен.

Поради това, че на 08.08.2024 г. ищецът предсрочно погасил задълженията си по двата договора счита, че заплатената сума от 32.75 лева над главницата по договора за заем и възнаграждението за поръчителство по втория договор от 875,88 лева, били заплатени при начална липса на основание и затова всеки от ответниците следвало да бъде осъден да ги върне на ищеца, на основание чл. 23 от ЗПК, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска.

В законоустановения срок ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирал отговор, в който изразява становище за неоснователност на предявените искове, като моли за тяхното отхвърляне.

Твърди, че клаузите на договора за паричен заем са в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК, съгласно които договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В съответствие с това в процесния договор били посочени ГПР (чл.

2, т. 8 от договора) и общата сума дължима от потребителя (чл. 2, т. 7), както и взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора). Общата дължима сума, посочена в договора, била сбор от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, съобразно разпоредбата на т. 2, § 1 от Допълнителните разпоредби към закона.

ГПР по кредита, посочен в договора за паричен заем, отразявал общите разходи по кредита към момента на сключване на договора, изразени като процент от общия размер на предоставения кредит. Същият бил изчислен по определения в Приложение 1 към ЗПК начин, като били използвани договорените условия – размер на усвоената сума (чл. 2), брой на усвояванията, размер (чл. 2, т. 2) и брой на погасителни вноски (чл. 2, т. 14) , дата на плащане на всяка вноска (чл. 2, т. 5), обща дължима сума (чл. 2, т. 7). Счита, че ГПР включвал всички разходи по кредита и това било само лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това бил единственият разход за кредитополучателя към момента на сключване на договора. Общата дължима сума и ГПР били изчислени към момента на сключване на договора.

Сочи, че дружеството нямало основание да включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия 3 разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 от ДР ЗПК.

Предоставянето на обезпечение не било условие за предаване на заемната сума от заемодателя, а заемополучателят следвало да предостави обезпечение единствено, за да изпълни задълженията си по договор и за да избегне неблагоприятните последици от неизпълнението – разваляне на договор или дължимо на заемодателя обезщетение за неизпълнение. Предоставянето на обезпечение било типично за кредитните отношения и обичайно разрешение на тези отношения. Предоставянето на обезпечения по свободна воля на заемателя с цел получаване на кредитно предимство не попадало в понятието „общи разходи по кредита“ по смисъла на буква „ж” на чл. 3 от Директива 2008/48/ЕО.